Борислав (Историческа драма в 5 действия из царуването на Ивана Асеня II) - Вазов Иван Минчев. Страница 3

Ирина (съкрушено). И сега, всяка надежда изчена. (Тръгва наляво.) Любила го, любила го и тя? Мразя я! Ох, не ме свърта… (Излиза. Пауза. Влиза отдясно Борислав.)

Явление 5

Борислав.

Борислав (озърта се). Сърцето ми подсказва, че тук ще я намеря. Де я? Царят ме отпусна и първата ми мисъл беше нея да видя. Първата ми мисъл? Вечната ми мисъл, всегдашния ми копнеж — Тамара да видя и да я прегърна. Сред праховете на битките нейния мил образ ми се мяркаше, сред фученето на стрелите и звека на сабите нейният сладостен глас звучеше на слуха ми. И в ония страшни мигове аз забравях смъртта, аз биех и гонех в луда ярост враговете: преди да бяха Асеневи, те бяха мои, защото ме отлъчиха от моето драго либе… Но де я? Тя последна ли ще пожелае да ме види? Напразно се озъртах при царя, нея я намаше, и всичко ми беше пусто…

Явление 6

Борислав и Тамара.

Тамара (влиза отляво бързешката).

Борислав. Тамаро!

Тамара. Бориславе! (Дълго и страстно се прегръщат.)

Борислав (отдръпва се и я гледа нежно). Ангело, видях те пак.

Тамара. Изжедня дъшата ми, Бориславе. Твоята слава беше тука моя слава.

Борислав. Славата? Аз я не виждах тука, като не виждах тебе. В тронната палата аз търсех с жедни погледи това мило лице и то ми се не мярна.

Тамара. Плашех се от радостта си. Но дай ми да целуна това геройско чело и лаврите по него. (Целува го по челото.) Добре дошъл! (Хваща го за ръцете и го гледа щастлива.)

Борислав. Скъпа Тамаро, все за тебе мислех.

Тамара. Ох, така съм треперала за тебе, като те мислех в ония ужасни опасности. (Допира нежно главата ди гърдите му.)

Борислав. Ужасни? Аз се боях само то едно, Тамаро, да не би да си ме забравила.

Тамара (отдръпва се укоризнено). Защо говориш тъй? Как можеш?

Борислав. Шест месеца раздяла, Тамаро, дълги като шест века! Ти знаеш какъв страшен злодей е времето, какви коварства се крият под неговите скутове. Какви черни мисли не ми минуваха през ума!… Когато вечер подир опасностите и умората на битката, аз се прибирах под шатъра си за почивка, в сънищата си аз се сепвах от зловещи видения: виждах един цар, който ти поднася един венчален пръстен с една корона. И тогава скоквах като луд от леглото си и изваждах сабята да съсека страшния блян.

Тамара. И виждаш, че това е било само лош блян. Остави тия мрачни мисли. Тоя час е само за радост. О, как съм честита! Честита? Как е безсмислен човешкият език! Защо сърцето няма свой собствен език? Защо не е ангелска арфа да излее в небесни химни радостта си?… Но ние вече няма да се разделим. Тая война се свърши и с нея мойте мъки. Ще се сбъднат вече нашите златни блянове. О, как е хубаво, боже, с любимия човек! Сега искам да прегърна всичкия свят. Ти си при мене, ти си мой, вечно мой! (Озърта се.) Но тука ние не сме свободни. Драги Бориславе, ще те чакам тая вечер в градината.

Борислав. Тая вечер? Уви, Тамаро, тая вечер аз съм на царско пиршество и мястото ми е между баща ти и царицата.

Тамара. Боже, пак разделени!

Борислав (замислен малко). Тая дума „разделени“ ме уплаши. Знаеш ли, Тамаро, какво ще сторя още утре? Това, което ти обещах на тръгване за бойното поле, ако се върнех победител. Ще ида при баща ти, ще падна на колене пред него и ще кажа: „Царю, любя дъщеря ти. И тя ме люби. Благослови ни!“.

Тамара. Бориславе! (Хваща му развълнувано ръцете.) И татко ще склони с радост. Ти си герой, той те обича като син. В твоите жили тече царска кръв също.

Борислав. И ще станеш моя, моя, моя!

Тамара. Вечно твоя… вечно мой. (Отдръпва се. Влиза Контофре отдясно.)

Явление 7

Горните и Контофре.

Контофре (покланя се на Тамара и й целува ръка). Светла княгиньо, царят те зове.

Тамара. Ида сега, бароне.

Контофре (почтително). Позволи ми да ти честитя и аз.

Тамара (учудено). Да ми честитиш?

Контофре. Тогава ти още не знаеш?

Тамара. Току-що се върнах с Вела от Присовския манастир.

Контофре (покланя се). Поздравлявам най-почтително бъдещата неаполитанска кралица.

Борислав (гледа го в ужас).

Тамара. Ах! (Хваща се за главата.)

Контофре. При всичко това, събитието не трябва да удивлява дъщерята на великий Иван Асеня. Няма корона в цяла Европа, достойна за царственото чело на нашата прелестна княгиня.

Тамара (стои вцепенена).

Борислав. Бароне, ти говориш една опасна шега! (Хваща си меча.)

Контофре. Воеводо, твоите съмнения оскърбяват и мене, и княгинята. (Към Тамара.) През твоето отсъствие, княгиньо, царят прие пратениците на крал Фредерико, които носеха предложението му. Сега разбрах защо царят ми заповеда да те уча италиански. Аз бях честит да видя и даровете: за тебе скъпоценна и чудна бисерна огърлица, китайски свилени платове, златотъкана мантия, златен пръстен с голям диамант и въз всичко това сърцето на един млад крал; за баща ти — два великолепни опитомени рогача, един зебър, златообковани оръжия… но, княгиньо, да вървим.

Борислав (гневно). И царят склони?

Контофре. Ако не беше така, щях ли да се осмеля да поздравя княгинята? Сбогом, войводо. Но бързай, княгиньо, царят два пъти те дири. Ела.

Тамара (гледа отчаяно Борислава и излиза отдясно).

Контофре (гледайки към Борислава, ниско). Любов! Любовта победи победителя. (Излиза.)

Борислав (няколко време стои занемял). Сгодил я, сгодил я вече! О, колко съм се мамил в своята душевна простота! Аз леех кръвта си по бойните полета за неговото величие, аз галех в душата си светлата надежда, че родът ми, заслугите ми, лаврите ми… (Спира се със страдалчески сбърчено чело.) И в часа, когато се готвех да коленича пред него с молбата си… той бил вперил очи надалеко в една друга глава с корона, която само за това е ценна за него, че има корона!… Но тя? Какво ще стори там? (Ходи малко.) Настават в мене минути на незивестност, по-страшни от вековете. (Излиза бързо отляво.)

Явление 8

Гавраил влиза отдясно, после Зоя.

Гавраил (сърдит). Дойде, дойде! Тъкмо сега, когато аз желаех да го знам на оня край на света или в гроба. Тоя демон пак се изпречва на пътя ми. (Влиза Зоя.) Зоице, съдбата е против нас!

Зоя. Не, съдбата ни помага.

Гавраил. Що?

Зоя (поверително). Сега узнах важно нещо: Борислав бил влюбен в Тамара и тя го любела.

Гавраил. Но за нас какво от това?

Зоя. Не разбираш ли? Той е влюбен в Тамара, а сега Тамара му отнимат.

Гавраил. Ах, разбрах. (Мисли.) Ето една страст, която ще ни послужи като ново оръжие срещу Асеня. Зоице, ти ме зарадва.

Зоя. Да, една уязвена любов в гърдите на човек буен и горд като Борислава е по-опасна от гнева на наранена тигрица, на която грабят децата. В изстъплението си той ще направи някоя лудост, каквато никой не очаква от него в тоя палат. Той сам ще си строши главата. Тая любов и крал Фредерико ни идат на помощ.

Гавраил. Тук виждам божия пръст. А то се бях обезсърчил. Борислав тука — той сам е една многохилядна войска за Асеня.

Зоя (укоризнено). Ти се бе отчаял? Не е ли те срам? Нима и без тая случка ти не беше длъжен да гониш пак целта си, за която работим тайно и неуморно толкова време? Нима ти малодушно би се отказал от онова, което е твое по право, което аз искам? Бил Борислав сам една многохилядна войска за Асеня?! Но тая войска е с една шия!… И с хиляди да беше — какво? Има ли връщане за тебе? Смееш ли да помислиш това? Нима аз, щерка на кесаря Константина, внука на император, склоних да ти стана жена и да дойда после в това диво Търново, за да гледам, че си слуга на Асеня? Аз се женех не за Гавраила, а за Бориловия брат, за законния налседник на българския престол. С това условие ти и приех ръката в Одрин, помниш?