Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур. Страница 53

— Връщаш се при корабите, и то по най-бързия начин — съгласи се Танус и в този момент покрай нас мина празна колесница в лек галоп. Екипажът сигурно бе изхвърлен от разбеснелите се слонове.

— Хвани конете! — заповяда Танус. Сетне, когато колесницата бе спряна, той каза на принца: — Качвай се и ни изчакай на брега!

— Господарю Танус! — Принц Мемнон се изправи, стигайки до рамото на баща си. — Протестирам…

— Не ми минават номерата ти, младежо. Върви да протестираш пред майка си, ако трябва. — Вдигна принца с една ръка и го пусна в празната колесница.

— Господарю Танус, мое право е… — Мемнон направи последен отчаян опит.

— А мое право е да те набия по задните части с ножницата си, ако не потеглиш — каза той и му обърна гръб.

— Събирането на слонова кост не е като да береш гъби — отбелязах аз. — Трябва да измислим по-добър план.

— Не можеш да убиеш тези животни, като стреляш по главите им — отбеляза Танус. — Ще трябва да опитаме да им пуснем стрели през ребрата. Ако нямат мозък в главите, то сигурно имат дробове и сърца.

Дръпнах юздите и конете изправиха глави, но усещах, че Пейшънс и Блейд са изнервени също като мен от перспективата да се завърнем на полето. На никого от нас не му хареса първия лов на слонове.

— Аз ще тръгна напред — заявих на Танус — и тогава ще завия, за да можеш да стреляш в ребрата му.

Пуснах конете в тръс и постепенно увеличихме скоростта, когато навлязохме в акациевата горичка. Слонът ни забеляза, нададе един от онези ужасни ревове, смразяващи кръвта ми, и конете наостриха уши уплашени. Дръпнах юздите и те продължиха нататък.

Животното се понесе към нас като свличащи се камъни по стръмен хълм. Беше ужасно в яростта и агонията си, но аз държах конете здраво за юздите. Когато приближихме, ги ударих с камшика и те препуснаха като луди. Завих наляво, за да минем край слона.

На разстояние по-малко от двадесет крачки Танус пусна три стрели една след друга в гърдите му. Всички се забиха зад плешката, намирайки пролука между ребрата.

Слогът отново нададе вик, но този път в смъртна агония. Той протегна хобота си към нас, но не бе в състояние да ни достигне. Обърнах се и го видях да стои в праха. Когато отново изрева, от хобота му бликна кръв.

— Белите дробове! — извиках аз. — Добра работа, Танус. Улучил си го в дробовете.

— Сега им намерихме слабото място — ликуваше той. — Върни обратно, искам да улуча сърцето му.

Подкарах колесницата обратно, конете още не се бяха изморили.

— Хайде, красавци! — викнах им аз. — Още веднъж. Дий!

Въпреки раната старият слон бе на крака. Тези прекрасни животни са много издръжливи. Той бе готов да посрещне атаката ни с целия си кураж и великолепие и това ме накара да изпитам страхопочитание. Дори в разгара на лова и страха за собствения ми живот почувствах срам заради мъченията, които му причинихме.

Искаше ми се да противопоставя моя кураж на неговия. Подкарах колесницата много близо до него и накарах конете да завият, за да не ни достигне с хобота си.

Изведнъж външното ни колело се счупи. В следващия миг излетях във въздуха като акробат, но това не бе първото ми падане и се бях научил да скачам като котка. Преодолях шока и се претърколих два пъти. Земята беше мека, а тревата — гъста като килим. Изправих се невредим. Танус не се бе справил толкова добре. Лежеше неподвижно.

Конете бяха прави, но счупената колесница им пречеше да побегнат. Слонът ги нападна. Блейд бе по-близо до него и той пречупи гръбнака на любимата ми кобила с един удар на хобота си. Тя падна на колене цвилейки, а Пейшънс все още бе впрегната до нея. Слонът заби единия си бивник в тялото на Блейд и изправи глава, издигайки ритащото животно високо във въздуха.

Трябваше да побягна, докато слонът е залисан, но Пейшънс все още бе невредима. Не можех да я оставя. Огромното животно бе леко извърнато, ушите му като корабни платна му пречеха да ме види и аз незабелязано побягнах. Грабнах меча на Танус от ножницата на счупената колесница и хукнах към Пейшънс.

Въпреки че огромният слон я влачеше за хамута, с който бе свързана с Блейд, и въпреки че кръвта от другия кон бе опръскала шията и гърдите й, все още беше здрава. Разбира се, беше обезумяла от ужас, цвилеше и риташе със задните си крака и едва не ми счупи главата, когато се спуснах към нея. Наведох се, когато копитата й преминаха покрай главата ми и леко одраскаха бузата ми.

Отрязах кожените такъми, които я държаха прикована към колесницата. Мечът бе остър и веднага разсече кожения повод. Пейшънс бе свободна. Здраво я хванах за гривата и се опитах да се метна на гърба й, но тя бе толкова уплашена, че препусна, преди да успея да я яхна. Блъсна ме и аз отлетях встрани. Паднах тежко на земята до счупената колесница.

С усилие се изправих и я видях да препуска през горичката. Бе невредима. Погледнах към Танус. Лежеше на десет крачки от колесницата с лице към земята, но в този момент повдигна глава и погледна към мен с объркано изражение. Знаех, че всяко рязко движение може да привлече вниманието на слона към него. Направих му знак да остане неподвижен. Не смеех да издам звук, защото разяреното животно още стоеше наблизо.

Вдигнах поглед към него. Горката Блейд бе набита на бивника му, а юздите й се бяха заплели в хобота му. Слонът започна да отстъпва, повличайки след себе си счупената колесница. Опитваше се да освободи бивниците си от трупа на кобилата. Беше успял да разпори корема й и миризмата от съдържанието на стомаха се смесваше със силната миризма на кръв и тази на самия слон.

Преди да скоча и да побягна, проверих дали главата на слона е извърната към мен. Стигнах до мястото, където лежеше Танус.

— Ставай! Изправи се! — пресипнало прошепнах аз, опитвайки се да го повдигна, но той бе много тежък и замаян. Отчаяно погледнах към слона. Той се отдалечаваше от нас, все още влачейки счупената колесница и мъртвия кон.

Сложих ръката на Танус около врата си и мушнах рамо под мишницата му. Успях да го вдигна на крака и той се подпря несигурно на мен. Аз се олюлях под тежестта му.

— Стегни се! — прошепнах аз. — Слонът може да ни забележи всеки момент.

Опитах се да го повлека, но той направи само една крачка, изстена и се опря на мен.

— Кракът ми — изпъшка. — Не мога да помръдна. Коляното ми. Навехнал съм си проклетото коляно.

Изведнъж осъзнах тежкото ни положение. Страхът ме завладя и силата ми ме напусна.

— Бягай, стари глупако! — изръмжа в ухото ми Танус. — Остави ме. Върви си!

Слонът вдигна глава и я поклати по същия начин, както кучето отръсква водата от ушите си. Огромните уши се удряха в тялото му, а трупът на Блейд падна от бивниците му, като че не бе по-тежък от заек. Силата на слона бе невероятна. Ако можеше да подхвърля кон и колесница с такава лекота, какво ли би сторил с моето слабо тяло?

— Бягай, бягай, глупако! — подтикваше ме младият мъж и се опита да ме отблъсне, но някакво упорство ме спираше да го напусна и аз се вкопчих в рамото му. Въпреки страха си не можех да го изоставя.

Слонът чу гласа на Танус и обърна към нас огромните си уши, разперени като платната бойна галера. Гледаше право към нас, а ние бяхме на около петдесет стъпки от него.

Тогава още не знаехме, че зрението му е слабо и е почти сляп. Той разчита на обонянието и слуха си. Ако стояхме неподвижно, нямаше да ни забележи.

— Видя ни! — задъхах се аз и повлякох Танус със себе си, принуждавайки го да подскача на здравия си крак до мен.

Слонът ни забеляза и издаде странен звук. Никога няма да го забравя. Ние се олюляхме и едва не паднахме. Сетне се насочи право към нас.

Идваше с големи крачки и ушите му се развяваха. Стрели стърчаха от голямото му чело и кръвта се стичаше надолу като сълзи. Всеки път, когато надаваше рев, от хобота му бликаше кръв. Висок като скала и черен като смъртта, той стремително се носеше към нас. Виждах всяка гънка около очите му. Миглите му бяха гъсти като на красиво момиче, но в тях гореше такава ярост, че сърцето ми се превърна на камък в гърдите, а краката ми отказаха да се помръднат.