Остров Тамбукту - Марчевски Марко. Страница 63

- А каза ли ти защо ходих в колибата на Андо в оная бурна нощ?

- Не ми каза. Той не знае, че си ходила.

- Знае! - натъртено каза Канеамеа. - Аз сама му казах. Но не му казах защо съм ходила. Не му казах, защото ме беше страх от него. Ако беше узнал истината, той щеше да убие и мен, и Андо. Но аз не му я казах. А на тебе ще я кажа, искаш ли? - Амбо мълчеше намръщен. - Искаш ли? - повтори Канеамеа. - В оная проклета нощ аз сама отидох в колибата на Андо и му занесох белите листа.

- Ти му занесе белите листа? - трепна Амбо.

- Да - кимна с глава Канеамеа. - Занесох му белите листа. Андо видя белите листа. Те му казаха всичко, което казват и на моя набу.

- О, ако узнае Арики! - възкликна Амбо. Канеамеа махна с ръка, сякаш искаше да го спре, и заговори бързо:

- Той няма да узнае. Ти няма да му кажеш, нали?

- Това ли е всичко? - попита Амбо с омекнал глас.

- Има още. Андо никога не е искал да стане мой даго. Веднъж набу много се разсърди на Андо. Той каза, че пак ще го хвърли в Голямата вода, и аз се уплаших. И казах на набу:

"Набу, белият човек не е лош. Той има нанай кобрай и всички хора го обичат. Ако кажеш на хората да хвърлят белия човек в Голямата вода, цялото племе ще те намрази". Набу се разсърди, скара ми се и се развика. Тогава аз му казах: "Набу, аз искам да стана сахе на белия човек". Набу пак се развика. Но после, като помисли, съгласи се и ме изпрати да извикам Андо у дома. Набу му предложи да стане мой даго. Каза му, че ще го направи наследник на седемте пояса на мъдростта и рапуо на племето, но Андо не се съгласи. Разбра ли?

- Разбрах.

- Андо не е виновен - продължи Канеамеа. - Ти не трябва да се сърдиш на Андо. Разбра ли?

- Разбрах.

- Ще ти кажа и друго - усмихна се Канеамеа. - На празника на Дао ще стана твоя сахе. Доволен ли си?

Лицето на Амбо изведнъж се проясни, очите му засвяткаха с радостен блясък. Той се мъчеше да се овладее, но никак не беше трудно да се забележи вълнението, което беше го обхванало.

- А сега стисни ръката на Андо - додаде Канеамеа. - Той не е виновен.

Амбо веднага ми подаде ръка, като се усмихна широко. И аз разбрах, че той не ме мразеше вече, че ме е обичал дори и когато искаше да ме убие.

- Сега разбрах всичко - каза той развълнуван. - Арики ме е излъгал. Той ми каза: "Андо иска да стане даго на Канеамеа и да получи седемте пояса на мъдростта и белите листа".

- Не, Амбо, това не е вярно - отрицателно поклати глава Канеамеа.

- Разбрах - каза Амбо. - Арики ме е излъгал. Той ми каза: "Убий Андо! Убий го!" И аз исках да го убия. Но сега разбрах всичко. Андо не е виновен.

Той млъкна. Види се, не искаше да говори повече пред Канеамеа за нейния нечестен баща.

- Да забравим лошото - казах му аз. - Нека си обещаем, че няма да слушаме вече Арики и нашето приятелство ще бъде горещо като слънцето и вечно като луната.

- Обещавам! - отново ми стисна ръката синът на главатаря и повтори: - Нашето приятелство ще бъде горещо като слънцето и вечно като луната.

Това беше клетва, която племето занго смяташе за свещена и никой никога не я нарушаваше.

След това ние се разделихме. Амбо и Канеамеа заминаха напред и скоро изчезнаха в гората, а ние със Зинга тръгнахме по друга пътека. Вървяхме мълчаливо през гъстата гора. Гласовете на ловците не се чуваха - те бяха заминали далеч напред. Наоколо царуваше пълна тишина. Нямаше гибони по дърветата, не се чуваха гласове на птици. Чаках Зинга да заговори първа, но тя мълчеше.

- Няма ли да ми кажеш нещо? - попитах я аз.

- Пази се от Арики - промълви Зинга.

Това предупреждение бях чувал много пъти и от нея, и от баща й, и от Амбо. То не беше ново за мен. Познавах много добре Арики и знаех, че той е способен на всякаква подлост.

- А за Канеамеа няма ли да ми кажеш нещо? - попитах я аз.

- Канеамеа е добра. Тя не е като баща си. Тя ти е обещала да ти покаже белите листа и дошла при тебе нощно време, когато е забранено да се влиза в чужди колиби. Тогава разбрала, че ти не искаш тя да стане твоя сахе. И си казала: "Пакеги не е за мен. Аз ще стана сахе на Амбо".

- Много добре - казах аз. - А ти ще станеш ли моя сахе?

Тя се усмихна и кимна с глава.

- Кога ще бъде големият празник? - попитах аз.

- След една луна - отговори Зинга. - Тогава нашето племе ще те осинови. Но сега ти трябва да убиеш повече кро-кро, да станеш долахо.

Тя беше права. Големият лов щеше да свърши още тази вечер, а аз не бях убил нито едно кро-кро.

Изведнъж Зинга ме улови за ръката и се спря.

- Виж - пошепна тя, като ми посочи едно говедо, което беше нагазило с предните си крака в реката и с дигната глава тревожно душеше въздуха. То приличаше на нашите говеда, с тъмносив косъм, с остри, извити напред рога, но с по-голям корем, който му придаваше по-тромав вид.

Аз се прицелих и гръмнах. Бедното животно! То трепна от неочаквания гърмеж, изправи се на задните си крака и с един скок се намери на брега, но предните му крака се подкосиха и то падна на земята. Когато го приближихме, добичето беше мъртво, но очите му бяха отворени - сякаш ме гледаше като живо и питаше: "Защо ме уби?"

Всеки ловец имаше свой отличителен знак, изрязан на копието и на стрелите му. По тоя знак туземците познаваха чия е стрелата или копието, които са убили животното. Аз нямах стрели и затова изрязах на една пръчка своя отличителен знак - две кръстосани чертички като знака за умножение X, - забих пръчката до главата на добичето и бързо се отдалечих.

Ние отново тръгнахме край брега, където гората беше най-гъста. Тук търсеха спасение дивите говеда, които бяха успели да се изплъзнат от копията и стрелите на ловците. След малко чухме шумолене, храстите се раздвижиха и на пътеката излезе един див бик. Щом ни видя, той се спря, дигна глава и ни загледа свирепо, след това запръхтя, наведе глава и тръгна към нас. Прицелих се и гръмнах. Бикът подскочи, изрева и се спусна към нас. Зинга изписка и се хвърли в реката. Аз едва успях да се притуля зад близкото дърво, и бикът префуча край мене, без да ме засегне с рогата си. След това се спря и се обърна. Беше само на десетина крачки от мене и аз виждах как ноздрите му трепереха и очите му горяха. Щом ме забеляза, той отново наведе глава, готов да хукне към мене. Прицелих се в челото му и гръмнах. Както тичаше срещу мене, краката на бика изведнъж се подкосиха и той падна само на три-четири крачки от дървото, зад което бях се притулил. Този път бях го улучил в главата, точно между рогата. Раната беше смъртоносна. Бикът зарита с крака, замята главата си, като пръхтеше силно, след това се отпусна и не помръдна вече.

Тогава разбрах колко опасен е ловът на диви говеда. За да убият едно кро-кро със своите стрели и копия, туземците трябваше да го обградят от няколко страни и да хвърлят копията и стрелите си отблизо. Ако не го убият при първото нападение, говедото освирепява и се впуща срещу нападателите. Щом говедото наближи някого, ловецът ляга на земята и то, уплашено от тази човешка хитрост, прескача ловеца и хуква подир друг ловец. През това време копията и стрелите летят от всички страни и се забиват в тялото му...

След ловците вървяха няколко туземци, които одираха убитите животни, нарязваха ги на големи късове и ги отнасяха в стана на ловците. Те запазваха стрелите и по тях пресмятаха кой колко животни е убил.

Късно през нощта всички ловци се събраха в стана. Боамбо съобщи резултатите от големия лов. Аз бях убил най-много животни - две кро-кро и една дива свиня - и вождът ме обяви за пръв ловец.

Така завърши големият лов.

Двадесет и трета глава. Тайните помисли на Смит. Вълкът козината си мени, но нрава - не. Плантацията на Смит. Черните никога не стават бели

I

В последно време често ходех в яхтата да чета. Библиотеката на Смит беше останала там, защото нямаше как да я пренесем на брега - тя беше масивна и много тежка, пък и не бихме могли да я внесем в колибата през малките тесни врати. Интересувах се най-много от научните книги, но такива имаше съвсем малко. Все пак между петстотинте тома намерих няколко интересни книги и понякога по цял ден четях в яхтата.