Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур. Страница 24

Отлепи устни от нейните и наведе глава към скута й. Тя леко изпъшка и с едната си ръка го насочи. Когато той захапа зърното й с устните си, тя изгуби дъх и ноктите й — досущ като котешка лапа — се впиха в гърба му. Цялото й тяло потрепваше в прегръдките му, след малко обаче тя повдигна главата му. Никълъс реши, че иска да го отблъсне, но вместо това Роян намести другата си гърда под устните му. Още веднъж дълбоко въздъхна, а той нежно я засука.

Колкото повече Никълъс се възбуждаше, толкова по-отпуснати ставаха движенията на приятелката му. Повече не можа да се въздържи, пъхна ръка под панталонките й и сложи пръсти върху меката издатина на венериния й хълм. В следващия миг Роян се отскубна от прегръдката му и пъргаво скочи на крака. Отдалечи се на крачка-две и бързо заоправя панталонките си, преди да се заеме с копчетата на разтворената риза.

— Толкова съжалявам, Ники. Иска ми се, ох, не можеш да си представиш колко много ми се иска, но… — поклати тя глава и се опита отчаяно да успокои дъха си. Но не още. Моля те, Ники, прости ми. Притисната съм между два свята. Едната ми половина желае да го сторя, другата още не ми позволява…

— Няма закъде да бързаме. На човек му е приятно да чака сладките неща от живота — рече той и едва-едва докосна устните й със своите. — Хайде, ела! Да вървим.

Още по тъмно на другия ден нагоре по долината се заточи дълга процесия от духовници и монаси, които идваха по заръка на игумена Маи Метема. Песните им разбудиха лагера и шествието от работници беше посрещнато от неколцината неразсънили се приключенци, подали глави изпод сламените навеси.

— Бога ми — прозяваше се Никълъс, — имам чувството, че сме дали ход на поредния кръстоносен поход. За да дойдат тук по това време, значи са напуснали манастира посред нощ. — Отиде да намери Тесай и тържествено й заяви: — Отсега нататък си назначена за официален преводач на групата. И понеже Сапьора не знае нито думичка арабски или амхарски, гледай да не се отделяш от него.

Стана достатъчно светло и Мек и Никълъс напуснаха лагера, за да обикалят местността. Търсеха къде ще е най-удобно Голямата Доли да хвърли багажа. По обяд вече се бяха съгласили, че има само една възможност — горският дол, откъдето минаваше пътеката. В сравнение с каменистите ридове, които обикаляха целия район, долината беше единственото място, където предметите можеха да паднат, без да се разбият или наранят сериозно. Беше изключително важно операцията да се извърши възможно най-близо до мястото на строежа. Колкото повече километри трябваше да бъдат пренасяни палетите на ръце, толкова повече време щеше да бъде изгубено напразно.

— Времето е фактор номер едно — говореше Никълъс на другата сутрин, докато двамата с Мек се любуваха на избрания за спускането на палетите терен. — Оттук до началото на дъждовния сезон всеки ден е важен за нас.

Мек погледна към небето.

— Да даде Господ късни дъждове тази година.

Мястото, определено за операцията, се намираше на километър и половина от реката — там, където долът се разширяваше най-много и самолетът можеше сравнително безопасно да се спусне между скалите откъм ръба на долината. За да изхвърли целия товар, Джени трябваше да лети в продължение на поне осем километра под права линия, близо до земята.

— Теренът си е доста насечен — отбеляза Мек, оглеждайки стръмните склонове и каменните зъбери наоколо. — Дебелият ти приятел може ли да лети?

— Дали може да лети? Че на него само крила дето не са му изникнали — пошегува се Никълъс.

Слязоха в дола, за да се уверят, че светлините и упътващите знаци са по местата си. Знаците представляваха кръстове от кварцови камъни, наредени в самата среда на дола, за да могат да се виждат отдалеч от пилотите. Сапьора бе заел позиция в горния край на долчинката. Фигурата му се открояваше на хоризонта — той усърдно подготвяше огньовете, обозначаващи мястото за изхвърляне на товара.

Никълъс се обърна на другата страна и видя как двете жени са седнали една до друга на голям камък и си приказват. Даниъл вече им беше помогнал да накладат огньовете, с които се отбелязваше краят на зоната за разтоварване и изобщо за насочване Джени обратно към откритото небе.

Хората на Мек скоро щяха да свършат с подреждането на сигналните кръстове. Щом всичко застана на мястото си, Мек даде сигнал на партизаните да се оттеглят в гората. Двамата с Никълъс грабнаха радиостанцията си и се изкачиха до горния край на дола, където Сапьора вече бе заел позиция. Мек помогна на приятеля си да разпъне антената, сетне Никълъс включи апарата и внимателно настрои честотата, преди да грабне микрофона.

— Доли, хайде, Доли, отговори! — подкани той невидимия си събеседник, но радиоефирът донесе единствено безсмислено пращене. — Сигурно са закъснели — опита се да прикрие притеснението си. — Джени трябва да дойде направо от Малта. След първото спускане ще се върне в базата ти при Розейрес и ще поеме втората партида от товара. Ако имаме късмет, всичко трябва да е налице до утре на обяд.

— Ако дебелакът изобщо пристигне — отбеляза скептично Мек.

— Джени е професионалист — изсумтя Никълъс. — Ще дойде — и отново постави микрофона пред устата си. — Доли, чуваш ли ме? Стоп.

На всеки десет минути той отправяше зов в празното пространство, но никой не му отвръщаше. Всеки път, когато отсреща не му отговореха, пред очите му се разкриваше гледката на суданските изтребители, които са наобиколили стария „Локхийд Херкулес“ и с няколко точни удара го пращат обвит в пламъци към земята.

— Хайде, Доли! — молеше се за кой ли път той по телефона.

Най-после в слушалките се дочу нечий стържещ глас:

— Фараоне, тук е Доли. Кацаме приблизително след четиридесет и пет минути. Държим връзка.

Джени беше пестелив с думите си. Старата лисица не искаше да позволи някой неприятелски радист да засече координатите му по излъчването на радиостанцията му.

— Доли, разбрах, четиридесет и пет. Фараон държи връзка. — Никълъс се усмихнала Мек. — Изглежда, все пак си разбираме от работата.

Пръв чу самолета Мек. Ухото му отдавна беше привикнало да различава всички подозрителни звуци отдалеч. В страна като неговата, ако искаш да оцелееш, трябва да се научиш да разпознаваш шума на самолетните мотори много преди пилотите да са те забелязали на открито. Никълъс не бе водил партизански живот и му трябваха цели пет минути, за да различи характерното бръмчене на турбовитловите двигатели, идващо като ехо откъм склоновете на планината. Затова и не можеше да се определи точната посока, откъдето идваше херкулесът, но двамата с Мек насочиха погледите си на запад.

— Ето го — Никълъс с гордост посочи мъничката черна точка в небето, която едва-едва се подаваше над тъмния хоризонт на планинския ръб. Доволен, че този път е изпреварил Мек Нимур, той кимна на Сапьора.

Даниъл хукна към огньовете и се зае с разпалването им. Когато се върна, към небето се издигаха гъсти облаци жълтеникав дим, които тромаво се носеха от лекия ветрец. Освен всичко друго пушекът служеше и да упъти Джени каква е посоката и скоростта на вятъра, както и в кое направление е подготвена зоната за спускане на товара.

Никълъс надигна бинокъла и впери поглед в отсрещния край на тесния дол. Роян и Тесай също се бяха заели да разпалват огньовете. Най-накрая моравите пламъци се издигнаха към небето и двете се прибраха на първоначалната си позиция, вперили поглед нагоре към приближаващия самолет.

Никълъс тихичко се обади в микрофона:

— Доли, огньовете са запалени, забелязваш ли ги?

— Забелязвам ги. Дано сте благодарни за нещата, които ви нося.

Дори и при недобрата връзка се долавяше южноафриканският акцент на Джени.

Всички чакаха самолетът да се приближи и в един миг крилата му сякаш бяха обгърнали половината хоризонт. Скоро силуетът на машината рязко се промени: стабилизаторите на крилата бяха спуснати, а товарната рампа провисна надолу. Голямата Доли толкова внезапно намали скоростта си, че на наблюдателите от земята им се стори как застива неподвижно насред небето, готова да се стовари върху главите им. Бавно самолетът се приближи до набелязаната цел. Джени предпазливо я насочи според дима на огньовете и като продължи да смъква височината, се обърна лице в лице с чакащите.