Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур. Страница 68

Около нас почти нямаше признаци на живот. Само от време на време зад скалите се показваха стада бабуини-песоглавци, които лаеха насреща ни, или пък на фона на ослепително синьото небе, толкова високо, че от земята изглеждаха като някакви мушици, закръжаваха любопитни лешояди.

Докато почивахме през деня, около нас пясъците се понасяха във вихрен танц и сякаш пред очите ни играеха самите призрачни хурии. А ние се нахвърляхме на малкото полагаща ни се вода и ни се струваше, че от горещината тя се изпарява в устата ни.

— Къде се губят тия? — не можеше да се сдържи Кратас. — Докога ще чакат? Надявам се най-после пустите му пиленца да съберат малко смелост и да кацнат на пътя ни.

Макар всички да бяха опитни войници, свикнали с трудностите, много от тях започваха да се огъват. Стари приятели и бойни другари започваха да се карат без причина или за глътка вода.

— Шуфти е хитро куче — говорех аз на Танус. — Ще събере силите си и ще ни изчака някъде на сигурно. По-добре ще е ние да отидем при него, вместо той да ни гони. Ще изчака да се изморим от дългия път, да станем по-невнимателни и чак тогава ще нанесе удара си.

На петия ден в далечината пред нас забелязах множество пещери, издълбани в отвесните скали. Това беше некрополът на изоставения град Галала, което подсказваше, че наближаваме едноименния оазис. Преди векове тук е кипял живот, но страшно земетресение разместило земните пластове и водата станала оскъдна. Макар и жителите на града да бяха изкопали кладенците още по-надълбоко, животът бе замрял завинаги. Порутените къщи потискаха със своето мълчание, а из дворовете, където навремето богати търговци са се разхождали с многобройните си жени, сега лениво се припичаха змии и гущери.

Първата ни работа беше да напълним меховете с вода. Толкова дълбоки бяха кладенците, че дочувахме сподавеното ехо на гласовете си. Докато войниците се радваха на водата, двамата с Танус обиколихме запустелия град. Лъхаше тъга и меланхолия. В центъра на града се издигаше порутеният храм на бога-покровител на Галала. Покривът се беше продънил, а стените бяха започнали да се разрушават. Единственият вход на храма беше откъм западната му страна, а и той беше наполовина затрупан от свлеклите се камъни.

— Това ще свърши чудесна работа — промърмори Танус, докато обикаляхме голямата постройка, и с опитното си око на войник продължи да преценява достойнствата й. Когато го попитах какви са му намеренията, той само се усмихна и рече:

— Остави това на мен, стари приятелю. Битките са моя работа.

Докато стояхме насред храма, забелязах в краката ни следи от цяло стадо бабуини. Показах ги на Танус.

— Сигурно минават оттук, когато ходят на водопой.

Вечерта всички се бяхме събрали в порутения храм около огньовете от магарешки тор, когато отново се разнесоха гласовете на бабуините. Явно нещо беше разтревожило маймуните и сега по-едрите мъжкари предизвикателно лаеха по посока на хълмовете, опасващи града. Гласовете им закънтяха между скалите и аз кимнах на Танус.

— Приятелчето ти най-после се показва. Съгледвачите му се крият из хълмовете и ни наблюдават. Няма съмнение, че те са изплашили бабуините.

— Надявам се да си прав — изръмжа той. — Войниците ми са готови да се разбунтуват. И понеже знаят, че целият план е твое дело, ако се провалим, ще трябва ти да заплатиш за всичко… я с главата, я със задника си.

След това стана и отиде да говори с Астес.

Мигновено настроението на всички се промени. Щом войниците разбраха, че неприятелят е наблизо, лицата им грейнаха, обидите и разногласията бяха забравени и всеки скришом бръкна под завивката си, за да се увери, че оръжието му е на мястото си. Понеже съзнаваха, че врагът не бива да усети измамата, хитрите войници с нищо не промениха досегашното си поведение и продължаваха да се държат, сякаш сме най-обикновен керван, който се готви да прекара нощта в спокоен сън. Изчакахме да стане време, легнахме под завивките и изгасихме огньовете. Но никой не затвори очи. Всички неспокойно се въртяха, кашляха и си мърмореха един на друг. Часовете минаваха, през пробития покрив можех да наблюдавам как звездите променят положението си по небосвода, но така и никой не ни нападна.

Преди да се зазори, Танус обиколи часовите и се върна на мястото си край загасналата жар в огнищата. За миг се надвеси над мен и тихичко ми просъска:

— Ти и приятелите ти, бабуините, наистина сте си лика-прилика. Само някоя сянка да ви стресне и се разлайвате до небесата.

— Свраките наистина са тук — възразих му. — Подушвам ги. Из хълмовете гъмжи от тях.

— Това, което подушваш, е сутрешната закуска — сряза ме той. Танус винаги е знаел, че мразя да ме обвиняват в лакомия. Счетох за по-разумно да не му отвръщам и станах в тъмното, за да се облекча зад най-близката купчина камъни.

Докато си клечах, някъде отново пролая бабуин и гласът му огласи последните часове на нощта. Обърнах глава по посока на звука и изведнъж чух как някъде в далечината съвсем слабо издрънча оръжие. Може би нечия нервна ръка беше изпуснала ножа върху камъните или пък някой, който се е скрил зад скалите, в бързината си ги е ударил с тежкия си щит.

Усмихнах се доволно; щях да накарам Танус да си вземе думите назад. На връщане пошушнах на лежащите около мен:

— Бъдете готови. Тук са.

Думите ми се предадоха от уста на уста и всички бяха предупредени за нападението.

Звездите над нас започнаха да угасват и зората бавно се запромъква над хоризонта като лъвица, която дебне жертвата си. Изведнъж пазачът, застанал на западната стена, тихо изсвири с уста. Може би за нападателите това беше гласът на тайнствен козодой, но за нас той означаваше само едно. Всички се раздвижиха в очакване. Из храма се разнесоха заповедите на Кратас и останалите офицери: „Бъдете готови! Помнете командите! Не мърдайте от местата си!“ Така и никой не се надигна от земята. Всички в храма трябваше да сме дълбоко заспали.

Без да се изправям, без дори да свалям шала от лицето си, се обърнах и погледнах към хълмовете. Пред очите ми насечените очертания на скалите започваха да се променят. Нарочно премигнах, за да се уверя, че това, което виждам, не е плод на въображението ми. После бавно се обърнах на другата страна, но и там беше същото. Хълмовете около нас сякаш оживяваха с безбройните, заплашителни сенки на въоръжени мъже. Черните силуети образуваха стена, през която и пиле да не може да прехвръкне.

Сега разбирах защо Шуфти беше чакал толкова дълго, преди да ни нападне. Няколкото дни, в които бяхме вървели из пустинята, са му били нужни да събере тази разбойническа армия. Бяха поне хиляда души, но в мрака беше трудно да ги преброя. По численост ни превъзхождаха поне десет пъти. Започна да ме обхваща страх. Дори и за една дружина гвардейци положението изглеждаше критично.

Разбойниците бяха застанали неподвижно по билото на хълмовете, сякаш се бяха превърнали в камъни. Тази желязна дисциплина ме разтревожи още повече. Очаквах, че ще се хвърлят срещу нас като обезумели зверове, но ето, че умееха да воюват. Гробното мълчание, което ни обграждаше, носеше повече заплаха и от най-пронизителните крясъци, които бихме могли да чуем.

С изгрева на слънцето започнахме да ги различаваме по-ясно. Бронзовите щитове и извадените мечове заблестяха пред очите ни. Всеки от разбойниците беше увил лицето си така, че само очите му да се показват изпод вълнената маска. А самите очи… предполагам, че дори в погледа на сините акули, всяващи ужас из моретата, не се чете такава кръвожадност, както у хората насреща ни.

Мълчанието се проточи безкрайно. Имах чувството, че нервите ми няма да издържат и сърцето ми ще се пръсне от напрежение. Но ето, че сред скалите прокънтя нечий глас, който разсече като с нож тишината:

— Каарик! Буден ли си?

Лесно можех да разпозная Шуфти. Беше застанал на самия ръб на скалите, обграждащи града от запад, точно над пътя, който ги прорязваше.

— Каарик! — извика той отново. — Време е да си платиш, каквото ми дължиш. Само че цената е нараснала. Вече искам всичко. Всичко! — повтори той и свали шала си, за да се види надупченото му от шарката лице. — Искам всичко, което притежаваш, включително и безсрамната ти глава.