Остров Тамбукту - Марчевски Марко. Страница 14

Стерн замълча, навъси се, очите му потъмняха. След това тъжно продължи:

- Мина време, Доанга трябваше да роди. Настаних я на остров Борнео. Роди момиченце - умно, пъргаво, с черна коса и шоколадова кожа. Понякога правех дълги рейсове, отсъствувах по цели месеци и мислех само за Доанга и за детето. И тогава открих, че родителското чувство е по-силно от всяка друга обич. Когато параходът, на който работех, хвърляше котва в Борнео, Доанга и детето ме чакаха на пристанището. Жена и дете - каква радост! - тъжно промълви капитанът. - Така живяхме три години. На четвъртата година Доанга се разболя. "Какво ти е, Доанга?" Доанга мълчеше. Тежеше й нещо на сърцето. Лекарите безпомощно свиваха рамене. Веднъж тя ми каза: "Искам да умра в Зумбава". Заведох я там и пак отплавах. Върнах се след два месеца и я намерих оздравяла - пееше и танцуваше из стаята. Туземците силно са привързани към родните си места, по-силно от нас. Ние казваме: "Тъгувам за родния си край"; а те казват: "Умирам за родния си край". Доанга беше здрава, весела и отново заживяхме щастливо. Но щастието не трая дълго. Веднъж, като се завърнах в Зумбава от едно плаване, не заварих Доанга вкъщи. Детето играеше на пода неумито, гладно, отслабнало. Попитах хазайката, стара холандка: "Какво значи това? Къде е Доанга?" "Доанга е лоша жена, сър - отговори тя. - По цели дни оставя детето само вкъщи и се мъкне с някаква циркова трупа". Разбрах всичко. Доанга отново беше се върнала при мъжа, който бълваше огън. Прибрах детето и отплавах. Оставих го в Александрия при сестра си. Сега малката е на десет години. Чудесно дете - хубаво, талантливо!.. Един ден ще стане прочута художничка, помнете ми думата. Ако някога пак попаднете в Александрия, кажете му, че съм загинал. Ще го намерите в къщата до музея. То носи моето име. Детето ми трябва да знае за смъртта на баща си. Това ще му бъде полезно. Откакто се роди, спестявах част от заплатата си и я влагах в една английска банка. С тия пари дъщеря ми ще може да преживее, докато стане пълнолетна. Но за да получи парите, трябва да има свидетел, който да установи моята смърт. Вие ще подпишете смъртния ми акт. Разбрахте ли сега защо искам да ви дам ножчето си? Моля ви, вземете го!

Отново отказах. Обясних на капитана, че тъкмо той трябва на всяка цена да остане жив заради детето си. Аз нямам деца, нямаше кой да плаче за мене. Старите ми родители едва ли ще узнаят някога за моята смърт, защото самите те доживяваха последните си дни.

Капитанът сякаш се примири с моя отказ, оттегли се на нара и повече не заговори за ножчето.

Дните летяха неусетно. Шест пъти слънцето изгря и залезе, откак Грей беше хвърлен в океана - никой не ни потърси. На седмия ден сутринта отново чухме познатите подвиквания на туземците и заглушените звуци на дървения барабан. Вратата се отвори, ние излязохме - и двамата пазачи ни откараха на поляната.

Огънят гореше. Диваците играеха своя дяволски танц. Историята се повтори. Мъжът и девойката се приближиха до нас, мъжът сложи ръка върху рамото на капитана, двама туземци вързаха един камък на краката му и го понесоха към брега. В последния миг капитанът ми извика:

- Ножчето е в джоба ви! Не забравяйте молбата ми!

Бръкнах в джоба си: да, ножчето на Стерн беше там! Той сигурно беше го бутнал в джоба ми през последната нощ, без да усетя. Когато го хвърлиха от скалата, той ми махна с ръка и изчезна:

"Прощавай, капитане! - помислих си аз. - Ако успея да се спася, ще изпълня молбата ти! Обещавам!"

Върнаха ме обратно в колибата. Тежко се отпуснах на нара и лежах неподвижен през целия ден. Мъката и отчаянието ме задушаваха. След седем дена ще дойде и моят ред... След седем дена...

Пета глава. Мисли пред смъртта. И мене ме хвърлят в океана. В тъмната пещера. Бягство в планината. Нова среща с диваци. Гладът побеждава страха. Как една маймуна ме спаси от глад. Размисли в джунглата

I

Привечер вратата се отвори и на прага се показа мургавата девойка, придружена от един момък. Той поразително приличаше на нея, само кожата му беше по-тъмна и косата му по-дълга от косата на девойката. И той беше строен и добре развит, само че по-висок от нея, и неговите очи бяха големи и черни, веждите - сключени. Едва ли беше повече от осемнадесетгодишен, а мускулите на ръцете и на гърдите му бяха напълно развити като на зрял мъж. Украшенията на ушите, на гърдите и по ръцете му бяха почти същите, както и украшенията на девойката.

Поканих ги с ръка да влязат, но те не се решиха да прескочат през високия праг на вратата. Изглежда, че се страхуваха от мене. Младежът се усмихна, белите му зъби блеснаха. След това той затвори вратата и пак останах сам.

Сега все повече почвах да се убеждавам, че тия хора не бяха виждали бял човек и затова ме разглеждаха с такова голямо любопитство. Ако на острова имаше бели хора, разсъждавах аз, те нямаше да допуснат да бъдем издавени в океана. От друга страна, знаех, че едва ли може да се намери в тропика остров, който да не принадлежи на някоя държава. Завладяването на колониите отдавна е завършено, днес е ерата на тяхното освобождение. Възможно ли е такъв цветущ остров да не е познат на хищните колонизатори, когато десетки техни кораби всеки ден кръстосват из Индийския океан? Тогава си спомних, че на картата на земното кълбо има доста бели полета, където човешки крак още не е стъпвал. За откриването на Северния полюс човечеството даде много жертви, преди да стигнат там смелите папанинци. А Южният полюс още не е проучен. Дори такъв голям остров като Нова Гвинея, който е открит преди повече от четиристотин години, и до днес не е изследван целият. Едва в 1935 година в планините на Нова Гвинея бяха открити десетки хиляди диваци от племето тарифурра, които дотогава не бяха виждали бял човек. Да, на земното кълбо има неизследвани области, непребродени пустини, а в океаните има места, където още не е минавал кораб. Например от Аден до остров Тамбукту пътувахме много денонощия и през всичкото това време не срещнахме нито един кораб. Индийският океан е огромен и пуст. От Джакарта на остров Ява дОкейптаун в Южна Африка има девет хиляди и седемстотин километра и в това огромно водно пространство няма нито един остров по пътя на корабите. От Австралия на запад до Маскаренските острови, на едно разстояние от шест хиляди километра, не е отбелязан нито един остров на картите. Индийският океан е огромна водна пустиня, през която параходите пътуват в различни посоки, но винаги по едни и същи пътища, където дълбочината е измерена и няма опасност да се разбият в някоя подводна скала. И ако Тамбукту е далеч от пътя на корабите, няма нищо чудно, че и досега още не е открит и не е завладян от никоя държава. А това значи, че ние сме първите бели хора, които са стъпили на него. Освен може би моряците на Магелан...

Тия мисли се въртяха в главата ми, когато очаквах своя ред. След всеки изминат ден изрязвах на една греда дълбока черта и си казвах: "Остават още шест дена... Още пет... Още три..." Всяка нова черта ме приближаваше към смъртта. На седмия ден отново чух познатите пискливи звуци и силните удари по дървения барабан. Същият мъж, когото туземците наричаха тана Боамбо, отвори вратата на колибата, направи ми знак да изляза и двамата пазачи ме подкараха към брега.

Историята с Грей и Стерн се повтори и с мене. Влязох в кръга на играчите, цветнокожият барабанист заудря още по-силно по дървеното корито, другите надуха свирките си от кокосови орехи и бамбукови стъбла, а мъжете с боядисани лица, наредени в кръг един след друг, заиграха още по-вихрено. Аз стоях до огъня и стисках в ръката си ножчето на капитана. В него беше единствената ми надежда...

Двама диваци вързаха на краката ми камък и ме понесоха към океана. Докато се опомня, аз вече летях надолу от скалата. Слънцето за последен миг блесна в очите ми - чу се плясък и то сякаш потъна заедно с мене във водата. Ножчето беше в ръката ми. Помъчих се да го отворя, но не успях. Не беше тъй лесно. Заритах силно с крака. За моя изненада вървите се разпуснаха, камъкът се изхлузи и отиде към дъното и аз само с няколко движения на ръцете и краката изплувах над водата. На скалата нямаше никого. Туземците бяха си отишли...