Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време) - Вазов Иван Минчев. Страница 5

Мирончо се намръщи изразително и извика, като замахна с флаутата:

— Ти, Хаджи, да си блъскаш о главата тоя твой черковен въпрос! Не искам да го зная… На филибелийските чорбаджии трябват владици… Свобода, свобода, това ми дай ти, пак руският калъч ще свърши всичкото… Чети „Горски пътник“! Чел ли си „Горски пътник“ ти?

Хаджи Смион се посмути малко, но отговори решително:

Право, право, кога да е Русия ще превземе Цариград. Бай Мичо има право и Мартин Задека право казва: в „десятата индикта“ ще стане, а сега сме, да речем, в 1868 лято, и без друго ще се сбъдне. Руските генерали са непобедими… Щом прегазят Дунава, аз познавам пътеките през Балкана, двайсет пъти съм минувал през Карнарския балкан. Страшно царство, майки, Русията… доде се чак простира! Аз по-преди ми разправяше Гьочката за Сибирия, да те побие страх: царство ли е, та земя ли е? А бе, добре, каиш… доде ми на ума… Виж, политиката, и в политиката също, сиреч… Прусия и Аустрия се биха при Садова. Биха се, та се поразиха! И защо? — За земя… Защото един цар, за да бъде истински цар, трябва да има земя в царщината, сиреч казано по простому, и един мъж, за да бъде истински мъж, трябва — разбираш? — да си вземе жена във фамилията… Сиреч искам да кажа, Мирончо, време е вече, аз ти казвам като на приятел, време е вече.

Мирончо го изгледа учуден.

Хаджи Смион му клюмна приятелски.

— Да се оженя?

— Брр… не е зле да се ожени човек.

— Не е зле, не е зле — каза Хаджи Смион.

Мирончо се замисли пак.

— Сиреч ти, драгий жаркий — каза той навъсено, като сложи флаутата на коленете, — казваш да си увра врата в женския хомот?

— Пази, Боже!

— Да има кой да ме води за носа?

— Ама чувай!

— Да стана още отсега роб на някой шарен малакоф?

— Не, не, не! — викаше Хаджи Смион, който вече се разкайваше, че политиката неволно го увлече в препирня по тоя дяволски въпрос.

— Ти вярваш ли, че Мирончо е толкова простак?

— Кой вярва?

— Мирончо няма нужда от жена, драгий ми приятелю. Какво ми липсва? Ето моята булка сладкогласна, с нея веселя и мене си, и хората — тя чува ли се чак у вас?

— Всяка вечер я слушаме с булката… тя много обича оная, влашката; но не дай, Боже…

— Какво не „дай, Боже“?

— Да се мисли за старини, за старини да се мисли, драгий ми приятелю — каза отечески Хаджи Смион.

— Е?

— Човек е добре да си има дечица.

— За това ли? Браво, любезний мой приятелю драгий, браво! Сега ако храня мене си — Миронча, тогава да храня рояк сополиви Мирончовчета! Аз не съм Селямсъзът! Кой закон пише това?

— Как кой закон пише това? Православний наш закон — отговори храбро Хаджи Смион.

— Вятър — закон! А моят закон е написан на качулката ми: лъжовен свят и суета сует! Всичко е дим!

— То се знае, всичко е вятър и дим — каза убедено Хаджи Смион.

— Женен бил, неженен бил, се ще се мре, нали?

— И аз това щях да кажа.

— Чувай, драгий мой приятелю любезний, каква е моята философия, ти знайш, аз съм философ?

— Ти си философ?

— И има нещо в тая (Той посочи главата си.)

— Има, знам.

— Нито жена, нито злато, нито сребро не правят человека благополучен в тоя свят, а знайш ли кое?

— Знам.

— Свободата.

— Американски.

— Па друго не ти трябва…

И той се наведе внимателно над флаутата си, като се мъчеше да запецне една клапа…

— Да, па друго не ти трябва.

Хаджи Смион видя пак, че губи полека-лека бойното поле пред необоримите доказателства на философа. Но той се престраши и направи едно доблестно и последно усилие, за да се закрепи на позицията си, та като отстъпи, да му е чиста съвестта. Той подхвана бодро:

— Но виж, халоолу, човек, ако е спокоен в къщата си… а кой дава спокойствие в къщата? Пак жената. Например аз, ти питай мене, става осем години как водя Гинка, а за нищо не се грижа… нито на влакно грижа нямам, разбираш? А като не си спокоен, как ще бъдеш благодарен?

Мирончо все стоеше наведен над флаутата си и не отговори.

Хаджи Смион се одързости.

— Неженен — добро… Но хората по нас, знайш… не можеш да им вържеш езика… Виж, ти ходиш например у калугериците, совсем невинно, да кажем, но светът, разбираш? Не иде хубаво, разбираш?… Без фамилия. Не, не, не е хубаво, нито е пък прилично… Какво ще кажат хората?

Мирончо се намуси, тръсна силно главата си и пюскюлчето на качулката се преметна отпреде.

— Виждаш ли какво казва това? „Не ме е грижа от никого!“

Хаджи Смион се смути от тоя неопровержим аргумент и каза, без да ще:

— Качулката има право, и тя е философ.

— Жената, аз да ти кажа ли тебе? Тя е змия в пазва, с която лягаш да спиш.

— Право, право, и аз понякога, когато ме ядоса нещо булката, викам си: их, чорт го взел, да бях сега Мирончо!

— Е, и ти видиш, я?

— Как не виждам?

— А идеш, па казваш: драгий приятелю, ожени се? А сам знаеш…

— Не за това, аз само тъй, приятелски… ти, харно правиш, ти си философ.

VII. Двете батареи

Хаджи Смион взе сбогом от приятеля си и се упъти към дома си ухилен. Кога възви из Селямсъзовата улица, той съгледа голям куп любопитни, които се трупаха пред вратните на Копринарката и на Селямсъза и с наслаждение слушаха клетвите, що си пращаха двете съседки, които делеше стоборът.

Скоро любопитният Хаджи Смион разбра, че снощи Варлаам, подир вечеря, като чул злодейския смях на Селямсъза и на цялото му „яково“ поколение, побеснял от гняв, та излязъл, та закачил оголения рибен гръбнак на портата му в същото време, когато Селямсъзът вапцвал котката в кюпа му. Заранта обаче, когато Селямсъзът видял пред вратнята си куп дечурлига, които зяпали учудени пред обесения гръбнак, а Варлаам и жена му съгледали, че котката се оваляла в халищата им, оцапала възглавниците и копринената рокля, както била сложена вечерта на ковчега, те разбрали изведнъж всичко — и най-ужасната кавга на света се почнала между злобствуващите съседи.

Между това виковете и трясъците от миг на миг ставаха по-силни.

— Гърнясала сланино! Дано да се въвонейш! — викаше булка Варлаамица от крушата.

— Дървенице, кръвопийке! Дано да пукнеш! — викаше булка Салямсъзка от покрива при коминя.

— Да те порази Господ!

— Да те убие чумата!

— Да те прокъсне!

— Да се вампирясаш!

— Огън да гори тебе и децата ти!

— Живеница да ви изяде двама ви!

— Гиди свиньо, дванайсеткиньо!

— Гиди ялова кукувица!

— На въже да видя мъжа ти и ти отдолу да му люлейш краката!

— На кол набит да видя твоя и самодиви да играят хоро около него!

— Дано ръцете, дето ми вапцаха котката, да изсъхнат и да почернеят, като твойта черна душа, жълта циганко!

— Дано гръбнакът, дето го окачиха на вратнята ми, да се задърнеше в гърлата и на двама ви и да ви задави, поразена тахтабо!

Селямсъзът седеше на шестото стъпало на стълбите, гологлав, изпотен, разядосан, морав-червен и с мустаци, наострени кръвожадно. Той не викаше, а само клюмаше одобрително на всяка сполучена клетва на жена си и грухтеше отвреме-навреме.

Приличаше на един генерал, който е поставил батареята си на една ближна могила и наблюдава действието на огъня. Види се, че същата тактика следваше и противният генерал, чиято батарея от своята стратегическа точка бълваше огън и смърт. Залповете ставаха почести и посмъртоносни. На трескателните гранати-поразии от батареята на генерала Варлаама батареята на генерала Селямсъза отговаряше с пукателни бомби-проклетии, от които тряскаха небесата и керемидите! Най-подире батареята на генерала Варлаама хвана чувствително да предрезнува; това като съгледа неукротимият Селямсъз, след минутно съвещание с шапията си реши да прати тозчас няколко анадолски гюллета попръжни и с тоя кръстосан огън да нанесе последния удар на неприятеля. И извади емфявата си кутийка и смръкна емфие, както направи френският пълководец при Аустерлиц.

Свети пръв Трифоне Зарезане, какво съвпадение?