Остров Тамбукту - Марчевски Марко. Страница 56

- Това е твърде възможно, капитане.

- Не твърде възможно, а сигурно! - вълнуваше се Стерн. - Аз ще взема тоя дневник. Днес-утре той ще бъде в нашите ръце.

Неговата решителност ме зарадва, но аз трябваше да го предупредя и за опасностите. Щом забележи, че дневникът е изчезнал, Арики ще нададе вой и ще обвини нас, белите хора, и най-вече мен, защото аз неведнъж бях искал да го видя.

- Бъдете спокоен - многозначително се усмихна Стерн. - Аз ще бутна в колибата някоя друга книга, която прилича на дневника, и Арики нищо няма да разбере.

- О, това е великолепна идея, Стерн! - възкликнах аз.

- Да отидем още сега в яхтата и да преровим библиотеката на Смит - предложи капитанът. - Вие сте виждали вече дневника, нали? Ще подберем някоя книга, която прилича на него. Да вървим, момчето ми.

Ние преровихме цялата библиотека, но не намерихме нито една книга, която да прилича на дневника на Магелан.

Тогава Стерн се сети за дневника на яхтата. Както е известно, всеки кораб има дневник, в който по няколко пъти на ден се вписва местонахождението на кораба, часът и минутите на пристигането му в някое пристанище, датата на отплаването, както и всички по-важни случаи на повреди или претърпени бури. И понеже дневниците на всички кораби по света си приличат, и дневникът на яхтата на Смит приличаше на дневника на Магелан. Разликата беше само в кориците. Дневникът на Магелан имаше черни корици, а дневникът на яхтата беше подвързан със зелени корици.

- Това е дребна работа - махна с ръка Стерн. - За един миг ще откъсна кориците от дневника на Магелан и ще пришия в тях дневника на яхтата. Неграмотният Арики никога няма да разбере измамата.

- Това е вярно - съгласих се аз. - Но все пак опасността е голяма. Трябва да се пазим и от Арики, и от Смит.

- Оставете това на стария морски вълк - усмихна се Стерн. - Още утре дневникът на моя велик колега ще бъде в ръцете ни.

Думите на капитана звучаха като закана. Сега той ми се видя друг човек. Откак заживя на острова, той беше се примирил с мисълта, че никога вече няма да види Англия и до края на живота си ще живее между диваците. Тази мисъл създаде у него едно особено настроение, което можеше да се изрази само с една дума: равнодушие. Равнодушие към всичко, което ставаше около него. Но като чу за дневника на Магелан, аз видях как загоряха очите му, как се пробуди у него оная искра, която кара хората да търпят непоносими лишения, мъки и страдания за постигането на нещо важно. Сега отново беше се пробудил у него оня неспокоен дух на моряка, който го тласкаше от един океан в друг, от едно пристанище към друго. На прощаване той ми подаде ръка и още веднъж каза: - Тия дни ще имаме дневника.

И наистина той изпълни обещанието си. Безценният ръкопис беше в ръцете ни и ние по цели дни го четяхме, скрити в гората. Капитанът знаеше доста добре португалски език и ми превеждаше всичко на английски. Така от ден на ден историята на това първо пътешествие около света се разкриваше пред нас в истинската си светлина.

Двадесет и първа глава. Подвизите на Магелан. Неблагодарният крал. Пътешествие в неизвестността. Бунтът на испанските благородници. Помрачена радост. Островът на крадците. Непокорството на Силапулану. Смъртта на великия мореплавател. Молукските острови. На път за Испания. На остров Тамбукту. Опитът за преврат. Преданието се потвърдява

I

Биографията на Фердинанд Магелан е известна. Този храбър португалец служил като прост моряк в португалската флота, прекарал седем години в Индия, участвувал в много сражения с местните племена, по-късно се сражавал и в Мароко за краля на Португалия. Смелият мореплавател бил раняван три пъти и окуцял от получените рани, а какво получил за своята преданост към краля? Нищожна пенсия и студената омраза на своите началници. Почти инвалид вече, Магелан помолил крал Мануел да му увеличи поне с половин красадо (красадо - около един шилинг) просяшката пенсия, за да не гладува, но Мануел му отказал. Тогава Магелан помолил краля да му даде някаква работа, но кралят и това му отказал. Магелан попитал: съгласен ли е кралят - за когото Магелан бе рискувал живота си в Индия и заради когото окуця в Мароко, - съгласен ли е кралят Магелан да си потърси работа в друга някоя държава? Мануел студено му отговорил: да, разбира се! На него му е безразлично къде ще иде Магелан и на кого ще служи. Огорчен и оскърбен, а може би и озлобен към несправедливия крал, Магелан взема своето съдбоносно решение.

Той знаеше много горчиви примери. Смели откриватели на нови континенти и острови бяха заплатили скъпо за своята дързост. Христофор Колумб откри Америка, а след това беше окован във вериги; друг един мореплавател и откривател на нови земи, Писаро, беше умъртвен; Балбао, откривателят на Тихия океан, също беше обезглавен; Васко да Гама, откривателят на пътя за Индия, беше в немилост двадесет и две години. Камоенс, този знаменит португалски поет и мореплавател, - който беше пребродил Индийския океан, след завръщането си в родината беше хвърлен в една мръсна яма, наречена затвор. Всички тия несправедливости и престъпления бяха станали пред очите на Магелан и той ги знаеше много добре, а пък и сам ги изпитваше на собствения си гръб. Той беше дал много доказателства за вярна служба на своята родина, но това никой не му признаваше. Сега, когато е вече инвалид, трябваше да гладува, а други, които нямаха никакви заслуги, лапаха на държавната трапеза и тъпчеха кесиите си със злато, получаваха високи служби и незаслужени награди. А на него му обърнаха гръб, обидиха го с просяшка пенсия, не му даваха работа. Той постъпи почтено, потърси справедливост от самия крал, но не я намери. Какво да прави? Той е още млад, на тридесет и пет години, наистина куц, но пълен с енергия и с богат опит като мореплавател - какво да прави, след като е отблъснат от бездушните управници?

Магелан заминава за Испания и се свързва с хора, приближени на испанския крал. В продължение на няколко месеца с голям труд, благодарение на своята непобедима воля и на своя опит като моряк той успява да убеди видни царедворци и търговци, че има нов път за Индия и че той, Магелан, ще го открие. И не само за Индия, но и за Молукските острови - най-богатите острови в света, където се раждат скъпоценните подправки.

Това предложение беше много съблазнително за испанските търговци, пък и за самия Карл I. Пътят за Индия беше открит през 1498 година от Васко да Гама - "в служба на бога и на португалската корона", беше казал крал Мануел. Но този път беше много дълъг, обикаляше около цяла Африка, край нос Добра Надежда. Освен това испанските кораби нямаха право да минават по този път: откривателят на пътя за Индия, Васко да Гама, беше португалец, следователно и самият път принадлежеше на Португалия. Испания да си открие свой път, ако иска да пълни корабите си с богатствата на източните земи. Тя дори няма право на тия земи, защото те са открити от португалец и принадлежат на португалския крал.

По това време между Испания и Португалия възниква люта вражда. За да помири двете си любими чеда - Испания и Португалия, - папата разделя земята на две половини, тъй както се разрязва една ябълка, и предава Източното полукълбо на Португалия, а Западното - на Испания. По такъв начин Португалия, с една шепа население, получава от папата половината от целия свят, а другата половина получава Испания, чието население (трябва да бъдем справедливи) беше по-многобройно от населението на Португалия. Така на Португалия се падна цяла Африка, Азия с богатата Индия и още по-богатите острови на подправките, заедно с техните жители, а всички други открити и неоткрити земи в Западното полукълбо заедно с новооткритата Америка се паднаха на Испания. Но Карл I не беше доволен. Всички тия земи му се виждаха малко. Той се смяташе за изигран от крал Мануел. Не беше доволен и Мануел. Той завиждаше на Карл I и искаше да владее целия свят. И двамата крале, след като получиха от папата цялото земно кълбо с всички морета и океани, земи и народи, станаха непримирими врагове и се дебнеха помежду си. Корабите на Португалия задържаха корабите на Испания, където и да ги срещнеха. Същото правеха и корабите на Испания с корабите на Португалия...