Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур. Страница 22

Роян замислено задъвка хапката в устата си.

— Не съм много сигурна. Мисля, че казах на секретарката на Дураид, може би и на някой от асистентите.

Никълъс се намръщи и поклати глава.

— С други думи, половината музей е знаел за срещата ви с министъра?

— Като че ли да. Съжалявам.

Той се замисли на свой ред.

— Дотук добре. Кой знаеше, че напускате Кайро? Кой знаеше, че ще отседнете в къщата на майка си?

— Един от служителите в управата на музея донесе диапозитивите ми на летището.

— Казахте ли му с кой полет заминавате?

— Не, със сигурност не.

— Казвали ли сте изобщо на някого?

— Не. Всъщност… — започна да се колебае Роян.

— Да?

— Когато разговарях с министъра за отпуската ми, споменах най-общо за намеренията си. Но пък и не би могъл да е той, нали? — Роян видимо се ужаси при тази мисъл.

Никълъс вдигна рамене.

— Всякакви неща се случват по света. Разбира се, министърът добре е знаел с какво се занимавате двамата с Дураид и какво е представлявал седмият свитък?

— Не беше запознат с много подробности, но иначе да — знаеше към какво сме се запътили.

— Чудесно. Следващият ми въпрос е: чай ли предпочитате или кафе? — Наля кафе в чашата й и продължи нататък с разпита. — Казахте, че Дураид е бил изготвил цял списък с потенциални спонсори за експедицията. Имената им може да ни насочат и към вероятните заподозрени.

— Най-напред беше музеят Гети — започна Роян и се усмихна.

— Можем спокойно да го зачеркнем. Един уредник на музей надали би тръгнал да гърми гранати по улиците на Кайро. Кой беше следващият?

— Готхолд Ернст фон Шилер.

— От Хамбург. Занимава се с тежка индустрия. Металообработване и производство на сплави. Най-вече първична обработка на суровините. — Никълъс добре познаваше човека. — Кое беше третото име в списъка?

— Питър Уолш. Тексасецът.

— Същият — кимна той. — Живее във Форт Уърт. Държи тамошните вериги за бързо хранене. Услуги по пощата.

На света имаше едва двадесетина колекционери, които можеха успешно да съперничат на големите държавни институции в събирането на археологически находки и съответно в субсидирането на научни експедиции. Никълъс познаваше всички и ги ненавиждаше, както и останалите в тесния колекционерски кръг ненавиждаха него. Нямаше представител на тази малка група любители на антики, с когото да не се е съревновавал по търговете в „Сотби“ и „Кристи“, още повече при подмолните сделки за придобиване на „пресни“ антики. Под „пресни“ се разбираше всичко, „излязло току-що изпод земята“.

— И двамата си падат първокласни бандити. Собствените си деца биха изяли, ако огладнеят достатъчно. Какво ще им попречи да ви очистят, ако сте застанали на пътя им към гробницата на Мамос? Знаете ли дали някой от тях е влизал в контакт с Дураид след публикуването на книгата? Както направих аз?

— Не знам. Не е изключено.

— Едва ли двамата хубостници са пропуснали такъв случай да си заврат носовете, където не им е работата. Най-добре ще е да приемем, че и двамата са подозирали Дураид в сериозни намерения за бъдещето. Ще пишем и двамата за възможни виновници. — Погледът му се спря на чинията й. — Нахранихте ли се? Още малко яйца? Не искате? Добре тогава, да отидем в музея, където госпожа Стрийт сигурно ни е отворила широко поле за дейност.

Когато отново се завърнаха в кабинета му, Роян беше доста изненадана от степента на организация, която Никълъс беше внесъл в работата. За няколко часа бе преобразил самотното си гнезденце в главна квартира на някое войсково подразделение. В центъра на помещението стоеше голям триножник, на който беше окачена черна дъска. Върху дъската бяха забити с кабарчета спътникови снимки — толкова много, че не се побираха и стърчаха встрани. Тя веднага застана пред статива, за да ги разгледа отблизо, след което вниманието й се насочи към останалите материали, закачени на дъската.

Както снимките, така и едромащабната карта се отнасяха до северозападните части на Етиопия. До тях стояха и списъци с имена и адреси, списъци на вещите, които ще му трябват за експедицията, и други — с които вече разполагаше, останали по всяка вероятност от предишните му походи из Африка — изчисления на разстоянията между различни географски точки и не на последно място, най-общо нахвърляни сметки колко ще струва цялото приключение. В най-горната част на дъската стоеше брошура, озаглавена „Етиопия — обща туристическа информация“. Представляваше пет плътно изписани листа голям формат, които Роян дори не понечи да прочете. По-важно бе да се увери с каква прецизност домакинът й се е захванал да разрешава належащите задачи.

Роян си каза, че при първа възможност ще се запознае в подробности с целия предоставен й материал, но сега се насочи към един от двата стола, сложени при масата, гледаща към черната дъска. Никълъс пък зае място пред статива и започна да размахва като учителска показалка офицерското си бастунче със сребърен връх.

— Моля за внимание — потропа той по дъската. — Първата задача пред вас е да ме убедите, че ще се оправим с указанията на Таита, с които той е описвал една действителност отпреди няколко хиляди години. Нека хвърлим общ поглед върху географските особености на река Абай и нейния пролом.

Никълъс се зае да описва течението на реката и да сочи с показалката си по спътниковите снимки на дъската.

— В този участък водите са си проправили път през базалтови планински плата. На някои места скалите, ограждащи коритото, представляват отвесни стени, високи между сто и двадесет и сто и петдесет метра, спускащи от двете страни едновременно. Там, където в скалите са се насложили слоеве вулканични шисти, реката не е успяла да ги пробие. Въпросните шисти представляват поредица от големи водни прагове, които насичат речното течение. Мисля, че сте права да отъждествявате „стъпалата“, за които говори Таита, с водопади.

Той се приближи до масата и от купищата книжа, които я бяха затрупали, извади точно определена снимка.

— Направих я в пролома по време на военната експедиция през 1976 година. Ще получите известна представа за въпросните водопади.

Подаде й черно-бялата снимка, на която се виждаха надвисналите скали от двете страни на реката, както и внушителна каскада от вода, падаща наглед от самото небе. На фона на разпенилата се вода се виждаха невзрачните фигури на полуголи мъже в лодки.

— Никога не съм си представяла подобно нещо! — загледа снимката с удивление Роян.

— Снимката не може да възпроизведе цялостното впечатление от величествената самота на мястото. Фотографът няма къде да застане, за да хване целия пейзаж в единна перспектива. Поне се убеждавате, че един такъв водопад най-вероятно ще спре група египтяни, тръгнали пеша по бреговете на реката, заедно с товарните си коне. Покрай речните прагове обикновено има образувани странични пътеки, дело най-често на слонове или друг едър дивеч. Водопади като този обаче няма как да бъдат заобиколени — скалите са практически непристъпни.

Роян кимна в знак на разбиране, а той продължи:

— Дори ние, които вървяхме надолу по течението, трябваше да сваляме лодките и екипировката с въжета. Не беше никак лесна работа.

— Тогава да приемем за вярно, че именно някой водопад е спрял дружината — вторият, като се тръгне от запад на изток.

Никълъс насочи бастунчето си към спътниковата снимка, проследяваща течението на реката нагоре от тъмната сянка, която подобно на клин се врязваше в територията на централен Судан и стигаше до язовир „Розейрес“.

— Планините започват да се издигат едва от етиопската страна на границата; оттам започва и самото дефиле. В района няма никакви градове и пътища; далеч нагоре по течението са построени два моста. В продължение на осемстотин километра — само вода и черни базалтови скали.

Той нарочно спря, за да й остави време да осмисли чутото.

— Едно от последните недокоснати от цивилизацията кътчета на земята. Има зловещата слава да подслонява не само множество диви зверове, но и диви люде. Отбелязал съм всички по-големи водопади по протежението на дефилето.