Алиса в огледалния свят - Кэрролл Льюис. Страница 11

Овцата взе парите и ги прибра в една кутия. После каза:

— Никога не давам нещата, които хората купуват, в ръцете им. Това никога не правя. Трябва да си вземеш яйцето сама.

Като каза това, тя отиде в дъното на дюкяна и сложи яйцето на една полица.

„Чудно, защо ли прави така?“ — помисли Алиса, докато си проправяше път между маси и столове, понеже в дъното дюкянът беше много тъмен.

„Яйцето сякаш се отдалечава, колкото се приближавам към него. Чакай да видя? Това стол ли е?… Я, ами че той има клони!… Колко чудно, че тука растат дървета!… А, ето и едно поточе!… Наистина това е най-чудноватият магазин, който съм виждала някога!“

Тя вървеше все по-удивена, а всяко нещо, до което се доближаваше, се превръщаше в дърво и Алиса беше сигурна, че същото ще се случи и с яйцето.

ШЕСТА ГЛАВА

ХЪМПТИ-ДЪМПТИ

Но яйцето все растеше и растеше и все повече и повече заприличваше на човек. Когато Алиса дойде на няколко метра от него, видя, че то има очи, нос и уста, а когато дойде до него, видя ясно, че това беше самият Хъмпти-Дъмпти.

„Не може да бъде никой друг! — си каза тя. — Толкова съм уверена в това, като че ли цялото му име е написано на лицето му“.

То лесно можеше да бъде написано стотина пъти на това грамадно лице. Хъмпти-Дъмпти седеше по турски на един висок зид, толкова тесен, че Алиса се учуди как пази равновесие. И тъй като той беше вперил поглед на обратната страна и не й обръщаше никакво внимание, тя си помисли, че в края на краищата той трябва да е изкуствен.

— А пък съвсем прилича на яйце — каза тя гласно и застана под него, разтворила ръце, готова да го хване, защото очакваше, че той може да падне всеки миг.

— Много предизвикателно е — каза Хъмпти-Дъмпти след дълго мълчание, като гледаше встрани от Алиса — да те наричат Яйце. Много!

— Аз ви казах, че вие приличате на яйце, господине — обясни любезно Алиса. — А някои яйца са много красиви, знаете — прибави тя с надеждата, че ще превърне забележката си в ласкателство.

— Някои хора — каза Хъмпти-Дъмпти, като все гледаше на другата страна — нямат повече ум в главата от едно бебе!

Алиса не знаеше какво да отговори. Тя си казваше, че това не е никакъв разговор, щом той не се обръща към нея. Всъщност последната му забележка беше казана на едно дърво. Затова тя само стоеше и си повтаряше тихо:

— Последният стих е много дълъг за това стихотворение — прибави Алиса на глас, забравила, че Хъмпти-Дъмпти я слуша.

— Стига си си мърморила под носа — каза Хъмпти-Дъмпти, като я погледна за пръв път, — ами кажи името и занятието си.

— Името ми е Алиса, но…

— Доста глупаво име — прекъсна я нетърпеливо Хъмпти-Дъмпти. — Какво значи то?

— Трябва ли непременно името да значи нещо? — попита недоумяващата Алиса.

— Разбира се, че трябва! — отговори Хъмпти-Дъмпти и се изсмя късо. — Моето име показва външността, която имам. А аз имам красива външност. С име като твоето можеш да имаш каквато и да било външност.

— Защо стоите там горе съвсем сам? — каза Алиса, тъй като не искаше да почва спор.

— Ха! Защо няма никой при мене! Мислиш ли, че не знам какво да отговоря на това? Питай друго!

— Не мислите ли, че ще се чувствувате по-сигурен, ако седнете на земята? — продължи Алиса не защото имаше намерение да задава нов въпрос, а поради това, че в доброто й сърце се загнезди страх за странното същество. — Този зид е толкова тесен!

— Какви лесни гатанки задаваш! — извика Хъмпти-Дъмпти. — Разбира се, че не мисля така! Какво! Ако някога бих паднал, а няма никакви вероятност това да се случи… но ако бих паднал… — Тук той сви устни и погледна така тържествено и величествено, че Алиса една се сдържа да не се разсмее. — Ако бих паднал — продължи той… — Царят ми е обещал… Аа, имащ право да пребледняваш, ако искаш, ти не се надяваше, че ще ти кажа това, нали? Царят ми е обещал със собствените си уста, да…

— …да изпрати всичките си царедворци и всичките си коне — прекъсна го доста неразумно Алиса.

— Не, наистина, това е отвратително! — извика Хъмпти-Дъмпти, обхванат от внезапен гняв. — Ти си подслушвала по врати и зад дървета, и през комини! Иначе не можеше да знаеш това!

— Не съм, честна дума! — каза кротко Алиса. — Има го написано в една книга.

— Ахаа! Това е друга работа. Такива неща могат да се записват в книга — каза по-спокойно Хъмпти-Дъмпти. — Тази книга се нарича Всеобща история, това е то… А сега погледни ме добре! Аз съм човек, който е разговарял с цар. Аз! Може би никога друг път няма да видиш човек като мене. Но за да ти покажа, че не съм горделив, ето, може да се ръкуваш с мене!

Той се ухили до ушите, наведе се и подаде ръка на Алиса. (За малко не падна от стената.) Тя стисна ръката му, като го наблюдаваше с известно безпокойство. „Ако се засмее още малко, краищата на устата му ще се съединят отзад — помисли тя — и тогава… не знам какво ще стане с главата му. Сигурно ще падне!“

— Даа, всичките си коне и всичките си царедворци — продължи Хъмпти-Дъмпти. — Те ще ме настанят за един миг на мястото ми… Но този разговор тръгна много бързо. Нека се върнем към предпоследната забележка.

— Надали ще мога да си я спомня — каза учтиво Алиса.

— В такъв случай да почнем отначало — предложи Хъмпти-Дъмпти. — Сега е мой ред да избирам за какво да приказваме. („Той като че ли смята, че играем някаква игра!“ — си каза Алиса.) Такаа… Ето ти сега един въпрос: на колко години каза, че си?

Алиса пресметна набързо и отвърна:

— На седем години и шест месеца.

— Грешно! — извика тържествуващ Хъмпти-Дъмпти. — Ти никога не си казвала подобно нещо!

— Мислех, че ме попитахте „На колко си години“ — обясни Алиса.

— Ако съм искал да те попитам това, щях да попитам — каза Хъмпти-Дъмпти.

Алиса не искаше да почва препирня, затова не отвърна нищо.

— Седем години и шест месеца — повтори замислено Хъмпти-Дъмпти. — Доста неудобна възраст. Ако беше питала мене, щях да ти кажа: спри на седем. Но сега вече е много късно.

— Никога не питам хората дали да раста или не — каза възмутено Алиса.

— Много си горделива, така ли?

Алиса се възмути още повече от това подозрение.

— Искам да кажа — отвърна тя, — че човек не може да се спре сам да расте.

— Сам човек навярно не може — рече Хъмпти-Дъмпти. — Но двама могат. С твоята собствена помощ ти можеше да останеш на седем.

— Какъв хубав колан имате! — забеляза внезапно Алиса. (Тя помисли, че и на двамата сигурно им е омръзнало да говорят за възрасти и ако наистина всеки на свой ред можеше да избира за какво да говорят, сега беше нейният ред.) — Или… — поправи се тя, след като размисли — трябваше да кажа „хубава вратовръзка“… не, колан… искам да кажа… моля да ме извините — прибави тя объркана, тъй като Хъмпти-Дъмпти изглеждаше дълбоко засегнат и Алиса взе да съжалява, че е избрала такъв предмет за разговор. „Да знаех само — помисли тя — кое е вратът и кое — кръстът му!“

Очевидно Хъмпти-Дъмпти беше дълбоко огорчен и няколко минути не каза нищо. Когато заговори пак, той измърмори с нисък глас:

— Извънредно обидно е, когато някой не може да различи вратовръзка от колан!

— Вярно, показах се голяма невежа — каза Алиса толкова смирено, че Хъмпти-Дъмпти я съжали.

— Това е вратовръзка, мое дете, и то много хубава вратовръзка, както сама каза. Подарък ми е от Белите Цар и Царица. Това е то!

— Вярно ли? — запита Алиса, зарадвана, че все пак работата се оправи.

— Те ми я подариха — поде Хъмпти-Дъмпти, като кръстоса крак връз крак и хвана коляното си с ръце, — те ми я подариха за един нерожден ден.

— Извинете! — каза смаяна Алиса.