Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур. Страница 32

Калните води на Дандера отскачаха като от трамплин през ръба и се превръщаха в тънко дантелено перденце, което криеше скалите от погледа на наблюдателя. Подобно полите на танцуваща младоженка белите им дипли се размятаха ритмично насам-натам, а светлината си играеше да рисува разноцветни дъги и да окача блестящи перли по бродерията. Надолу стълбовете пяна изграждаха фантастични кули, които едва построени се срутваха с грохот в дълбините на пропастта. При съприкосновение с черните скали на дъното водите отново се изхвърляха в пространството и като призрачен воал обграждаха всичко наоколо в сребристо сияние.

На Роян й трябваха доста усилия, за да откъсне въображението си от природните красоти в краката й и да заговори по въпроса, който я тревожеше.

— Ники, спомняш ли си какво ти разказах за камиона, който изблъска ленд роувъра на майка ми от шосето?

— Разбира се — изгледа я той с учудване и очакване. — Нещо те тревожи, Роян. Какво е то?

— Върху платнището на ремаркетата, които камионът влачеше, беше изписано името на компанията собственик.

— Да, това ми го каза. Било червен надпис върху зелен фон. Но също така ми каза, че не си имала време да прочетеш надписа.

— Надписът беше същият като този на цистерната, с която се разминахме по пътя. Трябваше да видя емблемата под подобен ъгъл, за да се сетя. Беше същият червен Пегас, който видяхме и на табелата край пътя.

Той се взря в лицето й, невярващ.

— Толкова ли си сигурна?

— Абсолютно съм сигурна! — кимна тя с глава.

Никълъс извъртя глава на другата страна и погледът му се зарея из фееричните картини пред тях. От тяхното място до противоположната страна на каньона имаше почти седемдесет километра, но въздухът беше толкова чист и искрящ, че му се струваше как, ако се пресегне, ще докосне скалите насреща.

— Дали не е съвпадение? — зачуди се той на глас.

— Мислиш ли? Доста странно и необяснимо съвпадение. Един и същ Пегас току-тъй да се разхожда хем в Йорк, хем в Гоям? На мен не ми се струва особено приемливо.

— Но иначе е още по-налудничаво. Камионът, който ви блъсна, е бил откраднат…

— Дали обаче е бил откраднат наистина? — постави тя въпроса от различна гледна точка. — Откъде можем да сме сигурни?

— Добре, да приемем, че не е бил. Какви са тогава предположенията ти?

— Ако ти планираш нечие убийство, дали ще разчиташ някой да ти остави току-тъй камиона си на точно определен крайпътен паркинг?

Никълъс поклати глава.

— Давай нататък!

— Защо по-добре не наредиш така нещата, че собственият ти камион да те чака на място, а пък шофьорът, който си наел, да се обади в полицията достатъчно късно, за да не могат да те настигнат.

— Не е изключено — отговори неохотно той.

— Който и да е убиецът на Дураид, за да си позволи три опита за покушения срещу мен, значи разполага със значителни средства. Нищо не му пречи да си намери помощници и в Египет, и в Англия. Освен това вече разполага и със седмия свитък. Наготово са му били поднесени всичките ни открития и предположения. Най-общо казано, научил е, че вероятното местоположение на гробницата е по течението на Абай. Представи си сега, че същият този човек ръководи компания от рода на „Пегас“… Какво му пречи да се намира точно в този момент в Етиопия и да търси същото, което търсим и ние?

Никълъс се умълча и известно време нищо не отговори. Ръката му пое някакъв камък от скалата и почти несъзнателно го запокити през ръба в пропастта. Двамата се загледаха в светлата му диря, докато най-накрая мъничката точица не се изгуби сред струите на водопада.

Най-накрая той скочи от мястото си и й подаде ръка да я изтегли на сигурно.

— Ела.

— Къде отиваме?

— В базовия лагер на „Пегас“. Ще си поговорим с отговорника на обекта.

Когато Никълъс скочи в тойотата и запали мотора, Борис хукна разгневен да го спира.

— Къде, по дяволите, си тръгнал?

— На обиколка из местността — натисна Никълъс амбреажа. — Ще се върнем до един час.

— Хей, англичанино, това е моята кола! — опита се да ги настигне руснакът, но Никълъс вече беше набрал скорост и му избяга.

— Ще ти платя наем — усмихна се той на Борис в огледалото за обратно виждане.

Стигнаха до табелата и завиха в разклонението, водещо към близкия рид. Лагерът на „Пегас“ се намираше от другата му страна. Когато колата излезе на върха на хълма, Никълъс удари спирачки и замислено се вгледа в пространството пред себе си.

Около пет хектара площ бяха разчистени и изравнени. Около тях бе издигната телена мрежа, през която се минаваше през една-единствена порта, сега затворена. Вътре чакаха паркирани още три тира, оцветени като онзи от пътя в зелено и червено. Имаше още няколко по-малки автомобила, както и подвижна сонда, надвесила се високо над лагера. Останалата площ бе заета от всякакви съоръжения за търсене на полезни изкопаеми или от складове. Имаше цели купища пробивни чукове, до тях стоманени кутии с неясно съдържание, дървени щайги с резервни части, както и няколкостотин двеста литрови варела с бензин, дизелово гориво и керосин. Варелите и контейнерите бяха подредени с изрядна точност, което действаше някак стряскащо сред дивата пустош наоколо. Веднага след вратата беше построено малко селце от десетина сглобяеми къщички. Те също бяха подредени в права линия и приличаха на две колони строени войници.

— Добра организация — похвали компанията Никълъс. — Да видим кой е отговорен за тази подредба.

На вратата стояха двамина въоръжени пазачи, облечени в камуфлажната униформа на етиопската пехота. Личеше си, че появата на някакъв си „Ленд Круизър“ по пътя към базата им се струва най-малкото неочаквана. Когато Никълъс натисна клаксона, единият от двамата се приближи подозрително към автомобила и дори насочи автомата си към шофьора.

— Искам да говоря с управителя — обърна се Никълъс на арабски към постовия. Властният му тон беше достатъчен да обърка човека, който изсумтя нещо и се върна да обсъди въпроса с другаря си.

След като се консултираха, първият извади джобната си радиостанция и започна да говори нещо в микрофона. Пет минути след като докладва на началника си, вратата на най-близката къщичка се отвори и отвътре излезе един бял.

Беше облечен в комбинезон цвят каки, на главата си носеше мека шапка. Очите му се криеха под огледални тъмни очила, зад които се показваше загорялата, гладка кожа на лицето му. Човекът беше нисък и набит, навитите му ръкави откриваха здрави, космати ръце. След като размени няколко думи с пазачите на вратата, той излезе от лагера и дойде при непознатите.

— Да? Какво става? — попита той с провлачен тексаски акцент, дъвчейки незапалена пура между устните си.

— Казвам се Куентън-Харпър — представи се Никълъс и слезе от колата, за да го пресрещне. Дори му подаде ръка. — Никълъс Куентън-Харпър. Приятно ми е.

Американецът се поколеба, най-накрая пое подадената му ръка със страх да не е електрическа змиорка.

— Хелм — на свой ред каза той името си. — Джейк Хелм от Абилене, Тексас. Ръководя нещата тук.

По дланта му човек можеше да познае, че се занимава с ръчен труд: кожата му беше груба, по дебелите му пръсти се виждаха белези от остри предмети, под ноктите му се беше събрала черна мръсотия.

— Ужасно съжалявам за безпокойството, но имам проблеми с колата си. Чудех се дали нямате някой механик, който да я погледне — усмихна се чаровно Никълъс, но онзи насреща му го изгледа с каменен поглед.

— Не е в политиката на компанията — отказа той по най-категоричния начин, който можеше да му дойде на ум.

— Готов съм да си платя, ако трябва…

— Слушай, човече, казах не. — Джейк извади пурата от устата си и я загледа внимателно.

— Компанията ви, „Пегас“… Дали не можете да ми кажете къде се намира централният й офис? Името на управителя?

— Аз съм зает човек, няма какво да ми губите времето — захапа отново пурата тексасецът и понечи да се обърне на другата страна.