Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур. Страница 61

Жените бяха силни и здраво го държаха, като викаха още по-силно. Въпреки че Масара отчаяно се опитваше да се освободи, той не можеше да я изтръгне от тях.

— Танус! — викнах аз. — Мемнон е в опасност.

Ние се върнахме, здраво го хванахме от двете страни и го задърпахме. Той пристъпваше неохотно.

— Ще се върна за теб — викна към момичето, докато бягахме. — Бъди смела! Ще се върна!

Когато някой ми каже, че любовта от пръв поглед не съществува, аз се усмихвам и си спомням деня, в който Мемнон срещна Масара.

Загубихме ценно време, когато се върнахме за принца, и щом поехме по една козя пътека нагоре по склона, нашите преследвачи почти ни настигнаха. Една стрела прелетя над рамото на Мемнон и ние се затичахме още по-силно.

Движехме се един след друг. Пръв бе Мемнон, след него Танус, а аз бях последен, защото медицинското сандъче на гърба ми тежеше. Още една стрела прелетя над главите ни, последвана от трета, която се заби в сандъчето с такава сила, че залитнах. Но то бе спряло стрелата, която иначе би се забила в тялото ми.

— Хайде, Таита — викна Танус. — Хвърли проклетата си кутия, или ще те заловят.

Двамата с Мемнон бяха на петдесет крачки пред мен, но аз не можех да се откажа от скъпоценното си сандъче. В следващия момент ме уцели друга стрела, но този път нямах късмет. Улучи ме в бедрото и аз паднах на пътеката.

Претърколих се до седнало положение и погледнах с ужас към тръстиковата стрела, която стърчеше от крака ми. Сетне погледнах назад към преследвачите ни. Брадатият главатар с робата на райета ги предвождаше и бе изпреварил останалите със стотина крачки. Изкачваше се по пътеката с големи крачки.

— Таита! — викна Танус. — Добре ли си?

Той бе спрял и гледаше разтревожено назад. Мемнон бе избързал напред и не се виждаше.

— Ранен съм! — викнах аз. — Остави ме. Не мога да те последвам.

Без да се колебае нито миг, Танус се втурна към мен. Етиопският главатар го забеляза и изрева нещо. Извади синия меч и го размаха, докато се изкачваше нагоре по склона.

Приятелят ми стигна до мен и се опита да ме повдигне.

— Безсмислено е. Ранен съм тежко. Спасявай се — казах му аз, но етиопецът почти ни бе достигнал.

Танус ме пусна и извади своя меч.

Двамата се втурнаха един към друг. Нямаше никакво съмнение за изхода от схватката, Танус бе силен и опитен с меча. Когато убиеше главатаря, ние щяхме да бъдем обречени, защото не можехме да очакваме милост от етиопците.

Мъжът вдигна меча над главата си и замахна към главата на Танус. Не му липсваше смелост. Знаех, че Танус щеше да парира удара с бърз контраудар към гърлото му. Това бе един от любимите му удари.

Двете остриета се срещнаха, но не се чу звън. Синият меч пречупи бронзовия на две. От някога смъртоносното оръжие на Танус сега в ръката му остана само дръжката.

Той бе смаян от лекотата, с която етиопецът го обезоръжи и не реагира бързо на следващия му удар. Отскочи назад, но синьото острие рани голите му гърди.

— Бягай, Танус! — викнах аз. — Или ще убие и двама ни.

Етиопецът отново се втурна към него, но аз седях по средата на тясната пътека. Бе принуден да ме прескочи, за да достигне Танус. Хванах го с двете си ръце през коленете и го повалих.

Той се опита да забие меча си в корема ми, но аз така рязко се извърнах, че и двамата се затъркаляхме надолу по сипея. Докато се търкаляхме, хвърлих последен поглед към Танус, който надничаше надолу от пътеката, и отчаяно извиках:

— Бягай! Погрижи се за Мемнон!

Сипеят бе опасен като плаващ пясък и човек не можеше да спре. Двамата бяхме запратени в различни посоки, но продължавахме да се премятаме по сипея. Бях натъртен, почти бях загубил съзнание, когато груби ръце ме хванаха за краката. Над главата ми се разнесоха проклятия.

Главатарят им ги възпря, преди да ме убият и хвърлят тялото ми в реката. Той бе покрит с прах, както и аз, робата му бе разкъсана, но все още стискаше синия меч в ръката си. Каза нещо на хората си. Те започнаха да ме влачат към лагера. Отчаяно започнах да се оглеждам и забелязах медицинското си сандъче върху скалите. Кожените презрамки се бяха скъсали.

— Донесете това — заповядах аз на мъжете с достойнство и посочих сандъчето.

Те се изсмяха на моето нахалство, но главатарят им заповяда да го вземат.

Двама мъже трябваше да ме поддържат, защото куцах заради стрелата, забита в бедрото ми. Всяка крачка ми причиняваше ужасна болка и когато пристигнахме в лагера, те грубо ме блъснаха на земята. Сетне започнаха да спорят дълго и яростно. Явно бяха озадачени за произхода ми и се чудеха какво да правят с мен. От време на време някой от тях се приближаваше към мен и ме ритваше в ребрата, докато ми задаваше въпроси. Лежах тихо, за да не ги предизвиквам.

Когато мъжете, които преследваха Танус и Мемнон, се завърнаха в лагера с празни ръце, настъпи объркване. Аз се успокоих при мисълта, че двамата са успели да им избягат.

След малко те си спомниха за мен и се върнаха да дадат израз на раздразнението си с още ритници и удари. Накрая главатарят им нареди да престанат и повечето загубиха интерес към мен и се разпръснаха. Оставиха ме да лежа на земята, покрит с прах и синини, със стрела все още забита в крака ми.

Етиопецът отново седна пред шатрата. Докато точеше острието на меча си, той ме поглеждаше. От време на време разменяше с мъжете си по няколко думи, но опасността за мен явно бе отминала.

Внимателно прецених момента и се обърнах направо към него. Посочих медицинското си сандъче, което бе захвърлено в една от палатките, и го помолих:

— Трябва ми сандъчето, за да превържа раната си.

По знаците, които му правех, главатарят разбра какво искам. Той заповяда на хората си да донесат сандъчето. Накара ги да го положат пред него и отвори капака. Започна да рови, разглеждайки внимателно всяко нещо. Когато нещо привлечеше вниманието му, го вдигаше и задаваше въпрос. Аз се опитвах да му отговоря със знаци.

Изглежда, това го задоволи: освен скалпелите сандъчето не съдържаше опасни оръжия. Не съм сигурен, дали той разбра, че това са медицински инструменти. Сетне със знаци се опитах да му покажа от какво се нуждая, сочейки крака си. Той застана до мен с меч в ръката, давайки ми да разбера, че всяка измама от моя страна ще ми коства главата, но ми позволи да използвам инструментите.

Стрелата се бе забила под такъв ъгъл, че ми бе трудно да я извадя. А болката, която сам си причинявах, на няколко пъти ме докара до състояние на припадък.

Накрая, целият облян в пот, бях готов да изтръгна острието на стрелата със специалните лъжици. Мъжете от лагера се бяха струпали около мен и наблюдаваха хирургическите ми способности с голям интерес.

Хванах здраво лъжиците, сложих между зъбите си дървена палка и здраво я захапах, сетне издърпах острието от раната. Последваха учудени викове. Явно никой от тях не бе виждал стрела да бъде извадена с такава лекота и без последствия за ранения. Бяха още по-впечатлени от умението ми, когато превързвах раната с ленен бинт.

При всички народи, дори най-примитивните, лечителят е на почит и уважение. Аз бях показал моето умение по най-убедителен начин и положението ми в етиопския лагер бързо се промени.

По заповед на главатаря бях пренесен в една от шатрите и положен на сламеник. Медицинското ми сандъче бе поставено до главата ми, а една от жените ми донесе храна.

На сутринта, когато шатрите бяха сгънати, бях положен на носилка, прикачена към един от конете в дългия керван. Бях смаян, когато по слънцето се ориентирах, че отново се отправяме към планините. Разбрах, че няма вече никога да видя своя народ. Лечителските ми способности вероятно спасиха живота ми, но вероятно заради тях никога нямаше да ме освободят. Разбрах, че сега наистина съм роб.

Кракът ми започна да заздравява. Това така впечатли етиопците, че скоро започнаха да водят при мен болни и ранени.

Излекувах тенията на един и срязах набралия пръст на друг. Заших раната на един мъж, който бе спечелил твърде много облози от раздразнителните си приятели. Тези хора имаха склонност да уреждат споровете си с ножове. Когато един от конете метна ездача си в дерето, аз наместих счупената му ръка. Зарасна добре. Етиопският главатар започна да се отнася към мен с голямо уважение. След като си избереше парчетата месо от подноса, аз бях вторият преди всички останали, който имах право да си сипя храна.