Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур. Страница 10

Лострис заговори първа.

— Ти си моето слънце — прошепна тя. — Денят ми е мрачен без теб.

— Ти си Нил, който напоява сърцето ми — отговори й тихо Танус. — Водите на твоята любов хранят душата ми.

— Ти си мой мъж — в този живот и във всички останали.

— Ти си моя жена и се кълна в любовта си към теб. Кълна се в дъха и кръвта на Хор — възкликна той ясно и отчетливо, така че гласът му отекна между каменните стени.

— Приемам твоята клетва и ти я връщам стократно по-тежка — извика господарката ми. — Никой не може да застане помежду ни. Нищо не може да ни раздели. Ние сме едно цяло завинаги.

Тя вдигна лицето си и той я целуна страстно и продължително. Доколкото знам, това беше първата им целувка. Чувствах се като удостоен с чест да присъствам в такъв важен миг.

Докато те се прегръщаха, откъм лагуната се понесе хладен повей, който обиколи мрачните зали на храма и пламъците на факлите заиграха над главите ни, така че за миг лицата на влюбените се размътиха пред погледа ми, а образът на богинята се раздвижи. Вятърът изчезна така бързо, както беше дошъл, но шепотът му между грамадните каменни колони сякаш напомняше за злорадия смях на боговете и аз неволно потръпнах, изпълнен със суеверен страх.

Винаги е опасно да предизвикваш боговете със странни желания, а Лострис беше поискала тъкмо невъзможното. Това беше моментът, който в продължение на години бях предусещал, че се задава, и от който винаги съм се страхувал повече, отколкото от мига на собствената си смърт. Клетвата, която двамата си бяха дали, никога нямаше да се сбъдне. Колкото и дълбоко да са си вярвали, когато я произнасяха, това, което желаеха, не можеше да стане. И когато най-накрая устните им се отлепиха и те се обърнаха към мен, сърцето ми се сви от мъка.

— Защо си толкова тъжен, Таита? — попита Лострис, обзета от неописуема радост. — Радвай се с мен, защото това е най-щастливият ден в живота ми.

Усмихнах се насила, но никаква дума не можех да измисля вместо утеха или поздравление за двамата, които обичах най-много на света. Затова стоях с глупава усмивка на устните и най-дълбоко отчаяние в душата.

Танус ме изправи на крака и ме прегърна.

— Ти ще говориш с господаря Интеф от мое име, нали? — попита и ме притисна още по-силно.

— О, да, Таита — присъедини се към молбата му Лострис. — Баща ми винаги се вслушва в думите ти. Ти си единственият, който може да свърши тази работа за нас. Нали няма да ни изоставиш, Таита? Никога не си го правил, никога, през целия ми живот. Ще го направиш заради мен, нали?

Какво да им река? Не можех да бъда толкова жесток, че да им разкрия истината. Не можех да произнеса онези думи, с които да попаря тази млада и нежна любов. Те очакваха от мен да им кажа нещо, да изразя радостта си заради тяхното щастие и да им обещая помощта и подкрепата си. Но аз стоях безмълвен, с пресъхнала уста, сякаш бях нахапал неузрял нар.

— Какво има, Таита? — Лицето на любимата ми господарка посърна. — Защо не се радваш с нас?

— Знаете, че обичам и двама ви, но… — не можах да продължа.

— Но? Но какво, Таита? — искаше да знае тя. — Защо ми говориш така и ми се мусиш в най-щастливия ден?

Лека-полека я обземаше гняв, устата й увисваше надолу, а в очите й напираха сълзи.

— Не искаш да ни помогнеш, така ли? Забрави ли всичките обещания, които си ми давал през годините?

Тя се приближи до мен и предизвикателно долени лицето си до моето.

— Господарке, моля те да не говориш такива неща. Не заслужавам подобни обвинения. Не, ще ме изслушаш! — Сложих пръста си върху устните й, за да не избухне отново. — Не става дума за мен. А за баща ти, господаря Интеф…

— Точно така. — Нетърпеливо отмести ръката ми Лострис. — Баща ми! Ти ще отидеш при него и ще му говориш, както си му говорил винаги, и всичко ще бъде наред.

— Лострис — започнах аз, а това беше достатъчно доказателство в какво дълбоко отчаяние бях изпаднал, щом се обръщах към нея така фамилиарно, — вече не си дете. Не трябва да се залъгваш с детски фантазии. Знаеш много добре, че баща ти никога няма да се съгласи…

Но тя не искаше да ме слуша, не искаше да чуе истините, които щях да изговоря, и затова се опита да ме възпре, като сама излее поток от думи:

— Знам, че Танус няма богатство, да, знам го. Но той има прекрасно бъдеще. Един ден ще командва цялата египетска армия. Един ден той ще поведе войските на бой за обединението на двете царства и тогава аз ще съм до него.

— Господарке, моля те, изслушай ме! Не е въпрос единствено до богатството на Танус. Има и друго, има много други неща.

— Да не би да имаш предвид произхода му? Това ли е, което те тревожи? Знаеш много добре, че родът му е не по-малко благороден от нашия. Пианки, господарят Хараб беше равен на баща ми и негов най-добър приятел.

Твърдо беше решила да не ме слуша. Не можеше и не искаше да проумее трагедията, към която се бяхме запътили. Нито тя, нито Танус си даваха сметка за нея и може би аз бях единственият човек в цялото царство, който я знаеше.

Бях скривал от нея тази истина толкова много години и, разбира се, никога не се осмелих да я кажа и на Танус. Та как бих могъл да й обясня сега? Как бих могъл да й разкрия силната омраза, която баща й изпитваше към младежа, когото тя обичаше? Това беше омраза, породена едновременно от чувство за вина и завист, и която тъкмо заради това ставаше още по-безмилостна.

Защото господарят Интеф беше хитър и лукав. Беше способен изцяло да прикрие чувствата си от околните. Можеше да целуне онзи, когото смята да погуби, да му дава скъпи дарове и да го приспива с хвалебствията си. Той притежаваше търпеливостта на крокодила, който може да прекара с часове и дни заровен в калта там, където животните идват на водопой, за да издебне нищо неподозиращата газела. Можеше да изчаква с години, цяло десетилетие, ако трябва, но удадеше ли му се сгоден случай, нанасяше удара си бързо и неочаквано като жестокия хищник, който отнася жертвата си на дълбокото.

Лострис беше прекалено весела и жизнерадостна, за да усети ненавистта, която таеше баща й. Тя дори вярваше, че той е обичал Пианки, господаря Хараб, тъй както бащата на Танус го беше обичал него. Но пък и как ли би могла да знае истината, след като аз толкова грижливо я прикривах? В сладката си невинност девойката вярваше, че единственото, заради което баща й би се възпротивил срещу избора й, е богатството и потеклото.

— Знаеш, че е така, Таита. Танус е мой равен според списъците на благородническите родове. Това е записано в храмовите документи и всеки, който поиска, може да го види с очите си. Как би могъл баща ми да не го признае? Как би могъл ти да не го признаеш?

— Не ми е работа на мен да признавам или да отричам, господарке…

— Тогава ще говориш пред баща ми за нас, нали, мили Таита? Кажи, че ще го направиш, моля те, кажи!

Можех само да й кимна в знак на съгласие и да се помъча тя да не види безпомощността в очите ми.

Флотилията носеше богатия улов обратно към Карнак. Претоварени с кожи и осолено месо, галерите едва-едва се подаваха над повърхността. Затова и сега, срещу течението на Нил, ние напредвахме значително по-бавно, отколкото на идване, но мак ми се струваше, че летим, а сърцето ми се изпълваше със страх.

Влюбените бяха весели и жизнерадостни, че няма защо повече да крият любовта си, и уверени, че аз ще успея да премахна всички препятствия по пътя към щастието им. Не можех да си позволя да ги лиша и от този един-единствен ден на блаженство — защото знаех, че втори такъв те никога няма да изживеят заедно. Дори сега мисля, че ако имах малко повече смелост, бих намерил думите, с които сам да ги подтикна към това, от което така се бях изплашил предишната вечер. Защото никога повече нямаше да им се предостави възможност, не и след като съобщя за случилото се на господаря Интеф — колкото и да се опитвах да загладя нещата, мисията ми беше обречена. Веднъж само да научи какви са намеренията им, той щеше да застане между тях и да ги раздели завинаги.