Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур. Страница 28

— В съседното стоеше Нахут Гудаби. Изсмя ми се презрително и каза: „Чакалът преследва слънцето.“ След което се превърна в изображение на Анубис — божеството-чакал, покровител на гробищата. Започна да скимти и лае срещу мен. Изплаших се и побягнах.

Роян отпи от кафето.

— Всичко беше безсмислено и глупаво, още повече че в съседната стая ме чакаше Фон Шилер. Когато влязох, той литна из въздуха и размаха криле. Каза ми: „Лешоядът излита, а камъкът пада.“ Толкова го мразя, че ми идеше да го ударя, но той изчезна.

— И тогава се събуди? — предположи Никълъс.

— Не. Попаднах в следващото помещение.

— И кой беше там?

Тя сведе поглед и тихичко му отговори:

— Ти.

— Аз? И какво ти казах аз? — усмихна се той.

— Не ми каза нищо — прошепна младата жена толкова бързо се изчерви до яката, че само изостри любопитството на приятеля си.

— Значи съм направил нещо?

— Под „нищо“ имам предвид нещо, което не бива да споделям.

В съзнанието й се завърна сънят в цялата му действителност. Спомни си голото му тяло, спомни си дори как мирише и как усеща плътта му под пръстите си. Опита се всячески да се отърси от мисълта. Чувстваше се не по-малко уязвима, отколкото се бе оказала в съня си.

— Кажи ми — настоя Никълъс.

— Не! — скочи Роян и все тъй зачервена от неудобство се опита да се сети за друго.

През тази нощ за пръв път в живота й се случваше да сънува мъж по този начин. За пръв път я спохождаше оргазъм насън. Когато се бе събудила на сутринта, бе открила, че цялата й пижама се е подмокрила.

— Имаме цял ден пред себе си, в който ще се чудим какво да правим — измънка тя, понеже не се сещаше какво друго да каже.

— Напротив — възрази й Никълъс и също се изправи. — Трябва да се погрижим как да уредим бягството си оттук. Когато ни дойде време да тръгваме, най-вероятно ще бързаме.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — попита Роян.

Два отбора, макар и без отговорниците си, вече ги чакаха в кариерата — това бяха Биволите и Слоновете. Двете бригади общо включваха шестдесет от най-силните мъже в строителната армия на Никълъс. Предводителят им отвори едно пале и извади оттам няколко надуваеми лодки „Ейвън“. Всяка от тях беше нагъната на няколко ката, за да не заема място, а греблата стояха закачени за краищата й. Лодките бяха предвидени специално за бързи планински реки и всяка побираше до шестнадесет души и един тон допълнителен товар.

Никълъс даде указания на хората как да вържат тежкия багаж за прътите, които предварително им бе наредил да вземат със себе си. На краищата на всеки от дългите пръти застанаха по пет души, за които вече не представляваше трудност да отнесат голямата лодка до местоназначението й. Групите потеглиха с бърза крачка надолу по пътеката и щом носачите се уморяваха, веднага се намираха други, които да ги заместят. Прехвърляха товара в движение, без да спират нито за секунда. Оказа се много просто: десетте бодри носачи се изравняваха със смяната пред себе си и с едно прехвърляне на дългия прът багажът се пренасяше от раменете на едните върху тези на другите.

Никълъс носеше радиостанцията, сложена в кутия от фиброво стъкло, което я предпазваше едновременно от вода и от удар. Не можеше да повери толкова скъпоценна вещ на някого от неуките си помощници. Двамата с Роян вървяха най-отзад на дългата редица, но с пълно гърло пееха заедно с носачите, които отдалеч поздравяваха манастира.

Маи Метема чакаше да посрещне гостите на терасата пред църквата „Св. Фруменций“. Щом всички дойдоха, той лично ги поведе по скалната стълба, водеща към брега на Нил, двеста крачки по-надолу. Точно над водите на реката се бе образувал тесен каменен корниз, на който човек спокойно можеше да се изкъпе с мощните пръски, които хвърляше близкият водопад. В сравнение с нажежената джунгла и ярката слънчева светлина над манастира, мястото беше приятно хладно и дори мрачно. Влажните скали по брега бяха почернели от водата, а човек лесно можеше да се подхлъзне по мокрия корниз.

Роян потрепери от страх, като видя с каква скорост се движат водите на Нил, какъв огромен водовъртеж се е образувал из големия каменен циркус, преди течението да достигне тесния изход от пролома и да продължи с шеметна скорост на запад и на север към земите на Египет.

— Ако само си бях представяла, че смяташ да се измъкнем точно оттук… — рече тя и огледа подозрително реката.

— Ако ти предпочиташ да вървиш пеш, аз нямам нищо против — рече й Никълъс. — Ако от цялото начинание излезе нещо, багажът ни на връщане ще е още повече, отколкото на идване. Единственият начин, по който бихме могли да се измъкнем с всичко ценно, е да хванем реката.

— Предполагам, че си прав, но все пак перспективата не ми се струва никак привлекателна.

Роян отчупи пръчка от заплетения храст, който беше поникнал над самия корниз, и я хвърли в реката. Водите веднага я подхванаха и някакво тайнствено подводно препятствие я изхвърли високо над вълните.

— Каква е скоростта на течението? — попита тя, още по-разтревожена от бързото изчезване на пръчката малко по-надолу край брега.

— О, не повече от осем-девет възела — отговори й Никълъс, без да се замисли. — Но това не е нищо. В момента равнището на реката е ниско. Ти чакай да видиш какво ще бъде със започването на дъждовете в планините. Голяма забава. Толкова хора по света биха се бръкнали дълбоко в джоба, за да могат да карат лодка при подобни условия. Сигурен съм, че ще ти хареса.

— Благодаря за предложението. Горя от нетърпение.

Петнадесет метра нагоре — там, където и при най-високото си ниво Нил не достигаше с водите си — стоеше издълбана малка пещера. Представляваше богоявленският олтар. В далечни времена монасите бяха издълбали в скалата пътека, която завършваше в просторна ниша, осветена с вечно запалени свещи, където се намираше статуя на Богородица в човешки ръст, облечена в дрехи от овехтяло кадифе и прегърнала Младенеца в скута си. Маи Метема стигна дотам в благоразположението си към гостите, че им позволи да приберат надуваемите лодки в параклиса. Щом носачите си отидоха, Никълъс показа на Роян къде се дърпа, за да се отворят калъфите, както и как се борави с въглеводородните компресори, които надуват лодките за броени минути. Сложи радиостанцията в малката си чанта за извънредни ситуации и я опакова в найлон. Прибра я в калъфа на една от лодките, за да я намери лесно, щом се наложи.

— Да не си решил да си спестиш посещението в лунапарка? — попита с неприкрита тревога Роян. — Предполагам, нямаш намерение да ме оставиш сама на водната стихия?

— По-добре да знаеш как се работи с тия неща. Когато дойде време за тръгване, могат да възникнат доста непредвидени обстоятелства. Не бих се учудил, ако тъкмо ти трябва да пуснеш лодките на вода.

Когато се изкатериха обратно до манастира и слънчевите лъчи отново им се усмихнаха, тя предложи:

— Още няма обед, целия ден няма какво да правим. Нека отидем отново при вира на Таита.

Никълъс вдигна рамене в знак, че му е все едно.

Биволите и Слоновете им правиха компания до началото на пътечката към пролома. Двата отбора продължиха нагоре към бента, изпращайки шумно двамата си благодетели.

Макар от последното им идване да бяха минали няколко седмици, буйната растителност вече бе успяла да прегради до голяма степен пътя. Никълъс трябваше здравата да развърти мачете, за да отстрани най-опасните бодли. Няколко часа след пладне успяха да прехвърлят стръмното било и да застанат на скалите над вира.

— По всичко изглежда, че сме били последните посетители на мястото — рече с облекчение той. — Не виждам следи и друг да е минавал.

— Да не би да си очаквал конкуренти?

— Човек никога не знае. Фон Шилер е голяма работа, а и екипът му си го бива. От всички най-много ме тревожи Хелм. Имах лошото предчувствие, че може да се е навъртал тъдява. Смятам да погледна наоколо за всеки случай.