Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур. Страница 49

— Да, ваши благородия, от трюма, където се намира златният ковчег, в който лежи фараон Мамос, осми с това име, очаквайки да бъде погребан.

Някои от моите слушатели потръпнаха от страх, докато други направиха знаци против злото.

— Тези стъпки се приближаваха до мястото, където лежах пред вратата на царицата. Небесната светлина се засили и докато треперех, пред мен се появи фигура. Беше мъж, но грееше като пълна луна, а лицето бе божествено превъплъщение на фараоновото, такова каквото го познавах, и все пак променено и изпълнено с божественост.

Те бяха възхитени и мълчаливи. Нито един човек не помръдваше. Търсех по лицата им признаци на недоверие, но не ги открих.

Внезапно принцът извика с високия си ясен глас:

— Да живее! Това е бил баща ми. Да живее! Това е бил фараонът!

Те поеха вика му:

— Да живее! Бил е фараонът! Да живее вечно!

Изчаках да настъпи тишина и изрекох:

— Фараонът се доближи до мен, а аз не можех да помръдна. Той мина покрай мен и влезе в каютата на нейно Милостиво Величие, царица Лострис. Въпреки че нито можех да помръдна, нито да издам звук, видях всичко, което се случи. Докато царицата спеше, божественият фараон легна върху нея с цялото си великолепие и изпълни съпружеските си задължения. Телата им бяха съединени като на мъж и жена.

Все още нямаше признаци на недоверие по лицата им. Изчаках малко и продължих:

— Фараонът се надигна от лоното на спящата царица, погледна към мен и проговори.

Мога толкова добре да имитирам гласове, та слушателите повярваха, че им говори този, когото имитирах. Заговорих с гласа на фараон Мамос:

— Дарих царицата с моята божественост. Тя бе едно цяло с мен и боговете. Оплодих я с моето божествено семе. Тя, която не познава друг мъж, освен мен, ще носи дете от царската ми кръв. Това ще бъде знак за всички хора, че тя се радва на закрилата ми и че аз ще бдя над нея.

Поклоних се още веднъж на царската двойка върху трона.

— Сетне фараонът отново премина през кораба и отново влезе в златния ковчег, където сега почива. Това бе моето видение.

— Вечен живот на моя фараон! — извика господарят Танус, както го бях подготвил, и викът бе поет от другите.

— Привет, царица Лострис! Да живее вечно! Привет за божественото дете, което носи! Дълъг живот на всичките й деца!

Тази нощ, когато се приготвих да се оттегля, господарката ме повика и прошепна:

— Твоето видение бе толкова живо и ти го разказа така добре, че не бих могла да заспя от страх да не би фараонът отново да дойде. Пази вратата добре.

— Смея да твърдя, че познавам един достатъчно смел и настоятелен мъж, който може да смути царствения ти сън, но се съмнявам това да е фараон Мамос. Какво да правя, ако дойде някой и иска да се възползва от красотата ти?

— Спи дълбоко, скъпи Таита, и си запуши ушите. — Страните й порозовяха на светлината на лампата.

Още веднъж предсказанието ми се сбъдна. Тази нощ в каютата на господарката дойде таен посетител и не беше духът на фараона. Аз направих каквото ми бе заповядала царица Лострис — запуших си ушите.

Нил придойде още веднъж, напомняйки, че е изминала още една година. Бяхме ожънали житото, което посяхме на островите и бяхме събрали стадата си. Разглобихме колесниците и ги подредихме на откритите палуби, навихме палатките и ги прибрахме в трюмовете. Накрая, когато всичко бе готово за тръгване, всеки годен мъж и кон се разположиха на брега, за да изтеглят корабите с въжетата. Бе необходим цял месец непосилен труд, за да преминем този ужасяващ праг. Шестнадесет човека се удавиха и пет галери се разбиха на парчета в черните скали. Но накрая преминахме и заплавахме в спокойните води над прага.

Седмиците се превърнаха в месеци, Нил описваше царствени завои под киловете ни. Откакто напуснахме Елефантина, чертаех карта на реката. Ориентирах се по звездите и слънцето, но се затруднявах да изчисля разстоянието, което бяхме изминали. Отначало бях заповядал на един роб да върви по брега и да брои всяка крачка, която направи, но знаех, че този метод е твърде неточен.

Решението дойде една сутрин, докато бяхме на маневри с колесниците. Наблюдавах колелото от дясната ми страна и осъзнах, че всяко пълно завъртане измерва точно толкова земя, колкото е неговата обиколка. По-късно пуснах колесница по брега. На едното колело бе завързано флагче, а на платформата имаше човек, който да брои и отбелязва в свитък всяко превъртане на флагчето.

Всяка вечер определях посоката и изчислявах разстоянието, което бяхме изминали през деня, и ги отбелязвах на картата си. Планът и формата на реката постепенно ми се изясниха. Видях, че бяхме направили голям завой на запад, но сега реката отново се бе извила на юг, както жреците на Хапи бяха предсказали.

Показах откритието си на Танус и царицата. Много нощи стояхме до късно в царската каюта, обсъждайки курса на реката и как това ще се отрази на плановете ни за завръщане в Египет. Изглежда, че всяка миля, която изминавахме по реката, само засилваше твърдостта на господарката да спази клетвата да се завърне.

— Няма да строим храмове, нито дворци от камък в тази пустош — отсече тя. — Няма да оставим следи. Пребиваването ни тук е временно. Няма да строим градове. Ще живеем на корабите, в шатри или колиби от трева и тръстика. Ние сме керван, който ще ни отведе в родния ми град, красивата Тива със стоте порти.

Насаме тя ме посъветва:

— Пази добре картите, Таита. Уверена съм, че ще откриеш по-лек път към дома.

Така речният ни керван напредваше, а пустинята бавно се променяше.

Ние, които плавахме по реката, бяхме станали затворено общество — пътуващ град без стени и без постоянни структури. Животът покълваше и изчезваше. Броят ни нарастваше, защото тези, които бяха тръгнали с нас от Елефантина, бяха в разцвета на силите си, а жените бяха плодоносни. Сватбеният ритуал бе кратък: младите двойки чупеха гърне пълно с вода от Нил. Раждаха се деца и бързо порастваха.

Старци умираха. В изпълненото с опасности ежедневие загиваха много млади хора. Ние ги балсамирахме и строяхме гробници в дивите хълмове. Оставяхме ги на вечния им сън и продължавахме напред.

Съблюдавахме празненствата и се молехме на нашите богове. Празнувахме и постехме, танцувахме и пеехме и изучавахме науките. Аз преподавах уроци на по-големите деца на палубата. Мемнон бе най-добрият ми ученик.

Преди да свърши годината и реката все още течеше на юг, стигнахме до третия праг. Още веднъж слязохме на брега, прочистихме земя и насадихме нашите семена, докато изчакаме новия прилив на Нил, за да ни помогне да преминем нататък.

Тук при третия праг в живота ми се появи нова радост.

В ленената палатка на брега на реката присъствах на раждането на принцеса Техути, припозната дъщеря на отдавна починалия фараон Мамос.

В моите очи Техути бе прекрасна, както само едно чудо може да бъде. Когато имах възможност сядах до кошчето й и разглеждах крачетата и ръцете й с умиление. Когато беше гладна и очакваше гърдата на майка си, понякога слагах малкия си пръст в устата й заради удоволствието да усещам как дъвче с голите си венци.

Реката най-после се надигна и ни позволи да преминем през третия праг. Заплавахме нататък и почти неусетно реката зави на изток, описвайки голям завой.

Преди да изтече годината, се наложи отново да сънувам един от пророческите си сънища, защото господарката отново бе заченала по свръхестествен начин. Духът на мъртвия фараон отново започна да броди.

Господарката беше наедряла много от бременността, когато стигнахме до четвъртия праг. Големият водопад и острите като зъбите на крокодил камъни го правеха още по-ужасен от онези, които бяхме преминали. Хората бяха паднали духом. Когато смятаха, че никой не може да ги чуе, се оплакваха един на друг — ние сме заобиколени от тези проклети каменни бариери, а боговете са ги поставили напряко на реката, за да ни попречат да продължим напред.

Аз разчитах думите по движението на устните им, когато се събираха по брега. Те не знаеха за тази моя способност.