Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур. Страница 29

— Смятам, че съм единственият оцелял от тези, които тръгнаха по брега с господаря Нембет. Не видях друг да е останал жив. Не е по силите ми да опиша клането.

— Всички наши прочути полкове са разгромени — опечали се Танус. — Останали са ни само галерите. Къде е флотилията на Нембет? Не беше ли на котва в реката?

— Той остави на котва голяма част от галерите, но в тила ни до брега имаше петдесет от тях.

— Защо го е направил? — избухна Танус. — Безопасността на корабите е първият принцип на бойния план.

— Не зная какво е мислил, може би ги е държал наблизо, за да качи бързо полковете, ако твоето предупреждение излезе вярно.

— Каква е съдбата на нашата флотилия? Нембет погуби армията. Какво ли е станало с галерите? — Гласът на Танус бе груб и изпълнен с гняв и отчаяние.

— Голяма част от тези, които бяха на котва в реката, са изгорени и потопени. Виждах пламъците и дима, докато плувах на папирусовия си сал. Няколко от другите кораби отрязаха котвите и заплуваха на юг към Тива. Виках по тях, когато преминаха покрай мен, но ужасът им бе толкова голям, че не пожелаха да ме изтеглят от водата.

— Петдесетте галери, които са били до брега… — Танус замълча и въздъхна дълбоко, след което завърши въпроса: — Какво стана с тези, които бяха до брега?

— Попаднаха в ръцете на хиксосите. — Капитанът потрепери при отговора си, защото се плашеше от гнева на Танус. — Докато течението ме носеше, погледнах назад и видях врагът да пъпли по галерите.

Младият мъж се изправи и отиде на носа на ладията. Загледа се нагоре по течението, където труповете и почернелите дъски от флотилията на Нембет продължаваха да се носят по зелените води на реката. Застанах до него, готов да обуздая гнева му.

— Значи гордият стар глупак е пожертвал живота си и живота на всичките си хора просто за да ми направи напук. Трябва да построят пирамида на безумието му, защото Египет никога не е виждал такова нещо.

— Това не е цялата му глупост — промърморих аз и Танус кимна мрачно.

— Не, не е. Той е дал възможност на хиксосите да прекосят реката. Кълна се в Изида, че ако те прекосят Нил, с нас е свършено.

Вероятно богинята бе чула той да изрича името й, защото в същия момент усетих, че вятърът, който толкова дълго духаше в лицата ни, промени посоката си. И Танус го усети. Извърна се и изкрещя заповед към офицерите си.

— Вятърът се обърна. Дайте сигнал на флотата. Всички да потеглят. Сменяйте гребците на всеки час по водния часовник. Барабанчиците да засилят темпото. Всички бързо да се отправят на юг.

Вятърът задуха силно от север, платната на галерите се издуха като кореми на бременни жени, барабаните даваха ритъм на гребците и ние се понесохме на юг.

— Хиляди благодарности на богинята за попътния вятър — извика Танус. — Божествена Изида, нека пристигнем навреме, за да ги изненадаме във водата.

Царската ладия бе бавна и тромава и започна да изостава от галерите. Изглежда, съдбата се намеси още веднъж, защото старата галера на Танус „Дъхът на Хор“, която той толкова обичаше, се доближи до нас.

Сега имаше нов капитан, но все още представляваше чуден малък плавателен съд, бърз и маневрен. На носа й имаше извити рога на овен, направени от бронз. Танус даде знак да се доближи до нас, прехвърли се на нея и пое командването.

Мястото ми бе до господарката и принца. Не помня как се оказах на борда на „Дъхът на Хор“, изправен на капитанското мостче до Танус. Понякога се чувствам виновен за глупостта си, която може да се сравнява само с тази на господаря Нембет. Спомням си само, че щом царската ладия започна да изостава, горчиво съжалих за прибързаността си. Смятах да помоля Танус да ме върне на борда на ладията. Но само като го погледнах, реших, че по-скоро бих се сблъскал отново с хиксосите.

От палубата на „Дъхът на Хор“ той издаваше заповедите си. Със сигналните знаменца или с викане те биваха предавани от галера на галера. Без да се забавя темпото на придвижване, Танус разгърна отново флотилията.

Ранените и онези, които вече не бяха годни да се сражават, бяха преместени в по-бавните плавателни съдове, които изостанаха и се присъединиха към царската ладия. По-бързите галери от авангарда бяха готови за нападение. Екипажите им бяха попълнени най-вече с хора от армията на Ремрем, когото бяхме освободили от обсадата на Асиут. Те изгаряха от нетърпение да отмъстят за позора при Абнуб. Танус издигна знамето на Синия крокодил на мачтата на „Дъхът на Хор“. Колко бързо успя да възроди духа им след кървавото поражение!

С всяка измината левга свидетелствата за разгрома на Нембет ставаха все по-многобройни. Трупове и останки от плавателни съдове се носеха по реката или бяха заседнали в тръстиките по двата бряга. Сетне в небето пред нас забелязахме отново облаците прах от колесниците, смесен с дима от огньовете, на които приготвяха храната в лагера на хиксосите.

— Точно както се надявах — ликуваше Танус. — Спрели са стремителния си ход към Тива сега, когато Нембет им даде възможност да пресекат реката. Те не са моряци и ще се затруднят при натоварването на войската и колесниците си. Ако Хор е благосклонен, ние ще пристигнем навреме да им помогнем да го сторят.

Взехме в разгърнат боен ред последния широк завой на реката и видяхме хиксосите пред нас. По една щастлива прищявка пристигнахме точно в момента, когато бяха напълно заети с прекосяването на Нил.

Петдесет пленени галери бяха наредени по реката по съвсем неправилен начин. Платната и въжетата бяха оплетени и гребците поддържаха различно темпо. Всяка от галерите се носеше неуправляемо, без да може да съчетае темпото си с останалите.

Забелязахме, че повечето от хиксосите бяха въоръжени изцяло с бронз. Те явно не разбираха колко трудно е да се плува с такова оръжие. Наблюдаваха атаката ни вцепенени от ужас. Най-сетне ролите ни се бяха разменили. Ние бяхме в стихията си.

Докато приближавахме, успях да ги разгледам. Все още голяма част от армията им бе на източния бряг. Бяха се разположили на бивак и доколкото можех да видя от палубата на „Дъхът на Хор“, бяха толкова многобройни, че лагерът им се простираше до предпланините на пустинята.

Цар Салитис изпращаше само малка част от войската през реката. Бях сигурен, че им бе заповядал да препуснат по западния бряг и да превземат погребалния храм на фараон Мамос, преди да сме успели да изнесем съкровището.

Ние се понесохме бързо към конвоя от галери на хиксосите и аз се обърнах към Танус, надвиквайки ударите на барабаните и възгласите на нашите войници:

— Вече са превели конете си. Виж там!

Почти незащитени, освен неколцината въоръжени стражи, на западния бряг бе струпано огромно стадо от тези ужасни животни. Предполагам, че бяха няколко стотици; дори от разстояние можехме да различим дългите им гриви и опашките, веещи се на силния северен вятър. Те представляваха обезпокоителна гледка за нас. Някои от мъжете около мен ги побиха тръпки и с омраза започнаха да ги проклинат. Чух един от тях да мърмори мрачно:

— Хиксосите хранят тези чудовища с човешко месо, като опитомените лъвове и чакали. Това е причината така да избиват враговете си. Трябва да им набавят храна. Само можем да гадаем колко от нашите другари вече са в коремите им.

Не можех да му противореча, дори на мен ми се гадеше от чувството, че може би казва истината. Насочих вниманието си от тези красиви, но кървави чудовища към галерите пред нас.

— Хванали сме ги точно когато прехвърлят войници и колесници — извиках на Танус.

Палубите на превзетите галери бяха претъпкани с колесници и войници. Щом осъзнаха положението си, някои от хиксосите се опитаха да се върнат на източния бряг. Те се сблъскаха с галерите, които ги следваха, скупчиха се на едно място и безпомощно се понесоха по течението.

Танус се изсмя, когато видя объркването им, и извика срещу вятъра:

— Обща заповед. Засилете гребането, готови за атака. Запалете стрелите.

Хиксосите не бяха виждали нападение с горящи стрели и при мисълта за това какво ги очакваше аз се изсмях заедно с Танус, но нервно. Тогава изведнъж се смразих и смехът ми секна.