Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време) - Вазов Иван Минчев. Страница 12

Хаджи Смион често се извръщаше назад, за да види дали ги не гледа някой. Те бързаха и се хващаха за жилави корени и буреняк, а понякъде пълзеха. На едно много стръмно място и двамината се подхлъзнаха и неволно простряха ръце да се хванат за един зеленикав корен. Хаджи Смион обаче превари и се улови за спасителния предмет, но изведнъж се оттегли назад в ужас; той беше докопал опашката на змия. Когато Иванчо видя измененото лице на онемелия си другар, той се приближи, грабна камък и цапна в главата змията, свита малко по-далечко на търкало. Змията се сгърчи безобразно и остана на мястото си; само опашката й още шаваше. Хаджи Смион изу тозчас калеврата си и неустрашимо смаза немирната опашка. После погледна тържествуващ другаря си:

— Светих й водата… Добре, че я не хвана ти, щеше да се уплашиш.

Най-после се дотътразиха до входа на дупката, която им даваше убежище. Из входа, широк два лактя, гледаше се вътре дупката, издълбана доста правилно и прилична на една пещера със свод, а по земята имаше свидетелства за присъствие на кози. Бежанците се вмъкнаха бързешком вътре и си отдъхнаха от тоя труден и пълен с премеждия вървеж.

XVIII. Палатът на Мунчо

Хаджи Смион се сгуши навътре, а Иванчо остана до входа на дупката, за да се суши на косвените лучи на слънцето, което вече завиваше. Хаджи Смион от дъното на дупката наставляваше Иванча накъде да гледа и го питаше час по час: не види ли някого, я онбашият, я…

Иванчо все отговаряше, че няма никой. Той беше мрачен.

— Иванчо кажи ми правото: ти ли сочини прокламацията?

— Не се бой бе, брате!

— Да не пострадаме нещо?

— Нищо.

— Ами защо бягахме тука? — питаше Хаджи Смион.

Иванчо хвърли на приятеля си меланхоличен поглед.

— Ние сме народни мученици — каза той ниско.

Хаджи Смион хвърли учуден поглед на Иванчо.

— Ами тука ли ще спим?

— Аз викам тука да спим — отговори Иванчо.

— Ами зверове да няма?

— Няма зверове — отговори Иванчо.

После помълчаха малко време.

— Да, да, няма зверове, може да идат мечки, ама само ноще… Аз да бях сочинител като тебе — бъбреше Хаджи Смион несъзнателно, като изглеждаше свода на дупката — щях да си опиша историята… Ние сме сега като Геновева и детето и в пещерата, знайш?…

Иванчо не отговори. Той се услушваше внимателно.

— Какво се услушваш?

Иванчо му направи знак с ръка, за да слуша.

И двамината затаиха дихането си.

Чуваше се шум от пясъка, който се ронеше. Гаче нещо се катереше с мъка по урвата и идеше очевидно към дупката. От миг на миг роненето на пясъка се чуваше все по-близо. Кой беше? Двамата бежанци не смееха да погледнат; гърдите им страшно тупкаха и очите им бяха приковани към входа. Едно диво, нечовешко измучаване направи да настръхнат космите им; пясъкът и глината се ронеха надолу със силна шумотевица от чаткането на дребните камъчета. Навярно пак невидимите стъпки бяха причина на всичко това. Чу се изново един звук непонятен, едно грозно и глухо мукане като на затворено говедо или звяр в гората и пак събаряне на сухата пръст, и пак чаткане на камъчетата, които се търкаляха възло надолу из урвата.

— Идат! — пошушна Хаджи Смион.

Мученето се обърна на подземно пъхтене и след малко на страшно хъркане.

— Звяр! — извика Хаджи Смион и се потули зад гърба на Иванча.

Внезапно Иванчо го огря луча от вдъхновение. Той реши да подплаши животното: разширочи си устата, изпули си страшно очите, сбърчи си мъченически челото, изкриви безобразно долнята челюст и нададе един ужасен нечовешки вик, в който се смешаше ревът на мечката, музиката на магарето и виенето на вълка.

Дупката заехтя, а след нея всичките пущинаци.

Хаджи Смион беше поразен. Напразно той махаше отчаяно на Иванчо, щипеше го по лакътя, мущкаше го в гърба да млъкне, за да не чуе онбашият. Иванчо все ревеше, очите му се бяха изпулили до страхотия и образът му не приличаше вече на человешки… Балканските долове ехтяха.

Хаджи Смион беше унищожен.

Из един път нещо като глава се подаде на входа и погледна. Тая глава беше човешка, но невъобразимо ужасна. Продъненото й и зверовито лице, дето светяха две очи безумни, които се въртяха и пулеха свирепо, се свършваше с една остра изместена челюст, която млящеше и пущаше лиги като на преживните животни; коса нестригана, сплъстена разрошавена, на дълги, засукани сиви висулки падаше на врата му и на лицето му. Тая глава приличаше на чумата, както е изобразена във въображението на децата.

Странно нещо: тоя зверски поглед се изхили на Иванча.

— Лудият! — из вика той.

— Мунчо! — извика Хаджи Смион.

Лудият все се хилеше на входа и гледаше към гостите си.

Защото те не знаеха, че тая запустяла дупка от няколко време насам служеше за отдихателна стая на идиота, който всеки ден след пладне излизаше из манастира и идеше тук да спи на хлад.

— Хай, дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? — каза усмихнато-кисело Хаджи Смион защото му се беше случило, без да ще, едно пропроизшествие, което никак не искаше да обади на Иванча Йотата.

Малък ли бъбрица беше този Йота!

— Жа ма бий! — изрева Мунчо, като се тътрузеше насам.

Иванчо изгледа настръхнал Мунча.

— Невинен человек е, бе, боиш ли се?

— Ами ако ни обади? — попита той.

— Добре кайш, може да е шпионин — продума замислено Хаджи Смион.

Но Мунчо не обръщаше внимание на всичко това. Той се вмъкна цял в своя палат, така безцеремонно захванат от чужденци, приятели впрочем. Тая фамилиарност на Мунчо спечели му изново доверието на двамата бежанци.

— Няма да ни издаде, невинен человек е — издума Хаджи Смион, като гледаше любопитно на Мунча, който, опулен, кълчеше пръстите си и въртеше глава.

— Дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? — каза си Хаджи Смион на ума, като се усмихваше кисело.

И Иванчо Йотата се успокои. Той даже захвана да гледа с любознателност на звяра, който го накара да издаде оня страшен кралимарковски глас, притежанието на който Иванчо никак не подозираше досега и сам се чудеше.

Мунчо, и той ги гледаше дружелюбно. Млащеше, въртеше очи и глава и се хилеше на гостите си. Той се радваше, дето са му направили тая чест.

Изведнъж Иванчо се сети и предложи да пратят Мунча с писмо до дяда игумена да го молят да им прати шапки, калеври и хляб и да извести у тях тайно. Хаджи Смион одобри.

— Жа ма бий! — изрева Мунчо, като чу името на дяда Амвросия.

— Няма да те бий, Мунчо — каза Хаджи Смион и подаде къс хартия и моливче на Иванча.

— Напиши ти, аз съм цял кален, плюй, магарешки живот! — каза Иванчо с жалко изражение на лицето.

— Не, не, ти напиши с попски слова, дядо Амвросия е руснак и по руски само чете. Аз колко руски съм слушал в Молдовата, че хортуват, но писмено не знам по руски — каза Хаджи Смион.

Иванчо клюмна утвърдително, почти горделиво, и написа руско писмо, което прочете с глас и поиска с поглед одобрението на приятеля си.

— Сущото — каза Хаджи Смион. Но той забележи, че ако се хване това писмо, и на руски още, спукана е работата и се подписа под Иванчовия подпис (цялото име на Хаджи Смион беше Хаджи Смион Хаджи Кунин Кондрачиоглу, но той имаше обичай да го съкращава: X. Смион К.).

Ето съдържанието и формата на писмото: