Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур. Страница 23

— Той е тежко ранен. Но ако го върнем на ладията, може да се оправи.

— Донесете ми щитове! — нареди Танус.

Когато ги донесоха, внимателно положихме фараона на тях. От раната все още не течеше кръв, но бях сигурен, че гръдният му кош е изпълнен с нея като мях с вино. Потърсих върха на стрелата, но тя не се показваше на гърба му. Острието все още бе забито дълбоко в гърдите. Бързо отчупих стърчащата част на стрелата и покрих фараона с ленена наметка.

— Таита — прошепна той. — Дали ще видя отново сина си?

— Да, Ваше Величество, кълна се.

— И династията ми ще оцелее?

— Плочките на Амон Ра са го предсказали.

— Да дойдат десет силни мъже! — изрева Танус.

Те се струпаха около носилката и повдигнаха царя.

— Направете „костенурка“! Стойте близо до мен! — С щитовете си войниците оформиха стена около царя.

Танус се втурна към знамето на Сините крокодили, което още се развяваше на своя прът. Отскубна го и го завърза около кръста си.

— Ако хиксосите искат този парцал, ще трябва да го вземат от мен — извика той, а мъжете му го поздравиха за тази му глупава смелост.

— Всички заедно! Назад към корабите!

В момента, в който напуснахме прикритието си, към нас се насочиха колесници.

— Остави войниците! — Танус бе открил решението. — Убивай животните!

Когато първата колесница се доближи до нас, Танус опъна тетивата на Ланата. Неговите стрелци го последваха. Всички стреляха, следвайки примера му.

Половината от стрелите не уцелиха никого. Другите се забиха в колесницата и бронзовите ризници на животните.

Само една стрела достигна целта и рани животното отдясно в челото. То падна като подкосено, повличайки след себе си другото в облак прах и ритащи копита. Водачът изхвръкна от колесницата, която се преобърна. От нашите редици се изтръгна ликуващ вик. Това бе първият ни успех за целия отвратителен ден, което окуражи малката група.

— С мен, воини! — изръмжа Танус и започна да пее. Незабавно мъжете около него запяха в хор бойния си химн. Гласовете им бяха груби от жажда и усилия и в песента им нямаше мелодия и красота, но тя повдигаше духа и вълнуваше кръвта им. Отметнах назад глава и запях с тях.

— Да те благослови Хор, мое малко канарче — изсмя се Танус, докато отивахме към реката.

За пръв път този ден колесниците обикаляха около нас предпазливо. Бяха видели съдбата на своя другар. Тогава три от тях завиха направо срещу нас и ни атакуваха.

— Стреляйте в главите на животните! — извика Танус и пръв пусна стрела. Едно от животните падна на колене. Колесницата се преобърна и се разби на парчета на каменистата земя. Останалите две се обърнаха назад и изчезнаха.

Нашата група мина покрай счупената колесница, някои от мъжете се втурнаха да мушкат животните. Суеверният страх и омразата ги доведоха до отмъстителна жестокост. Убиха и падналите от колесницата войници, но не с такава злоба.

След като две от колесниците им се разбиха, хиксосите, изглежда, нямаха желание отново да атакуват малката ни група и ние бързо се отправихме към блатистия бряг. Смятам, че на този етап бях единственият, който разбираше, че врагът не може да ни последва в блатото.

Въпреки че тичах до носилката на фараона, между редиците на нашата група можех да видя как битката замира.

Бяхме единственият оцелял отряд, който все още показваше някакво сцепление. Останалата част от египетската армия бяха ужасени хора, тичащи из равнината. Мнозина бяха захвърлили оръжията си. Когато към тях се насочеха колесници, те падаха на колене и вдигаха ръце за пощада. Хиксосите дори не хабяха стрелите си, преминаваха близо до тях и ги посичаха с въртящите се ножове на колелата си или се накланяха и ги удряха с боздугани по главите.

Не бях виждал такова клане. Не бях чел за нищо подобно в описанията на древните битки. Хиксосите изклаха хиляди от нашите хора. Равнината при Абнуб приличаше на ожъната нива. Мъртвите бяха натрупани на купища.

От хиляда години нашата армия бе непобедима и нашите мечове триумфираха в целия свят. Тук, на бойното поле при Абнуб, завърши една епоха. По средата на тази сеч Сините крокодили пееха и аз пеех заедно с тях, въпреки че в очите ми горяха сълзи на срам.

Бяхме стигнали до първия напоителен канал, когато една редица колесници зави право към нас. Обстрелвахме ги със стрели, но страшните животни продължаваха да препускат към нас с отворена уста и водачите им подвикваха ободрително. Видях Танус да стреля два пъти, но всеки път стрелите му се отклоняваха. Врагът се нахвърли върху нас и разби щитовете, наредени във формата на костенурка.

Двама от мъжете, носещи носилката на фараона, бяха насечени на парчета от ножовете на колелата, а раненият цар падна на земята. Коленичих до него й го покрих с тялото си; за да го прикрия от копията на хиксосите, но колесниците изчезнаха. Внимаваха да не бъдат заобиколени. Преди нашите мъже да извадят мечовете си, те се оттеглиха.

Танус се наведе и ме изправи.

— Ако те убият, кой ще композира хвалебствена ода за нас? — викна ми той, а сетне се обърна към войниците.

Те вдигнаха носилката на фараона и побягнаха към канала.

Чувах скърцането на колелата на колесницата, устремила се към нас, но не се обърнах назад. Обикновено съм добър бегач, но този път оставих далеч зад себе си войниците с носилката. Смятах да прескоча напоителния канал, но бе твърде широк. Паднах в него и затънах до колене в черна тиня. Колесницата, която ме преследваше, се удари в насипа на канала и едното й колело се счупи. Платформата падна в канала и за малко не ме смаза, но успях да отскоча встрани.

Войниците бързо намушкаха животните и мъжете, които лежаха безпомощно в калта, но аз използвах момента, за да се доближа до колесницата. Едното от колелата все още се въртеше във въздуха. Докато го изучавах, леко го докоснах с ръка и го оставих да се върти под пръстите ми. Не ми отне много време да разбера устройството му.

— В името на Сет, Таита, ще ни убият всичките, ако сега се размечтаеш! — викна Кратас към мен.

Стреснах се и взех един от двойноизвитите лъкове заедно с една стрела от страничната преграда на колесницата. Исках да ги разгледам през свободното си време. Сетне прегазих през калта точно когато други колесници отново ни обсипаха със стрели.

Бях изостанал на стотина крачки от мъжете с носилката. Зад нас водачите на колесниците ръмжаха от злоба, че не могат да ни последват. Докато тичах, техните стрели свистяха покрай мен. Една от тях удари рамото ми, но не успя да се забие в плътта. Остана само червена драскотина, която открих много по-късно.

Настигнах нашите войници на брега на реката. Там се бяха струпали оцелелите от битката. Повечето бяха без оръжие и ранени. Всички имаха едно-единствено желание — да се качат на галерите, които ги бяха довели дотук от Тива.

Танус ме повика при себе си, докато войниците с носилката се приближаваха.

— Сега оставям фараона на твоите грижи, Таита. Отнеси го на царската ладия и се опитай да спасиш живота му.

— Кога ще се качиш на борда? — попитах аз.

— Длъжен съм да остана тук, при своите войници. Трябва да спася колкото може повече от тях и да ги натоваря на галерите. — Той се обърна и се отдалечи, събирайки командирите от разбитата армия.

Отидох при фараона и коленичих до носилката. Още беше жив. Бързо го прегледах и открих, че всеки момент ще изпадне в несвяст. Кожата му бе хладна като на влечуго, а дишането — едва доловимо. Раната почти не кървеше, но когато сложих ухо на гърдите му, чух бълбукането на кръвта в белите му дробове. Разбрах, че каквото и да предприема, трябва да действам бързо. Извиках за лодка, която да го отведе на ладията. Носилката му бе настанена в един скиф, аз седнах до него, а войниците започнаха да гребат към ладията, която стоеше на котва по средата на реката.

Царската свита се бе струпала от едната страна на ладията, за да наблюдава приближаването ни. Това бе групата от царски жени, велможи и свещеници, които не бяха участвали в битката. Когато наближихме, забелязах господарката между тях. Лицето й бе бледо и разтревожено. Стискаше за ръката малкия си син.