Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур. Страница 5

Четиримата му събеседници заровиха носове в снимките, но естествено всички изчакаха Фон Шилер пръв да изкаже мнението си по въпроса.

— Прав сте — съгласи се невъзмутимо немецът. — Ясно се виждат и ръката, и рибата.

— И все пак, аз съм готов да се закълна, че йероглифите по стелата, стенописите и дървеният саркофаг са дело на древноегипетски майстори — защищаваше се упорито Нахут. — Главата си залагам.

Ного кимна и понечи да проведе истински спор:

— Знам какво говоря…

Най-сетне Фон Шилер вдигна ръка и накара и двамата да млъкнат. Трябваше му малко време да помисли над проблема. Най-накрая му хрумна възможно решение.

— Полковник Ного, покажете ми на спътниковата снимка къде точно се намираше лагерът на Куентън-Харпър, откъдето донесохте полароидните снимки.

Ного стана от стола си, заобиколи масата и застана до Фон Шилер. Наведе се над спътниковата снимка и с пръст показа приблизително мястото, където Дандера се вливаше в Нил. И тази снимка беше намерена сред книжата, взети след нападението над лагера на англичанина. Предишният й собственик обилно беше нашарил пейзажа с маркера си.

— Лагерът се намираше ето тук, господине. Виждате как Куентън-Харпър е отбелязал мястото със зелено кръгче.

— Покажете ми сега най-близката коптска църква.

— Ами много просто, хер Фон Шилер, църквата е почти до самия лагер. Отбелязана е с червено. Намира се на няма и два километра от лагера. Манастирът „Свети Фруменций“.

— Ето кое обяснява нещата — намръщи се Фон Шилер. — Коптски и египетски символи на едно място, нали така? Скалният манастир.

Четиримата го изгледаха, без да смеят да изпреварят заключителната му реплика.

— Искам манастирът да бъде претърсен — нареди спокойно немецът. — Искам да проучите всеки сантиметър от вътрешността му. — Това се отнасяше най-вече до Ного. — Можете ли да влезете вътре с хората си?

— Разбира се, хер Фон Шилер. Вече съм си осигурил сигурен агент в самия манастир — един от монасите работи за мен. Освен това в Гоям все още има военно положение. Аз съм началник на целия окръг, винаги и навсякъде мога да претърсвам за бунтовници, разбойници и всякакви бегълци от закона. Никой не може да ми попречи да вляза и в манастира, ако сметна за добре.

— Но дали хората ви ще посмеят да нахълтат току-така в църквата? — полюбопитства Хелм. — Вие самият не изпитвате ли религиозни скрупули? Може да се наложи… как да се изразя… да оскверните светилището.

— Вече обясних, че отдавна съм напуснал лоното на църквата. За мен светските въпроси са от много по-голямо значение, отколкото слепите вярвания. Нещо повече, би ми доставило истинско удоволствие да унищожа веднъж завинаги всичко, което поражда единствено вредни за държавата суеверия. Такива „светини“ в манастира със сигурност ще намерим много. Колкото до хората ми, ще се погрижа в акцията да вземат участие само мюсюлмани и анимисти. Те и без това са враждебно настроени спрямо кръста и всичко, свързано с него. Ще ръководя нещата лично. Уверявам ви, че проблеми в това отношение няма да изникнат.

— А как ще обясните на началниците си в Адис Абеба? Не искам по никакъв начин да бъда свързан с акцията в манастира — изтъкна Фон Шилер.

— Върховното командване в столицата ми е наредило да взема всички необходими мерки за прекратяване подривната дейност на бунтовниците дисиденти в района на долината. Винаги мога да използвам това като оправдателен аргумент.

— Искам тази стела. Искам я на всяка цена. Разбирате ли ме, полковник?

— Разбирам ви напълно, хер Фон Шилер.

— Както вече сте имали случай да се уверите, аз съм щедър към хората, които ми служат добре. Донесете ми стелата в запазен вид и ще получите каквото заслужавате. Можете да разчитате на господин Хелм; той ще стори за вас всичко, което е по силите му. Можете да използвате също така базата и техниката на „Пегас“.

— Ако ни дадете хеликоптера, ще спестим изключително много време. Ще мога да заведа войниците си още утре в манастира, а ако камъкът наистина се намира там, ще го имате до вечерта.

— Прекрасно! Вземете и доктор Гудаби с вас. Той ще претърси манастира за други предмети от интерес за мен, а също и ще прочете на място всички йероглифни надписи. Намерете му войнишка униформа. Нека мине за един от хората ви. Не искам по-късно някой да ми държи сметка за участието ми в рейда.

— Утре сутринта, щом стане достатъчно светло, тръгваме за манастира. Още сега ще се заема с подготовката — отдаде чест Тума Ного и с делова крачка напусна бунгалото.

Полковник Ного никога не беше влизал в забранените части на светилището, но иначе често беше посещавал манастира „Св. Фруменций“. Затова си даваше ясно сметка колко трудна задача са му поставили — реакцията на монасите и на цялото духовно братство в манастира можеше да е само една: съпротива. Освен това през годините се беше запознал с много други скални манастири из страната и след като сам беше служил като духовник в известната църква в Лалибелела, знаеше от собствен опит какви безкрайни лабиринти представляват коридорите от килии, изсечени в скалата.

Затова направи грубата сметка, че за да успее начинанието му, трябва да разчита на поне двадесет души войници. Толкова щяха да претърсят сравнително бързо целия манастир и биха се разправили успешно с упорството на игумена и монасите. За да не стане някой гаф, полковникът лично подбра хората си. Всеки от тях трябваше да е навикнал да гледа кръв.

Два часа преди зазоряване Ного ги въведе в оградената база на „Пегас“, където ги строи на осветения от прожекторите плац и им даде подробни указания за целта на операцията. За всеки случай накара всеки от войниците на глас да повтори дословно какво е чул от устата на началника. Не трябваше да се допускат никакви недоразумения. Най-накрая провери лично дали оръжията им са в ред.

Тума Ного си даваше сметка, че англичанинът и египтянката са се изплъзнали от ръцете им най-вече по негова вина. Не му беше трудно да усети заплашителната нотка в гласа на Готхолд Фон Шилер, когато той разговаряше с него за предвижданата операция. Ако полковникът отново се провалеше, едва ли щеше да му се размине току-така. За няколкото часа, откакто се беше запознал с хер Фон Шилер, той започна да изпитва по-голям страх от него, отколкото от дявола и бога взети заедно. Затова искаше да се възползва от удалата му се възможност и с изрядно проведената акция да се издигне в очите на началника си.

Джет рейнджърът чакаше готов да отлети. Пилотът бе заел мястото си в кабината и беше включил моторите на ниски обороти. Не трябваше да се губи излишно време. Хеликоптерът не можеше да поеме повече от пет-шест души наведнъж, налагаше се да прехвърлят войниците на четири пъти до долината. Ного се качи с първия полет, Нахут Гудаби седна да му прави компания. Пилотът ги остави на пет километра от манастира, на добре познатата от предишния рейд срещу лагера на Куентън-Харпър поляна по бреговете на Дандера.

Бяха избрали мястото толкова далеч, за да не се чуе шумът на моторите в манастира.

„И все пак — повтаряше си полковник Ного, — дори до ушите на монасите да стигне бръмченето на машината, те отдавна са свикнали с него и няма да го свържат с някаква опасност за самите себе си.“

Войниците чакаха в тъмното и гледаха да не вдигат шум. Полковникът им беше забранил дори да палят цигари, докато хеликоптерът не пренесе и останалите им другари. Когато и последната група пристигна на поляната, Ного строи хората си в колона по един и ги поведе в индийска нишка надолу по брега на реката. Войниците му бяха до един опитни бойци, свикнали с джунглата. Физическата им кондиция беше идеална и въпреки тъмнината отрядът се движеше със завидна бързина през гората. От всички единствено Нахут си оставаше кекаво градско момченце, което още на първия километър започна болезнено да се задъхва. Ного се усмихна отмъстително на египетския си конкурент, който не преставаше тихичко да моли Аллах за милост и се дърпаше встрани, за да могат тренираните бойци да го задминат.