Остров Тамбукту - Марчевски Марко. Страница 85

Но аз съм виждал и меки килими в чужди салони, и хубави дрехи на наконтени мъже, и копринени рокли на млади жени, а Зинга не е виждала такива неща; ял съм и хубави ястия - не от таро и ямс, а вкусни ястия, каквито Зинга не е хапвала и няма представа за тях. Но аз тъгувам не за хубави дрехи и не за вкусни ястия, а за кръглата софричка, за каменния покрив, за закнижените прозорци, за старата къща, строена от дядо ми още в турско време...

- Андо! Тук ли си, Андо?

- Да, тука съм!

- Какво правиш, Андо?

- Нищо. Лежа и мисля.

- Ела, Андо? Зинга пита за тебе. И тана Боамбо, и Гахар. Защо избяга от нас?

Гласът на Амбо. Дошъл да ме търси. Значи, те забелязали моето отсъствие. Значи, аз не съм сам. Значи, имам приятели, които ме обичат и мислят за мен. Амбо... Той пак ме вика. Не го виждам, защото черното му тяло се слива с тъмнината, но чувам гласа му и чувствувам неговата топлота.

- Защо избяга от нас? - пита топлият глас. - Да вървим. Андо! Зинга те търси, и Гахар, и набу... Да вървим!

Тръгваме. Ударите на бурума стават все по-силни:

"Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо!.."

Туземците играят. Пламъците стигат до звездите. Океанът блести. Наредени в кръг по двама, играчите едва-едва пристъпват напред, навеждат глави и пак ги изправят, а зъбите им блестят бели и равни.

"Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо!"

Гърнетата са в жарта. Много, много гърнета. Месото от диви свини е увряло. Жените го изваждат и го нареждат на листа от хлебно дърво. Бурумът и свирките замлъкват. Играчите се струпват около Боамбо. Главатарят вика и гласът му е тържествен:

- Арики, пуирара пуя!

Спомних си какво значи това: Арики - ръководител на церемонията през време на големия празник.

Първожрецът пристъпва важен. Неговите седем пояса блестят на кръста му, окичени с раковини. Те са съвсем нови. В косите му са набучени разноцветни пера от папагали. Лицето му е черно-черно, сякаш намазано със сажди. Той поема мълчаливо месото от ръцете на главатаря и се оттегля бавно. Не е пиян и може би затова чувствува своето достойнство.

- Андо, пакеги гена, лапао! - вика главатарят. Да, за тях аз все още съм бял човек от луната, лечител на всички болести. И затова получавам храната си трети поред след първожреца и главатаря. Поемам своя дял - голям къс месо, с което биха се нахранили пет души - и се оттеглям.

- Гахар, калиман биля! - вика главатарят.

Гахар е голям човек, важна личност. Той е мрачен. По-рано скубеше белите косми от главата си, за да прогони старостта, както казваше той, а сега, след смъртта на жена му, те растат на воля. Главата му сякаш е посипана със сняг. Той прилича на грохнал старец - прегърбен, с посърнало набръчкано лице, увехнал, тъжен...

Всеки получава своя дял от месото, сяда, където завърне, и яде. Месо от мадама - това не се случва всеки ден. Ловът на диви свини става веднъж в годината, когато високата трева аланг-аланг изсъхне. Тогава тя гори като барут.

Докато Боамбо привърши раздаването на месото, младежите се нахраниха и танците отново почнаха. Цяла нощ бумти бурумът и подвикванията на играчите се чуват далеч из тропическия лес:

"Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо!"

Осма глава. Третият ден на празника. Речите на Боамбо и Арики. Първожрецът отказва да ме осинови. Намесата на главатаря. Церемонията. Сватби в Тамбукту. Габон на жертвения стълб. Танцът на седемте пояса на мъдростта. Бягството на Габон

I

Ходих втори път при Габон. Той лежеше в колибата все тъй мрачен и мълчалив, примирен със съдбата си. Когато му заговорих, той дори не ме погледна. За него аз бях също такъв враг, както всеки друг от племето занго. Исках да му помогна да избяга, но това беше невъзможно - пазачите бдяха ден и нощ пред колибата. Те бяха много учтиви и внимателни към мен, допущаха ме свободно да влизам при пленника, но след моето излизане затваряха вратата и заставаха с лице към нея, мълчаливи и строги.

Мина и вторият ден на празника. Туземците играеха на голямата поляна, ядяха, почиваха и пак играеха. През деня жените отиваха в колибите да нахранят децата си (на децата и на непълнолетните момчета и момичета бе забранено да участвуват в празненството), след това пак се връщаха на поляната, където бурумът кънтеше непрекъснато и пискливите свирки не замлъкваха.

Настъпи третият ден на празника. Следобед почнаха да пристигат туземците от съседните села. Първи пристигнаха жителите на Калио начело със своя ренгати. Те дойдоха на поляната, наредени по двама, като пееха и играеха. Някои държаха в ръце копия и стрели, други носеха окачени на раменете си малки дървени барабани с изпъната на тях кожа, по която удряха с ръце. Всички се разстъпиха и направиха път на гостите. Като описаха кръг около огъня, те продължиха да пеят и да играят на едно място: пристъпваха от крак на крак, леко се навеждаха напред, след това се изправяха, отмятаха главите си назад и се провикваха: - Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!

Боамбо ги поздрави с кратка реч, на която отговори главатарят на Калио. След това гостите донесоха големи кошници с ямс, таро и уму и тежки кичури банани, които бяха оставили на края на поляната.

По същия начин - с игри и песни - пристигнаха жителите и на останалите села: Зурум, Хойда и Балда. Широката поляна се изпълни с народ. Бурумът задумка силно и танците отново почнаха. Песните и подвикванията на туземците се смесваха с грохота на вълните и отекваха далеч из залива и във всяко кътче на гъстия тропически лес.

Боамбо ми каза да повикам Смит и Стерн. да отидем на края на поляната и там да чакаме, докато започне церемонията по осиновяването. Никой от нас не знаеше точно каква ще бъде тази церемония - знаехме само, че Арики ще играе главната роля. Послушахме главатаря и седнахме на едно малко възвишение, откъдето виждахме всичко. Туземците неуморно играеха.

- Деца на природата - замислено каза капитанът, като смукна дим от лулата си. - Не бих казал, че животът им е лек. Напротив, вижда ми се много примитивен, сив и еднообразен. Да си призная, аз почвам да скучая...

- И аз - обади се Смит. - Ние сме рожба на друг свят. Свят, който е открил парната машина и железниците, електричеството и автомобилите, самолетите и подводниците. Цивилизацията е голямо благо, сър...

- Зависи за кого - подхвърлих аз.

- За всички - каза Смит. - И последните бедняци в Англия живеят по-добре от тия хора.

- И тия, които спят под мостовете на Темза ли? - попитах го аз.

Смит беше готов да възрази, но Стерн го изпревари.

- Оставете споровете за друг път - махна с ръка той. - Наближава най-тържествената част на празника. След малко племето ще ни осинови и Андо ще се ожени за дъщерята на главатаря. Щастливец! - възкликна капитанът.

- Защо не се ожените и вие, Стерн? - пошегува се Смит.

- Аз ли? Ха-ха! - изсмя се капитанът. - Женитба на моите години - това звучи като лоша шега. Чели ли сте нашия Дикенс? Спомнете си как мистър Уолер съветва сина си: "Ако някога прехвърлите петдесет години и почувствувате желание да се ожените за някоя - безразлично за коя, - заключете се в стаята си, ако имате такава, и незабавно се отровете. Отровете се, Семивел, моето момче, отровете се и впоследствие няма да съжалявате за това..."

- Дикенс е остроумен шегаджия - усмихна се Смит. - Нали той беше казал, че са нужни най-малко двадесет и пет обикновени жени, за да доставят щастие на човека, каквото може да му достави една вдовица. Оженете се за вдовица, Стерн.

- Има само една, за която бих се оженил, но тя още не е станала вдовица - пошегува се капитанът.

- Коя е тя? - оживено попита Смит.

- Жената на Арики.

- О, жената на Арики! - възкликна плантаторът. - Изборът ви не е лош!

- Само че тя е ангажирана вече - все тъй шеговито добави капитанът.

- От кого, Стерн?

- От този, който всяка седмица й подарява по един гердан от мъниста.

- О, бъдете спокоен, Стерн! Когато стане вдовица, аз ще ви я дам заедно с всичките гердани, които съм й подарил. Дори ще ви стана кум...