Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур. Страница 74

Изблъсках я и се затичах към покоите на господарката. На вратата срещнах един от онези жреци на Озирис, които се пишат за лекари.

— Какво правиш тук? — попитах го, ужасен дори от мисълта, че някой от тези шарлатани се е навъртал около господарката ми. И преди той да ми отговори, му изкрещях в лицето: — Вън! Махай се оттук! Взиман си магиите и заклинанията и повече не се връщай.

След това се спуснах към леглото на господарката си.

Стаята бе изпълнена с тежка миризма на болен. Като видях в какво окаяно състояние е господарката Лострис, ме обзе силна тревога. Изглеждаше ми, сякаш се е смалила, а кожата й беше бледа като пепел. Спеше, а може би беше в кома — не бях сигурен. Това, което виждах, бяха тъмните сенки под очите й и пресъхналите й, напукани устни.

Дръпнах завивката и установих, че е гола. Видът й ме потресе. Тялото й се беше стопило, сякаш пред себе си имах не жив човек, а скелет. Внимателно я пипнах под мишницата, за да разбера дали има температура, но кожата й беше хладна. Каква беше тази болест, питах се с ужас. Досега не бях имал такъв болен.

Извиках на робините да дойдат при мен, но никоя не се осмеляваше да се покаже пред призрака ми. Най-накрая нахълтах в стаята им и издърпах изпод леглото първата, която ми падна.

— Какво сте направили на господарката си, че да я докарате до такова състояние? — ритнах я в дебелия задник, за да ми обърне повече внимание.

Без да се обръща към мен, тя закри лицето си, сякаш се страхуваше дори да ме погледне.

— Ами не ще да яде. От няколко седмици насам почти нищо не е хапнала — откакто погребаха мумията на Танус, господаря Хараб. Дори пометна детето на фараона, което носеше. Моля те, мили призрако, пожали ме, нищо лошо не съм сторила!

Изгледах я продължително, за да разбера дали ми говори истината, и чак тогава проумях случилото се. Писмото ми до господарката Лострис, в което я известявах за намеренията ни с Танус, не беше стигнало до нея. По всяка вероятност пратеникът на Кратас, след като е отплавал с поръчението ми от Луксор, така и не е пристигнал в Елефантина. Сигурно е бил поредната жертва на Свраките, които са прибрали кесията му и са изхвърлили трупа му в реката. Надявах се разбойникът, в чиито ръце бе попаднало писмото ми, да е бил неграмотен и да не му е хрумнало да го носи на Ах-Сет. Но не беше време да се тревожа точно за това.

Върнах се бързо при господарката си и коленичих край леглото й.

— Скъпа — прошепнах й и я погалих леко по мелото. — Аз съм. Твоят роб Таита.

Тя се размърда в съня си и промълви нещо. Дадох си сметка, че трябва веднага да я върна в съзнание, иначе може да си отиде завинаги. Бяхме разгласили смъртта на Танус още преди месец. Ако робинята говореше истината и през цялото това време господарката ми не е приемала никаква храна, това, че още е жива, бе истинско чудо.

Скочих и се затичах към стаята си. Въпреки мнимата ми смърт всичко си беше на мястото и сандъчето с лекарствата стоеше в нишата, където го бях оставил. Грабнах го и отново забързах към покоите на господарката. Ръцете ми трепереха. На маслената лампа край леглото запалих стръкче дива незабравка и го поднесох към носа на Лострис. Тя отвори уста, за да се спаси от задушливия дим, и най-накрая шумно се изкиха.

— Господарке, аз съм, Таита. Отговори ми.

Отвори очи и при вида ми в погледа й блесна радостна искрица. Но после отново се сети за нещастието си и отчаяно протегна тънките си ръце към мен. Притиснах я към себе си.

— Таита — проплака тихо. — Той е мъртъв. Танус е мъртъв. Не мога да живея повече без него.

— Не! Не! Жив е. Само преди няколко дни се разделихме и ти нося послание от него, в което той те уверява в своята любов и преданост.

— Как можеш да ми се подиграваш толкова жестоко! Знам, че е мъртъв. Знам, че гробницата му е вече запечатана…

— Това беше само уловка за враговете му — възкликнах аз. — Танус е жив. Кълна ти се. Той те обича. И те чака.

— Ох, как ми се иска да ти повярвам! Но те познавам твърде добре. Сега ти лъжеш, за да ме успокоиш. Как не те е срам да ме измъчваш с такива измислици? Мразя те… — извика тя и се опита да се освободи от ръцете ми.

— Кълна ти се! Танус е жив.

— Закълни се в паметта на майка си, която никога не си виждал. Закълни се в името на всички богове, чийто гняв ще изпиташ, ако излъжеш.

— Кълна се и в едното, и в другото. Кълна се в любовта си към обичната си господарка.

— Възможно ли е да говориш истината? — На бузите й се появи лека руменина, която издаваше, че въпреки всичко надеждата й се връща. — О, Таита, възможно ли е да говориш истината?

— Щях ли да съм толкова радостен, ако те лъжех? Знаеш, че обичам Танус. Щях ли да се усмихвам, ако той наистина беше мъртъв?

И пред смаяния й поглед започнах да й разказвам всичко, което се беше случило с мен и с Танус от деня, в който се бях разделил с нея. Разбира се, пропуснах да спомена в какво състояние бях открил любимия й сред блатата, както и за компанията, в която той прекарваше там времето си.

Тя дори не се опита да ме прекъсне, а като запленена ме изслуша, мъчейки се да попие всяка дума с изтощеното си съзнание. Лицето й беше станало почти прозрачно от дългото гладуване и сега заблестя като сияйна перла, докато аз й разправях за приключенията ни в Галала; за това, как враговете ни помислиха Танус за бог и как в разгара на сражението той и войниците му пееха своя ужасяващ химн.

— И така, както чуваш, Танус е жив и здрав — завърших аз.

Господарката ми най-после се обади:

— Ако е жив, тогава ми го доведи. Няма да хапна нищичко, докато не видя отново лицето му.

— Щом такова е желанието ти, то веднага ще му пратя вест, че го очакваш, и той ще пристигне с бързината на вятъра — обещах й аз, като в същото време бръкнах в сандъчето си и извадих малкото бронзово огледалце.

Вдигнах го пред лицето й и тихо я попитах:

— Но ще искаш ли той да те види такава?

Господарката ми се взря в измъчения си лик.

— Ако ми заповядаш, наистина мога още днес да му пиша. До една седмица ще е тук.

— Колко съм грозна — прошепна тя. — Заприличала съм на старица.

— Красотата ти не е изчезнала завинаги. Просто се е скрила под повърхността.

— Не мога да се покажа така на Танус — заяви ми след дълъг размисъл. Женската й суетност беше надделяла над всичко останало.

— Тогава трябва да се храниш.

— Заклеваш ли се — гласът й леко потреперваше, — заклеваш ли се, че той е още жив и ти ще ми го доведеш веднага щом се оправя? Сложи ръка на сърцето ми и ми се закълни!

Допрях ръка до гърдите й. Можех да усетя всичките й ребра, а под тях сърцето й, удрящо като птичка в клетка.

— Обещавам ти.

— Този път ще ти повярвам, но ако ме излъжеш, повече никога няма да ти имам доверие. Искам да ям!

Докато тичах към кухнята, не можех да не си кажа самодоволно: „Е, Таита, който всичко можеш, ето, че отново се справи блестящо!“

Сипах на господарката си топло мляко и мед. Трябваше да започнем с нещо леко, защото след толкова дълго гладуване стомахът й не би понесъл друго. Ако се бях забавил само с един-два дни, вече щеше да е твърде късно.

Благодарение на бъбривите робини новината за възкръсването ми се беше разнесла из целия остров като чумна епидемия.

Привечер фараонът изпрати Атон да ме отведе при него. Дори старият ми приятел, дворцовият управител, се чувстваше неловко в мое присъствие и, общо взето, гледаше да стои по-далеч от призрака ми. Когато посегнах да го докосна, той чак подскочи от страх. Докато вървях из двореца, всички около мен, независимо дали бяха роби или царедворци, се отдръпваха встрани и ми правеха път, сякаш не друг, а аз бях царят. В същото време, накъдето и да се обърнех, усещах върху себе си любопитните им погледи.

Фараонът ме посрещна едновременно с респект и едва прикривано безпокойство, които еднакво не прилягат на един цар и бог.

— Къде беше толкова време, Таита? — попита той, но така, сякаш предпочиташе да не му отговарям.