Борислав (Историческа драма в 5 действия из царуването на Ивана Асеня II) - Вазов Иван Минчев. Страница 14

Слав. Разбрах, на старини щеше да си изкарваш хляба с гусла в ръце по мостовете. (Учуден.) Но как тъй Гавраил?… Следвай…

Борислав (бърше потта от челото). Избягах. Скокнах в Янтра — щях да се удавя там, но шлема ми само остана. Благополучно стигнах на Гавраиловата кула. Сутринта и Гавраил дойде. Узнах тогава всичко останало. Асен в яростта си изпратил войници по мене да ме убият, дето ме намерят, оценил със злато главата ми; заповядал да се усвоят в полза на държавата всичките ми имоти и богатства; заръчал да се казват анатеми за мене във всички църкви в царството.

Слав. Както някога беше Иванка.

Борислав. Но най-ужасното — изпратил още сутринта Тамара за Цариград, но с триж по-силна стража… Полудях! Исках да се спусна по нея. Но Гавраил ме раздума: безумно и безполезно беше да падна под сабите на войниците. Той ме съветва да бягам из България и да ида при императора Ватаци. И наистина, само там можех да намеря безопасно убежище. Приех. Минах тогава предрешен границата. В Родосто Ватаци ме прие с разтворени обятия.

Слав (намусено). Тия гърци винаги ги отварят на изменниците на България.

Борислав. Аз не бях изменник, а враг Асенев, вуйчо. Там ме гореше пъклена мъка за Тамара. Аз я любех, аз страдах. В света нищо не виждах освен нея. Асен ме беше смъртно оскърбил, плесницата му гореше бузата ми, той ме бе осъдил на гибел във вечната нощ, мене, който проливах младата си кръв за него и му печелех славата на бойните полета; но аз му забравях жестокостта и копнеех само за Тамара. Тамара пълнеше сърцето ми из целия свят. Само, който е любил, ще разбере огъня, който гореше в изтерзаната ми душа.

Слав. Тогава аз не мога да те разбера: пазил ме бог от такава лудост.

Борислав. Но Тамара бе изгубена за мене: аз вярвах, че е в Неапол. Надеждата изчезна. Светът ми притъмня. Аз забравих, че съм българин, полудях за мъст… Ватаци очакваше война с Асеня. Предложих му услугите си. С многото злато, що бях взел със себе си, набрах една дружина от петстотин души българи и ги заведох в гръцкия лагер, дето скоро пораснаха до хилядо души. Името ми ги привличаше. Станах съюзник на Ватаци. Той ми даде веднага чин севастократор и ми предложи сестрината су дъщеря с една област зестра. Но мене това не ме блазнеше, мене ми трябваше Асен. В битката меча ми щеше да търси неговите гърди. Но войната не стана. Ватаци малодушно прие Асеневите искания. Аз изгубих надежда да срещна Асеня на бойното поле и понеже той не идеше към мен, аз реших да ида към него, да издебна случая да го убия, да отмъстя за мен и за Тамара… Още когато изплювах мътната вода на Янтра, аз се бях заклел в майчния си гроб да сторя това. (Слав пие ухилен.) Тъкмо в това време минувах през Родосто, отивайки за Божигроб, двама калугери от Търново. Сприказвахме се с тях. Те ми обадиха, че Тамара не била пратена в Цариград, а била още в Търново. Видели я, преди да тръгнат. Щом чух това, възкръснах: разпуснах по-голяма част от войската си, взех само триста отбор юнака и полетях към България. Два дена се крих в Стара планина. Имах намерение да нахълтам с дружината си нощя в Търново, да го запаля и в бъркотията да нападна Царевец и грабна Тамара. Но като разпитвах, узнах, че била изпратена в тоя манастир. Тогава полетях насам.

Слав. И тъкмо навреме: утре я калугерят.

Борислав. Да, отец Наум ми обади това. Не, аз няма да допусна това. Един път подстригана, тя е изгубена за мен, безвъзвратно. Ако Асен ми попречи и не успея да я спася, тежко му: ще го убия. Аз клетва бях дал да му отмъстя, и ще изпълня клетвата си. Или Тамара, или живота му. За тая клетва станах изменник, изгубих отечество, чест; ако изгубя и любовта — пропаднах. Нека и той пропадне.

Слав (смее се продължително с глас). Ти с всичкия си ум ли си? Дал си клетва? Че какво те обвързва тя? Кой те кара да я даваш и кой те кара да я държиш? (Налива чаша вино и му я подава. Борислав отказва. Слав я изпива и си отрива мустаците.) Отечество? Какво е това отечество? То е там, дето мене е добре. Твоето те изгони, друга страна ти дава гостоприемство, почести, вино и хубави жени. Или не са хубави тия гъркини?… Чест, кажеш?! Какво е това чест? (Смее се гръмливо.) Ех, вие, философите, много мъчен си правите живота с такива измислици. Един разбойник е безчестен. Тури му короната — става кир Тодор епирски, император, с когото Асен се сродява, прави съюзи, бие се и сега го държи в Търново пак на почест. А каквито грехове има на душата си, бесилото му трябва да бъде на най-високия бук на тая планина. (Налива чаша и му подава. Борислав отказва мълчаливо.) Пий, юнаците пият, защо не пиеш? (Пие.) Реже това винце. (Обърсва си мустаците.) Чувам, Асен приел на трапезата си кипарско вино?… Ха, какво имаше още? Любов! (Смее се продължително.) Знаеш ли какво е нещо това животно — любов? Не знаеш? И аз не зная. Аз знам само едно: млада жена и по-гърдеста. Една мома си изгубил, вземи друга. Вземи Ватациевата внука, вземи севатократорство, вземи княжеството и си живей. Па нека те проклинат всички мазни калимявки в България тогава. Имам ли право? А ти си се лутнал в битки да влязаш, царе да убиваш, на хиляди опасности да се излагаш, само защото един ден ти намигнала една мома. Жално ми е, че си по-глупав, отколкото позволява младостта. На това би се смял и моя кон… Можеш да убиеш тая нощ Асеня — няма аз да плача на гроба му. Но да го убиваш за такава глупава причина! Едно време Иванко убиваше Асеня първи, но за един трон, не за една женска пола. Но Иванко беше умен мъж, не търчеше подир фантазиите. (Пие.)

Борислав (мрачно). Аз не съм Иванко. Никакви тронове не могат да ми заменят Тамара.

Слав. Напразно. Власт, сила, богатство. Личната корист, синко. Там е световната мъдрост. На тоя бог се кланя вуйчо ти Слав. Не люби, не мрази без сметка. Вземи пример от мене: аз дружах или воювах с гърци и с франки, и с българи. Като държах винаги страната на по-силните и душех кой вятър вее.

Борислав. Додето те отвя тука да почиваш в кулата, която ти даде Асен срещу княжеството ти.

Слав (мисли). Той глътна княжеството ми, както глътна и царството на кир Тодора подир Клокотница. И знаеш ли каква важна причина ми даде? „Защото, каже, българските земи трябва да влязат в българската държава“, и още: защото княжеството ми в неговите ръце щяло да се намира в по-здрави ръце! Хитри доводи на един разбойник, който обира един честен човек, нали? Доведе ме в Търново, даде ми във владение една кула със земите й наоколо и няколко слуги и ме ощастливи с честта да му бъда пръв болярин, за да превивам врата си пред него! Аз му благодарих, взех кулата, но отказах честта. Напуснах Търново и сега съм отшелник в планината си. Свободен, орел… Но пуста кръв все ври. Привикнал съм на борби и понеже не мога да правя войни с гърци и франки, ходя по лов и бия вълци и мечки. Разправям се с дивеч и сам дивея. Така прекарвам времето в новото си княжество, голямо една педя. (Пие.)

Борислав (гледа го полуухилен). Завиждам ти за тая философия, вуйчо. Ти към всичко се отнасяш глумливо.

Слав. Животът е сам глума, Бориславе.

Борислав. Ти си пак много честит, вуйчо. Ти живееш в България, дишаш сладкия въздух на отечеството. Шумата на горите ти шушне по български, потоците ти пеят познати песни на детинството, слънцето от небето по-нежно те топли със зарите си, хлябът, който ядеш, е вкусен, не горчив, както хляба на изгнанието. Около тебе звучи български език, тупат български сърца, всичко ти е родно, свое. Драг ти е дори и гроба, в който ще легнеш, защото е в българска земя. Но аз не мога ни да живея, ни да умра в България, тая България, за която се борех, която обичах… която обичам!… Но аз изгубих България, изгубих всичко в нея. Тамара ми сега остая отечеството, богатство, слава, радост; чрез Тамара и за Тамара живея.