Приключенията на Незнайко - Носов Николай Николаевич. Страница 22

— Как така в синя, когато сте в зелена? — попита в недоумение Палитро.

— Ех, миличък, нима не ви е все едно? Роклята е зелена, но вие я нарисувайте синя. Аз щях да облека синя рокля, ако знаех, че Синеочка ще изглежда така добре в синьо.

— Добре! — съгласи се Палитро.

— И очите ми, моля ви се, направете сини!

— Но нали вашите очи са кафяви — възрази Палитро.

— Ех, миличък, какво ще ви струва това? Щом можете вместо зелена рокля да нарисувате синя, то защо вместо кафяви очи да не нарисувате сини?

— Тук има разлика — отвърна Палитро. — Вие можете ако искате, да облечете синя рокля, но въпреки всичкото си желание не можете да си поставите сини очи.

— Ах, така ли? Е, тогава нарисувайте ме с кафяви очи, но направете ги по-големи.

— Вие и без това имате много големи очи.

— Ах, мъничко! Иска ми се да бъдат още по-големи. И ресниците направете по-дълги.

— Добре.

— И косите нарисувайте златисти. Нали аз имам почти златисти коси! — с умолителен глас продължаваше Самоцветка.

— Това може — съгласи се Палитро.

Той се залови да рисува поетесата, а тя постоянно скачаше от мястото си, притичваше до портрета си и настояваше:

— Очите още мъничко по-големи! Още, още, още… Удължете ресниците! Устата мъничко по-малка… Още, още…

В края на краищата очите на портрета станаха огромни, неестествени, устицата — колкото главичката на топлийка, косите — като от чисто злато, и целият портрет имаше съвсем слаба прилика с оригинала. Ала Самоцветка много го хареса и каза, че по-хубав портрет не й трябва.

Двадесет и първа глава

Завръщането на Винтчо и Болтчо

Самоцветка слезе долу, като носеше грижливо своя портрет, и моментално бе заобиколена от момиченцата. Всички казваха, че по красота нейният портрет надминава твърде много портретите на Снежинка и Синеочка, но по прилика им отстъпва.

— Глупавички — каза им Самоцветка. — Кое е по-важно за вас: красотата ли, или приликата?

— Разбира се, че красотата! — отговориха всички.

В това време в стаята притичаха запъхтени Лястовичка и Писанка.

— Ах, какво нещастие! — извикаха те. — Ах, ще припаднем!

— Какво се е случило? — уплашиха се всички.

— Отидохме днес в болницата… — почна да разказва Лястовичка.

— … за да отведем в определената им квартира момчетата, които трябваше да бъдат изписани… — продължи Писанка.

— … но Пчелица ни каза, че момчетата били вече изписани — прекъсна я Лястовичка.

— … тогава ние почнахме да молим да ни дадат други момчета — подхвана отново Писанка и заговори бързо, за да не я прекъсне Лястовичка: — Тогава Пчелица ни даде Дано и Бързанко, ние тръгнахме с тях по улицата, а те избягаха от нас и се покатериха на едно дърво.

— Те се страхуват, че ще ги възпитаваме, разбирате ли? — бързо добави Лястовичка и се засмя.

— Много ни е притрябвало да възпитаваме такива като тях! — направи презрителна гримаса Писанка.

— Къде са те сега? — попита Синеочка.

— Останаха на дървото — отговори Лястовичка. — Току-виж, че са започнали да късат ябълките!…

— Хайде да отидем да видим — предложи Снежинка.

Дано и Бързанко се бяха покатерили на ябълковото дърво и наистина се опитваха да откъснат една ябълка. Те я въртяха, като се мъчеха да прекършат дръжката й. Изведнъж видяха на улицата групата момиченца, които се бяха спрели далеко от тях и любопитно ги поглеждаха. Като забелязаха вниманието, което им оказваха момиченцата, Дано и Бързанко с удвоена сила почнаха да въртят ябълката. Дано се помъчи дори да прегризе със зъби дръжката й.

— У, нито една ябълка още не са откъснали! — долетя глас отдолу.

Дано и Бързанко погледнаха натам и видяха едно синеоко момиченце, което насмешливо ги гледаше.

— Ти там, синеоката, да мълчиш! — измърмори Дано. — Да не мислиш, че лесно се късат?

— Ами ако ви дам трион, по-лесно ли ще бъде?

— Ех, че го каза! Ти само ни дай трион!… — отвърна Бързанко.

Синеочка изтича в съседната къща и донесе трион на Бързанко. След една минута дръжката беше прерязана и ябълката полетя надолу.

— Хайде, момичета, почвайте да събирате ябълките! — извика Синеочка. — Момчетата са решили да ни помогнат.

Няколко момиченца притичаха до падналата ябълка и почнаха да я търкалят към най-близката къща.

Под всеки дом в Зеления град имаше мазе за запазване на плодовете и зеленчуците. Като дотъркаляха ябълката до къщи, момиченцата отвориха вратата на мазето, която беше на равнището на земята, и я вкараха вътре. Там близо до вратата започваше дървен улей, по който ябълката сама се търкулна в мазето. Като направиха това, момиченцата се затичаха обратно, а насреща им другарките търкаляха нова ябълка.

Работата закипя. Притича и Палавка. Тя намери отнякъде трион, сложи вместо рокля спортен панталон, който обуваше при игра на волейбол, и също се покатери на дървото. Като видя триона в ръцете й, Дано каза:

— Ей, ти! Я дай тук триона. Ти не можеш!

— Само ти ли можеш! — предизвикателно отвърна Палавка.

Тя се намести на клона, прехапа устна и се залови да реже с триона дръжката на една ябълка. Дано завистливо я поглеждаше, а сетне каза:

— Хайде да работим заедно: най-напред ти порежи, а пък аз ще си почивам, после — аз ще порежа, а ти ще си почиваш!

— Добре — съгласи се Палавка.

В този момент момиченцата дотърчаха от къщата с гаража и веднага се разнесе вестта за изчезването на Винтчо и Болтчо. Момиченцата разказваха, че Винтчо и Болтчо тръгнали рано сутринта за Града на хвърчилата и не се били върнали досега.

— Виждате ли? — забърбори Лястовичка. — Нали ви казвах? Скоро всички момчета ще избягат в Града на хвърчилата. Няма да искат да живеят в нашия град.

— Е, нека избягат — рече Синеочка. — Никого няма да държим насила.

Разговорите за коварството на Винтчо и Болтчо продължиха чак до вечерта. Лястовичка и Палавка, като че ли бяха дори доволни от тяхното изчезване и се подсмиваха злорадо.

Когато надеждата, че Винтчо и Болтчо ще се завърнат, изчезна съвсем, в края на улицата се показа автомобил. Той с шум и трясък мина по улицата. Момиченцата захвърлиха работата и полетяха след него. Писанка и Лястовичка тичаха най-напред и викаха:

— Винтчо и Болтчо се завърнаха! Винтчо и Болтчо се завърнаха! — после се спряха и казаха: — Мълчете! Не бива да тичаме след автомобила. Можем да дадем лош пример на момчетата.

Когато момиченцата приближиха гаража, те видяха, че заедно с Винтчо и Болтчо е пристигнал и Кравайко.

— А кой е този? — извика възмутено Писанка. — Струва ми се, че това е хвърчиловският Кравайко? Защо сте дошли, Кравайко? Ние не сме ви канили.

— Я гледай! — отговори Кравайко. — Много ми е притрябвала вашата покана!

— Никакво „я гледай“! — каза Лястовичка. — Ние не идваме при вас и вие не идвайте при нас.

— Че идвайте, ако искате. Защо не! Ние не ви пъдим.

— Как така не ни пъдите? Сами ни поканихте на елха, а после почнахте да ни замеряте със снежни топки.

— Че какво лошо има в това? Ние просто искахме да поиграем с вас на снежни топки. Трябваше и вие да ни замервате.

— Вие трябваше да знаете, че момичетата не обичат да хващат снега с ръце.