Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур. Страница 38
Колкото повече слизаха в пролома, толкова по-нетърпима ставаше и горещината. Роян бе останала само по походната си риза цвят каки, но и тя се покриваше с тъмни петна от пот под мишниците.
Стигнаха до място, където из гъсталака се откри планински поток и от мощните му струи вадата в дъното на дола се превръщаше в забързан ручей. По-нататък долът правеше завой и пътниците се озоваваха отново на бреговете на реката, която жадно поглъщаше водите на потока. Никълъс и Роян обърнаха глави нагоре и пред очите им се разкри тесен свод, изпод който изригваха струите вода. Скалите около пещерата притежаваха изключително характерен розов цвят, а от далечината изглеждаха толкова гладки, сякаш някой ги беше полирал изкуствено. Водата беше деформирала камъка и с повече въображение можеше да се различи вътрешната лигавица на човешка устна, издадена напред в гримаса на почуда.
Цветът и строежът на скалата имаха с какво да приковат вниманието на наблюдателя. Двамата спътници се отбиха встрани от пътя с мисълта да погледнат отблизо природното чудо, докато копитата на мулетата чаткаха някъде из нереалното пространство, а гласовете на водачите се сливаха в хаос от звуци, обграждащ това откъснато от света местенце.
— Бих казала, че прилича на огромен готически водоливник — говореше едва-едва Роян и не можеше да откъсне очи от отвора в скалата и странните образувания пред него. — Мога да си представя как древните египтяни, водени от Таита и принц Мемнон, биха реагирали при вида на подобно чудо, стига да са стигнали до него. Какви ли мистични знаци биха прочели в картината пред себе си?
Никълъс не отговори нищо. Вместо да гледа „водоливника“, той изследваше отблизо лицето на Роян. В тъмните й очи се четеше същинско страхопочитание към силата на природата, устата й беше застинала в изражение на тържественост и благоговение. Сети се за един портрет в колекцията му в Куентън парк. Ставаше дума за детайл от фреска, взет от една от царските гробници край Тива. На портрета беше изобразена принцеса от династията на Рамзесите.
„И какво изненадващо има в подобна асоциация? — запита се той. — Нима във вените й не тече същата кръв?“
— Искам да ми вдъхнеш надежда, Ники — обърна се Роян към него. — Кажи ми, че не е било сън. Кажи ми, че наистина ще намерим това, за което сме тръгнали, че ще успеем да отмъстим за смъртта на Дураид.
От волята, която излъчваше погледът й в този момент, лицето й сякаш се огря със свръхестествена светлина под капчиците пот, избили по челото й. Никълъс изпитваше почти непреодолимо желание да я сграбчи в ръцете си и да целуне влажните й, сластно разтворени устни. Вместо това се обърна на другата страна и слезе обратно на пътеката.
Не смееше да я погледне до момента, когато реши, че се е овладял напълно. Тя остана няколко секунди на мястото си, сетне бързо заситни след него. Двамата продължиха надолу, без да си говорят, а Никълъс до такава степен потъна в мислите си, че се оказа напълно неподготвен за смайващата гледка, която изведнъж се откри пред очите им.
Бяха се оказали на самия ръб на вътрешното дефиле на Нил. Под тях се разстилаше огромен казан от червена скала, дълбок навярно сто — сто и петдесет метра. Точно на това място легендарната река хвърляше зелените си води във величествен скок към недрата на потъналата в сянка пропаст. Проломът се врязваше толкова надълбоко в земята, че слънцето никога не огряваше дъното му. Малко встрани Дандера се опитваше да догони величествената си посестрима с разпенените си струи, които отдалеч приличаха на птичи пера, поръсили се едно след друго по протежение на целия склон. Вътре в казана се получаваше мощна центрофуга, която подхващаше двете реки в огромен водовъртеж още преди водите им да са докоснали дъното. Облаци от пяна криеха дълбокия вир, в който Нил и Дандера смесваха водите си, стълбове от пръски се издигаха в небето и се понасяха във величествен танц из циркуса, докато най-накрая не намереха път между скалите и не забързваха да се спасят от клокочещия ад, където бяха попаднали.
— И вие сте минавали оттук с лодка? — не вярваше на очите си Роян.
— Нали ти казах, тогава бяхме млади и глупави — усмихна се тъжно Никълъс при спомена за трагичните инциденти.
Двамата отново се умълчаха.
— Човек добре разбира защо Таита и младият принц са се спрели пред подобно чудо — отбеляза Роян, огледа се и посочи в западна посока. — Няма как да са дошли отдолу. По всяка вероятност са следвали ръба на вътрешното дефиле отгоре и са се озовали приблизително, където сме ние с теб сега. — Гласът издаваше силното й вълнение от подобна констатация.
— Освен ако не са вървели по отсрещния бряг на реката — подразни я Никълъс.
Ентусиазмът й мигом спадна.
— Не се бях замислила. Разбира се, че е възможно. Но пък как бихме могли ние да прекосим реката, ако не намерим нищо от тази страна?
— Ще му мислим, когато му дойде времето. И така си имаме достатъчно задачи, няма защо да си търсим сами нови затруднения.
И с това приключиха разговора, омагьосани от величието на природата и смутени от почти непостижимата цел, която си бяха поставили. Най-накрая Роян се надигна да върви нататък.
— Къде е манастирът? Не виждам и следа от него?
— Намира се в скалите точно под нас.
— Там долу ли ще лагеруваме?
— Съмнявам се. Нека първо настигнем Борис и разберем какви са неговите намерения.
Двамата продължиха напред по пътеката, която следваше ръба на казана и настигнаха кервана с мулетата точно на някакво разклонение. В едната посока пътят се отделяше от реката и скриваше из горите наоколо; в другата продължаваше да следва плътно ръба на дефилето.
Борис ги чакаше и посочи пътеката, водеща навътре в долината.
— Миналия път, когато идвах на лов по тези места, намерих много удобно местенце за лагер малко по-нататък в дола.
Въпросното място представляваше поляна, засенчена от няколко диви смокини, в единия край на която шуртеше естествен извор. За да не претоварва животните, Борис не беше взел палатки. Сега, когато добичетата бяха разтоварени, хората му се заеха да построят набързо няколко сламени колиби, в които да се настани експедицията, и да изкопаят помийна яма на достатъчно разстояние от извора.
Докато помощниците се занимаваха с всичко това, Никълъс повика Роян и Тесай и тримата поеха по посока на манастира. Излязоха обратно на разклонението и Тесай смело хвана другата пътека, която заобикаляше висока скала и скоро се озоваваше в горния край на широка стълба, изсечена в камъка.
По въпросната стълба тъкмо се качваха група монаси в бели раса. Тесай ги спря да си побъбрят за минутка-две. Щом продължиха надолу, предаде на Никълъс и Роян какво е научила:
— Днес е Катера, денят преди празниците Тимкат. Всички са много развълнувани. Това е едно от най-големите религиозни събития за годината.
— И какво по-точно се чества? — попита с любопитство Роян. — Ние в Египет не познаваме подобен празник в църковния си календар.
— Това е етиопското Богоявление, денят на Христовото кръщение — обясни Тесай. — По време на празничната церемония таботът ще бъде отнесен долу до реката, където ще му бъдат възвърнати жизнените сили, а послушниците ще получат Свето кръщение, както го е получил Исус Христос от ръката на Кръстителя.
Продължиха надолу по скалната стълба. Стъпалата бяха изтъркани от поколенията боси крака, които ги бяха слизали и изкачвали през вековете. Тримата продължиха смело напред, без да се плашат от врящите и кипящи води на Нил, бушуващи дълбоко в краката им.
Изведнъж се оказаха на широка тераса, изсечена от човешка ръка в самата скала. Над терасата надвисваше заплашително естественият таван на манастира, подпрян от каменни сводове, които древните строители не бяха пропуснали да изградят. Вътрешната стена на дългата закрита тераса бе насечена от множество отвори, водещи към катакомбите. Скалата приличаше на проядена от поколения неуморни монаси, изсекли през вековете цял лабиринт от зали и килии, от коридори, църкви и параклиси, сред които бе живяло монашеското братство повече от хилядолетие.