Приключенията на Незнайко - Носов Николай Николаевич. Страница 16

Тя излезе заедно със Синеочка от стаята. Незнайко видя на закачалката една бяла престилка и бяла шапчица. Без да му мисли много, той облече престилката, нахлузи шапчицата на главата си, после сложи на носа си очилата, които Пчелица бе оставила на масата, и като грабна дървената слушалка, излезе от стаята. Снежинка гледаше Незнайко с възторг, изненадана от неговата смелост и съобразителност.

Незнайко премина коридора, отвори една врата и се намери в болничната зала, където лежаха неговите другари дребосъчета. Той се приближи до първото легло и видя, че там лежи Мърморко. Лицето на Мърморко бе мрачно и недоволно.

— Как се чувствувате? — попита Незнайко, като се мъчеше да говори с променен глас.

— Прекрасно — отвърна Мърморко и направи такава гримаса, сякаш се готвеше да умре след пет минути.

— Изправете се — заповяда Незнайко.

Мърморко неохотно се приповдигна и седна в леглото, като гледаше с тъп поглед право пред себе си. Незнайко допря дървената слушалка до гърдите му и каза:

— Дишайте!

— На какво прилича това! — измърмори Мърморко. — Ту станете, ту легнете, ту дишайте, ту не дишайте!

Незнайко го чукна по главата със слушалката и каза:

— Ти никак не си се променил, Мърморко. Мърмориш както винаги.

Мърморко учудено го погледна:

— Незнайко!

— Тихо! — изсъска му Незнайко.

— Слушай, Незнайко, избави ме оттук — зашепна Мърморко. — Аз съм напълно здрав, честна дума! Бях си ударил коляното, но то вече почти не ме боли, а ме държат на легло и не ми дават дрехите. Не мога повече да търпя! Искам да изляза. Разбираш ли?

Мърморко хвана Незнайко за ръкава и не искаше да го пусне.

— Добре — отговори Незнайко. — Потърпи малко. Аз ще измисля нещо. Само ми обещай, че сега ще ме слушаш и ако момичетата питат кой е измислил балона, ще кажеш, че съм аз.

— Добре, добре — закима Мърморко с глава. — В тебе ми е надеждата!

— Можеш да бъдеш спокоен — обнадежди го Незнайко.

Той се приближи до съседното легло, на което лежеше доктор Хапчев.

— Миличък, спасявай ме! — зашепна Хапчев. — Разбираш ли какво тегло ми е дошло до главата? През целия си живот съм лекувал другите, а сега мене лекуват!

— И ти ли не си болен?

— Какъв ти болен! На рамото си имам малко ожулено и под носа си — одраскано. Заради това няма никаква нужда да лежа в болница.

— Тогава защо те държат тук?

— Ех, разбираш ли, болницата им е празна, няма кого да лекуват, а на тях им се иска да се грижат за някого. Нали са момичета! А пък как лекуват! Пфу! Отвън поставят медени мушамички и вътрешно дават мед. Това е неправилно: отвън трябва йод, а вътрешно — рициново масло. Не съм съгласен аз с това лекуване!

— И аз не съм съгласен — заяви от съседното легло Дано. — Да се ходи не бива, да се тича не бива, на гоненица не бива да се играе, на прескочикобила — също. Да се пее дори не бива. На всички ни взеха дрехите и ни дадоха по една носна кърпа. Лежи и се секни — това е единственото ти развлечение.

— Защо тогава сте дошли в болницата?

— Вчера се изтърсихме от коша край града и легнахме да спим. На разсъмване ни събудиха едни момичета и ни казват: „От къде сте, момчета?“ „Ние — казваме им — летяхме с балон и паднахме.“ „Ах, вие сте паднали! Ах, трябва да ви лекуваме! Ах, да вървим в болницата!“ И тръгнахме.

— Значи никой не е болен? — попита Незнайко.

— Не, само Патронко е болен.

Незнайко се приближи до Патронко:

— Ти какво имаш?

— Навехнах си крака. Не мога да стъпя. Но не това ме тревожи. Рунтавко изчезна, разбираш ли? Ако си ми приятел, моля ти се, потърси Рунтавко. Той навярно е тук някъде. Но нали не мога да мръдна.

— Добре — каза Незнайко. — Ще намеря твоя Рунтавко, но ти казвай на всички, че аз съм измислил балона.

Незнайко обиколи всички момчета и ги предупреди да казват, че той е измислил балона. Най-после той се върна в лекарския кабинет. Снежинка го очакваше с нетърпение.

— Е, как се чувствуват болните? — попита тя.

— Какви ти болни! — махна с ръка Незнайко. — Само Патронко е малко болен.

— Значи скоро ще ги изпишат? — зарадва се Снежинка. — Знаете ли какво мисля? По случай оздравяването на болните ще устроим бал. Ех, че ще бъде весело!

— Май че не се готвят да ги изписват — отговори Незнайко.

В това време Пчелица и Синеочка се върнаха.

— Защо сте облекли престилката? Какъв е този произвол? — нахвърли се Пчелица върху Незнайко.

— Никакъв произвол няма — отговори Незнайко. — Просто ходих на разузнаване.

— И какво показа вашето разузнаване? — насмешливо попита Пчелица.

— Разузнаването показа, че всички болни с изключение на един са здрави и могат вече да се изпишат.

— Не, не! — изплашено заговори Пчелица. — Представяте ли си какво ще стане, ако изпишем наведнъж четиринайсет момчета? Ще обърнат целия град наопаки! Нито едно здраво стъкло няма да остане, всички ще ходят със синини и буци. За да предотвратим опасността от синините, трябва да задържим момчетата в болницата.

— Не е ли възможно да се изписват постепенно — каза Синеочка. — Поне по едно момче на ден.

— По едно е малко, поне по две — рече Снежинка. — Ние искаме по-скоро да уредим бал по случай оздравяването им.

— Добре тогава — съгласи се Пчелица. — Ще направим списък и от утре ще изписваме по един болен.

Снежинка изръкопляска и се спусна да прегърне Пчелица.

— Не, по двама, миличка, по двама! Толкова много ми се иска да бъдат изписани. Пък нали и вие искате да отидете на бал. Вие така прекрасно танцувате!

— Е, добре, по двама — смекчи се Пчелица. — Ще започнем с изписването на най-мирните. Вие трябва да ни помогнете — обърна се тя към Незнайко. — Кой от тях е най-мирен?

— Че те всички са мирни! — извика Незнайко.

— Виж, това никога не мога да повярвам. Мирни момчета няма. Трябва да се измисли някаква работа за тях, за да се увлекат в нея и да забравят лудориите.

— Тогава хайде да изпишем най-напред тези майстори — Винтчо и Болтчо. Те веднага биха могли да се заемат с поправката на автомобила — каза Синеочка.

— Добра идея — съгласи се Пчелица. — Ще почнем тогава с Винтчо и Болтчо.

Тя записа имената им на една книжка.

— След тях аз бих искала да изпиша Мърморко — каза Пчелица. — Той е просто нетърпим! Постоянно мърмори и не дава спокойствие на никого.

— Не, не е нужно — възрази Незнайко. — Вие по-добре го подръжте в болницата, за да отвикне да мърмори.

— Тогава може да изпишем Хапчев. Той е недоволен от болницата ни и постоянно критикува нашите методи за лечение. Много неспокоен пациент! Аз нямам нищо против да се избавя от него.

— Не, Хапчев също не бива да изписвате — отвърна Незнайко. — Той цял живот лекува другите, нека сега и него да полекуват. По-добре да изпишете Палитро. Той е добър художник и за него веднага ще се намери работа. Мой ученик е. Аз съм го научил да рисува.

— Нали, миличка? — помоли се Снежинка. — Не може ли днес да изпишете Палитро? Аз ще го помоля да нарисува моя портрет.

— И Гусльо — прибави Незнайко. — Той също е мой ученик. Аз го научих да свири на флейта.

Снежинка отново се спусна да прегръща Пчелица.

— Да изпишем тогава и Гусльо! Моля ви се!

— Е добре, за тях ще направим изключение — отстъпи Пчелица. — Ала останалите ще изписваме поред.

Най-после списъкът бе съставен. Пчелица заповяда да дадат от гардеробната дрехите на Палитро и Гусльо. След няколко минути и двамата, сияейки от радост, влязоха в кабинета й.