Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур. Страница 38

В четвъртата ниша чакаше Сет, начало на злото, бог на насилието и раздора. Цялото му тяло беше от злато, но главата му — на черна хиена.

След Сет идеше ред на покровителя на мъртвите, пазителя на гробищата — Анубис — чакалоглавия. От всички божества той е, който наглежда балсамирането и чийто дълг е да претегли сърцето на умрелия. Ако везните се изравнят с малкото езиче насреща, покойният се обявява за праведен, но ако сърцето му натежи дори и с един нокът, неумолимият Анубис го захвърля право в устата на чудовището — крокодил в краката си.

В шестата ниша се намираше статуята на Тот, покровителя на писмеността. Божеството имаше глава на ибис, а в ръката си държеше дълъг писец. В съседство с него беше свещената крава Хатор, застанала неподвижна на четирите си копита. Гладката й, сякаш плешива кожа на бели и черни петна, а благодушният израз на лицето й напомняше човешки, с тази разлика, че огромните й уши стърчаха високо над главата. Осмият олтар беше най-голям и най-пищен от всички. Той принадлежеше на Амон Ра — творец на всичко съществуващо. Изобразен бе във формата на слънце — огромен златен диск, от който водеха началото си дълги, златни лъчи.

Никълъс се спря пред бога-слънце и погледна обратно към началото на галерията, откъдето бяха тръгнали. Осемте статуетки представляваха съкровище, сравнимо единствено с откритото от Хауърд Картър и лорд Карнарвън в гробницата на Тутанкамон. Дълбоко в душата си той си повтаряше, че да се мисли за пари в подобен сублимен момент, е направо грехота, но пък и не можеше да остане сляп пред очевидното: продажбата на един-единствен от тези шедьоври на египетското изкуство щеше да покрие многократно всички дългове, които бе натрупал в последно време. И все пак не му беше сега времето да мисли за прозаичното бъдеще; вместо това насочи цялото си внимание към голямата зала в дъното на галерията.

— Погребалната камера — промълви едва-едва Роян, сякаш я обземаше суеверен страх. — Самата гробница.

Колкото повече приближаваха края на галерията, толкова повече сенките се отдръпваха пред тях; струваше им се, че витаещият из гробницата дух на покойния фараон бърза да се прибере в последния си дом, за да се скрие от погледа на натрапниците. Никълъс и Роян застанаха на входа на камерата. Стените й бяха изписани с още по-великолепни фрески. Макар че двамата вече бяха видели предостатъчно из дългата галерия, очите им не можеха да се наситят на красотата и жадно проследяваха всеки детайл, оставен от древните майстори по стените.

На отсрещната стена се извисяваше нечия висока фигура, която излизаше извън пределите на стената и продължаваше по тавана. По гъвкавото й, стройно тяло Роян разпозна богинята Нут, готвеща се да роди из утробата си слънцето. Между разтворените й крака вече пробиваха първите златни лъчи, които стопляха каменния саркофаг на фараона и се опитваха да му вдъхнат нов живот.

Самият саркофаг се намираше в центъра на помещението. Представляваше масивен ковчег, издялан в монолитен гранитен блок. Никълъс започна да пресмята трудът на колко роби е трябвало да бъде използван, за да може огромната маса на саркофага да бъде избутана през дългата подземна шахта. Представяше си как потните тела на работниците лъщят на светлината на факлите, ушите му сякаш дочуваха скърцането на дървените подпори под тежестта на покойния владетел.

В следващия миг той се наведе над саркофага и усети как стомахът му се преобръща — каменният ковчег зееше празен. Масивният капак беше вдигнат от мястото му и стоеше захвърлен на една страна. С такава злост го бяха запокитили на земята, че се бе разцепил на две по средата.

Двамата пристъпваха едва-едва напред и прахът в устата им подчертаваше горчивия вкус на разочарованието. Надвесиха се над самия саркофаг и погледнаха вътре. Единственото, което видяха, бяха натрошените късове на четири погребални урни. Съдовете бяха изваяни от алабастър и трябваше да съхраняват червата, черния дроб и останалите вътрешности на фараона. По начупените капаци още личаха изображенията на божества и фантастични създания, населяващи отвъдния свят.

— Празен?! — Не можеше да повярва Роян. — Тялото на фараона е изчезнало?!

През следващите няколко дни, докато фотографираха стенописите и събираха статуите на осемте богове и богини от галерията, Роян и Никълъс често спореха по въпроса за изчезналата царска мумия.

— Печатите на входа бяха непокътнати — напомняше постоянно тя.

— Може би има само едно логично обяснение на проблема — повтаряше той. — Таита лично е отмъкнал съкровищата и тялото на фараона. На много места в седмия свитък той пита защо съкровищата на Египет трябва да бъдат погубвани по подобен безсмислен начин. Неведнъж посочва, че би било много по-добре богатствата на фараона да бъдат използвани за доброто на поданиците му.

— Не, това ми се струва напълно безсмислено — не се съгласяваше Роян. — Да стигнеш дотам, че да преграждаш пътя на една голяма река, да дълбаеш стометров тунел в скалата и да издигнеш подобен шедьовър на архитектурата, само и само в последния момент да задигнеш мумията на господаря си и да я унищожиш. Таита винаги е гледал да постъпва логично. По един или друг начин и той е почитал египетските богове. Поне така личи от всичките му писания. Никога не би посмял да оскверни култовите традиции на народа си, в които сам горещо е вярвал. В цялата тази гробница има нещо, което ми се струва лъжливо. Не само тайнственото и необяснимо изчезване на царската мумия, но дори фреските и текстовете по стените.

— Съгласен съм, че изчезването на мумията е странен факт, но какво толкова нелогично намираш в стенописите? — искаше да знае Никълъс.

— Да започнем най-напред с фреските — посочи тя към изображението на Изида. — Хубави са, това никой не може да отрече, със сигурност са излезли изпод ръката на опитен художник, но не можеш да отречеш, че формите са твърде стилизирани, цветовете следват задължително правилата на епохата. Фигурите са някак застинали, като вдървени. В картините няма капчица живот, изобщо лишени са от онази искрица гениалност, която Таита внася в украсата на царската гробница на Лострис, където открихме и папирусите му.

— Разбирам. — Никълъс гледаше умислен. — Или си внушавам, или това тук се различава дори от видяното в гробницата на Танус в манастира.

— Точно така! Онези са били рисувани от самия Таита. Докато тези тук — не. Цялата галерия е била изписана от учениците му.

— Добре. А какво искаше да кажеш с това, че текстовете са нелогични?

— Чувал ли си в някоя египетска гробница да не е цитиран нито един откъс от Книгата на мъртвите? Или да не е изобразен целият път на покойника до отвъдния свят, преминаването му покрай всеки от седемте стълба?

Никълъс я изгледа смаяно. Фактът така и не му беше направил досега впечатление. Без да й отговори, той обиколи отново цялата галерия, уж за да наглежда прибирането на златните статуетки, но в действителност да обмисли по-подробно току-що чутото.

Преди да тръгнат от Англия, се беше погрижил всичко по-крехко и чупливо в екипировката на експедицията му да бъде подредено в здрави метални кутии за амуниции, които да опазят съдържанието си при хвърлянето от самолета. Всяка от кутиите бе изолирана с гума, за да не пропуска вода, а той лично бе проверявал доколко издържат на удар затварящите механизми. Вещите, събрани в кутиите, бяха допълнително обвити в дунапренени калъфи, за да не се удрят помежду си. Когато дойдеше време за тръгване, екипировката щеше да бъде оставена в Етиопия, но кутиите щяха да бъдат използвани за пренасянето на съкровищата, събрани при евентуалното проникване в гробницата.

Докато шест от статуетките се побираха без проблем в кутиите, изображенията на кравата Хатор и на злокобния Сет се оказаха твърде големи. За своя радост Никълъс откри, че точно тези две статуетки са били изваяни на отделни части и главите им се откачат. Нещо повече — краката на Хатор бяха приковани към тялото с дървени гвоздеи, които отдавна бяха изгнили. Разглобени, дори двете най-големи статуетки можеха да се приберат в съответните кутии.