Окото на тигъра - Смит Уилбур. Страница 9

Заговорихме непринудено, докато преминавахме по протока към голямото пристанище. Очевидно бяха му казали, че са ме отписали от списъка на прокажените. Странно, но обстоятелството, че имам криминално минало, ме правеше по-приемлив за глутницата. Вече можеха да благодарят на небесата. Бяха си намерили нужния им инструмент и сега можеха да ме разиграват — макар да бях съвсем сигурен, че не са обяснили всичко докрай на младия Джеймс.

Той очевидно изпитваше облекчение да се държи естествено с мен. Беше приятелски настроен и открит младеж, комуто лукавството бе напълно чуждо. Пример за това бе начинът, по който криеха от мен фамилното му име, сякаш бе някаква военна тайна, но въпреки това на шията му висеше сребърна верижка с плочка, предупреждаваща, че притежателят й Дж. А. НОРТ е алергичен към пеницилин.

Вече бе забравил цялата си предишна сдържаност, а аз внимателно измъквах от него откъслечни сведения, които можеха да ми бъдат полезни по-нататък. Отдавна бях установил, че човек може да пострада най-жестоко именно от неизвестното.

Насочих разговора в посока, която предположих, че ще го накара да се отпусне напълно.

— Виждаш ли онзи риф, оттатък протока, накъдето сме се насочили? Това е Дяволският риф и откъм морето има цели двайсет клафтера 5 дълбочина. Там е любимото свърталище на няколко наистина едри акули. Миналата година застрелях една, която тежеше над двеста килограма.

— Двеста кила… — възкликна той. — Господи, че това са почти четиристотин й петдесет фунта.

— Точно така, в устата й можеш да си пъхнеш главата, а даже и раменете.

И последните следи от сдържаност бяха изчезнали. Следвал някога история и философия в Кеймбридж, но прекарвал прекалено дълго време в плавания и трябвало да се откаже от ученето. Понастоящем имал малка фирма за леководолазно оборудване и съоръжения за спасителни работи под вода, от която си изкарвал прехраната, и имал възможност да се гмурка през по-голямата част от седмицата. Изпълнявал частни поръчки и имал договори с държавни организации и с военноморския флот за някои дейности.

На няколко пъти спомена името „Шери“ и аз опитах внимателно:

— Приятелка или съпруга?

Той се усмихна:

— Сестра, по-голямата ми сестра, но е истинско съкровище — занимава се със счетоводството и наглежда магазина, всичките тия глупости — обясни той с глас, който не оставяше никакво съмнение какво е отношението му към счетоводството и работата на щанда. — Тя е страстна колекционерка на мидени черупки и си докарва по две хиляди лири годишно от това — но Джими не ми обясни как е попаднал в подобна съмнителна компания, нито пък какво прави почти накрая на света, далеч от магазина си за спортни стоки.

Оставих ги на Адмиралтейския кей и подкарах „Танцуващата“ към резервоарите на „Шел“, за да я заредя, преди да се е стъмнило.

Същата вечер изпекох на скарата с дървени въглища рибата луна и няколко едри сладки картофа, без да ги беля, а после седнах на верандата да изпия една студена бира и да послушам шума на вълните, когато между палмите просветнаха фаровете на приближаваща се кола.

Таксито спря до моя пикап и шофьорът му остана на волана, а пътниците се заизкачваха по стъпалата към терасираната веранда пред хижата. Матерсън и Гътри бяха оставили Джеймс в „Хилтън“.

— Ще пийнете ли? — кимнах аз към бутилките и леда върху масичката за сервиране. Гътри наля от джина и за двамата, а Матерсън седна срещу мен и ме загледа, докато си дояждах рибата.

— Проведох няколко телефонни разговора — започна той, щом отместих чинията си встрани — и научих, че Хари Брус е изчезнал през юни преди пет години и оттогава не са чували нищо за него. Поразпитах насам-натам и открих, че Хари Флечър е пристигнал в Гранд Харбър само три месеца по-късно — пристигнал е тук от Сидни.

— Така ли? — попитах аз, измъквайки от устата си дребна рибена костица и палейки от местните дълги пури от черен тютюн.

— И още нещо, един от хората, които го познават добре, ми спомена, че Хари Брус имал белег от нож на лявата си ръка — измърка той и неволно погледна към тънката ивица, простираща се над мускула на ръката под лакътя ми. С годините белегът беше се свил и загладил, но все още се белееше доста отчетливо върху потъмнялата от слънцето кожа.

— Ами че това е някакво дяволско съвпадение — подхвърлих аз и дръпнах от пурата. Димът й бе силен и ароматен, с вкус на море, слънце и с характерен мирис. Вече не се тревожех — щяха да ми предложат да се споразумеем.

— Да, нали? — съгласи се Матерсън и се огледа многозначително. — Къщичката ви е доста хубава, Флечър. Уютна, нали, наистина хубава и уютна.

— Човек трябва доста да се поблъска, за да живее сносно — съгласих се аз.

— … и да се люшка между скалите или пък да шие пощенски чували.

— Предполагам, че е така.

— Хлапакът ще ви зададе някои въпроси утре сутринта. Бъдете добър към него, Флечър. Когато си заминем, можете да забравите, че изобщо сте ни виждали, а пък ние няма да кажем на никого за смешното съвпадение.

— Мистър Матерсън, аз наистина имам ужасно лоша памет — уверих го аз.

След разговора, който бях подслушал в каютата на „Танцуващата“, очаквах, че ще поискат да тръгнем рано на следващата сутрин, защото изгревът, изглежда, беше много важен за техните планове. Но никой от тях не спомена нищо, а след като си отидоха, разбрах, че няма да мога да заспя. Затова излязох навън и тръгнах по пясъка край извивката на залива по посока на Овчата могила, за да се полюбувам на издигащата се между върховете на палмите луна. Останах там, докато мина полунощ.

Надуваемата лодка я нямаше на кея, но Хамбон ме закара с ферибота до стоящата на котва „Танцуваща“ още преди слънцето да се е издигнало на следващата сутрин. Докато се приближавахме към яхтата, видях, че около каютата се мотае някаква позната сянка, а лодката беше привързана за борда.

— Хей, Чъби — викнах аз, щом стъпих на палубата. — Да не би госпожата да те е изритала от леглото?

Палубата на „Танцуващата“ се белееше от чистота дори и на слабата светлина, а всички метални части бяха старателно излъскани. Сигурно беше дошъл преди два часа — Чъби обича „Танцуващата“ почти толкова, колкото и аз.

— Тя приличаше на обществен клозет, Хари — изръмжа той.

— Тия дето ги возиш, са големи мърлячи — реши той, плюейки шумно през борда. — Нямат никакво уважение към яхтата, ето какви са те.

Беше ми сварил кафе, толкова силно и ароматно, както можеше да го прави само той, и седнахме да го изпием в каюткомпанията. Чъби се мръщеше непрекъснато над чашата си и сърбаше парещата черна течност. Искаше да ми каже нещо.

— Как е Анджело?

— Задоволява вдовиците на Равано — изръмжа той. Островът не предлага достатъчно работни места за всички годни за работа млади мъже, така че повечето от тях заминават с тригодишни трудови договори за остров Равано, където има американска космическа станция и военновъздушна база. Оставят сами своите млади жени, наричани „вдовиците на Равано“, а островитянките са доста известни с топлата си кръв и твърде свободните си нрави.

— Тоя Анджело съвсем ще оглупее от чукане, от понеделник е денонощно при тях.

Усетих, че в недоволството му има нещо повече от завист. Мисис Чъби го държеше съвсем изкъсо. Продължаваше да сърба шумно от кафето си.

— Как са клиентите ти, Хари?

— Плащат ми добре.

— Но ти не ловиш риба, Хари — вдигна поглед към мен той. — Наблюдавам те от кулата на върха, човече, вие не ходите към пролива, а се въртите около брега.

— Точно така, Чъби — потвърдих аз и той се зае отново с кафето.

— Ей, Хари. Внимавай с тях. Бъди разумен и предпазлив, чуваш ли? Тия двамата са много лоши хора. Не познавам младия, но другите са много калпави.

— Ще внимавам, Чъби.

— Нали познаваш новото момиче в хотела, Марион? Онази, дето дойде тук на сезонна работа? — кимнах утвърдително — тя бе хубавичко и доста крехко момиче с чудесни дълги бедра, около деветнайсетгодишна, с лъскави черни коси, луничаво лице, дръзки очи и дяволита усмивка. — Та снощи е била с русия, онзи със зачервеното лице.