Мусон - Смит Уилбур. Страница 36

— Гай ще го преодолее. — Хал вдигна ризата на сина си, за да види по-добре раната. — Ще забрави и ще прости.

— Не, няма — поклати глава Том. — Каза, че винаги ще ме мрази. Той ми е брат. Помогни ми, татко. Какво да сторя?

Хал нямаше отговор на тоя въпрос. Твърде добре познаваше ината и проклетията на по-малкия близнак — негова слабост и негова сила. Знаеше, че Том е прав. Гай нямаше да му прости никога.

29.

Това бе най-красивата среща със сушата в цялата дълга практика на Хал. Планината се издигаше като стена към небето, а свирещият над нея вятър разбъркваше белия облак като врящо мляко, грейнало с перлено розови и седефени отблясъци — дар от слизащото по небосвода слънце. Полите на планината, под скалистия редут, зеленееха обрасли в гори, а пясъците по-надолу бяха снежнобели, обрамчени от блесналия скреж на прибоя.

Цялата тая красота би следвало да трогне Хал, но неговите спомени бяха изпълнени с ужас и болка. От рейда 43 ясно личаха контурите на крепостта, а от бойниците на назъбените й стени надничаха като празни очни кухини дулата на мортири. 44 Три жестоки местни зими бе изкарал в подземията на тая крепост и костите му още помнеха свирепия студ. По тия стени бе работил, докато кожата и плътта по дланите му се разкъсат, а краката му откажат да го носят от умора. По скелите на същите тия стени бе видял да загиват толкова много достойни мъже и там сам преживя трудния преход от юношество към мъжественост.

Вдигна далекогледа, за да разгледа останалите кораби, закотвени в залива. Количеството им го изненада. Преброи двадесет и три все големи търговски съда. Повечето холандски. Забеляза един английски и още един на Компанията, но за негово разочарование, не беше „Йомен ъв Йорк“. От спътника му нямаше и следа.

Без да сваля прибора от окото си, той го насочи към брега. Погледът му спря върху плаца под стените на крепостта и сцената на бащината му екзекуция изплува жива и ярка във всяка своя ужасяваща подробност. Трябваше силом да прогони спомените, за да се съсредоточи върху закотвянето на кораба.

— Ще хвърлим котва извън обсега на бреговите оръдия, мастър Тайлър. — Нямаше нужда да обосновава тая заповед. Нед прочете мислите му. И неговото лице беше сериозно като на капитана. Може би, докато оставяше руля и даваше заповед за събиране на платната, той също виждаше отдавна отминалите дни на мъчения.

Котвата се спусна с плясък, който опръска носовата надстройка и въжето й се заизнизва през клюза 45. „Серафим“ се препъна, после описа елегантна дъга и застина с нос срещу вятъра, превърнал се от бързо и пъргаво морско създание в подобие на застинал лебед.

Екипажът накаца по оголените реи и окичи вантите на „Серафим“. Гледаха към брега, разменяха реплики и предположения, задаваха си въпроси, докато наблюдаваха приближаването на търговските лодки, поели към тях. Мореплавателите наричаха Добра Надежда Кръчма на моретата. Красивият нос бе колонизиран преди повече от петдесет години, за да служи за снабдителен пункт на холандската Източноиндийска компания и наближаващите лодки бяха претъпкани с всичко, за което жадуваше екипажът, след три месеца по море.

Хал събра офицерите си.

— Внимавай да не качат алкохол на борда! — предупреди той Алф Уилсън. — Търговците ще се опитат да го вкарат през оръдейните амбразури. Ако се оставиш да те измамят, до вечерта половината екипаж ще бъде мъртво пиян.

— Слушам, капитане! — Четвъртият офицер докосна шапката си. Като въздържател, той беше най-подходящ за тая задача.

— Аболи, постави въоръжени с пистолети и саби часови по релингите! Не искам да нахлуят тия бандити от брега и да оглозгат кораба до шушка, нито пък искам да виждам курви по палубата. В противен случай кинжалите ще се развъртят… — За малко да каже „пак“, но спря навреме. Не искаше да припомня кървавата свада между синовете си.

— Мастър Фишър, ти ще се пазариш с търговците, бива те по тая част. — Можеше да разчита на Големия Дениъл, че няма да се остави да го измамят и с пени и че всеки плод или зеленчук, качен на борда, ще бъде внимателно проверен. — Мастър Уолш ще ти помага и ще плаща. — Уолш имаше много задължения, сред които и на писар и касиер.

Офицерите тръгнаха по задачите си, а Хал отиде до релинга. Погледна надолу към лодките. Бяха натъпкани до ръба с всякакви пресни продукти: картофи, зеле и ябълки, фурми и тикви, прясно червено овнешко и оскубани пилета. Екипажът щеше да се пръсне от ядене тази вечер. Слюнка напълни устата му, докато гледаше тоя рог на изобилието. Глад за прясна храна обхващаше с непреодолима сила всеки моряк в края на дълго плаване. Някои от хората му вече се бяха надвесили над бордовете и се пазаряха с търговците. Бяха обезумели от лакомия. Бършеха калта от тлъстите бели грудки с долните си ризи, като че бяха ябълки, и впиваха зъби в суровата им хрупкава бяла плът с очевидно удоволствие.

Доктор Рейнолдс се приближи до Хал.

— Е, сър, голямо облекчение е, че стигнахме пристанище. Вече имаме двадесет и шест случая на скорбут, но всички ще се оправят преди да потеглим отново. Това е загадка и чудо, но въздухът от сушата лекува дори и най-тежките случаи. — Подаде му една зряла ябълка. — Задигнах две от покупките на мастър Уолш.

Хал захапа ябълката и затвори очи в екстаз.

— Храна за богове — каза той, докато сокът напълни устата му и се стече като небесен нектар по гърлото. — Баща ми казваше, че скорбутът се причинява от липсата на прясна храна.

Доктор Рейнолдс се усмихна снизходително и отхапа голяма хапка от собствената си ябълка.

— Е капитане, сър, без да обиждам светия Ви баща, защото всички знаят какъв голям и добър човек беше той, но корабният сухар и осоленото телешко са си прекрасна храна за всеки моряк — мъдро разтърси перука Рейнолдс. — Разправят се всякакви фантастични теории, предимно от хора незапознати с науките, но скорбутът се причинява от морския въздух и от нищо друго.

— Как са двамата ми сина, докторе? — рязко промени темата Хал.

— Томас е здраво младо биче, а раната за щастие не е дълбока или опасна. Затворих я с конци от котешки черва и ще зарасне много скоро. Ако не се възпали, разбира се.

— А Гай?

Изпратих го да легне във вашата каюта. Дробовете му са били пълни със солена вода и понякога това има като следствие мрачни мисли. Но след няколко дни и той ще е забравил всичко.

— Много съм Ви благодарен, докторе.

В този момент по средата на кораба се вдигна олелия. Аболи бе хванал един от юношите хотентоти, качил каса плодове от привързана за кораба лодка и сега го държеше за рамото.

— Ей ти, хубавото момче — викна той. — Или не си момче? — Жертвата имаше сърцевидно лице с гладка златиста кожа и дръпнати ориенталски очи. Тя отговори на предизвикателството с порой изискани ругатни на някакъв странен звънтящ език и се задърпа в ръчищата на Аболи. Той свали със смях шапката на човека и изпод нея се изсипа гъста черна грива. Аболи го вдигна засмян с една ръка, докато с другата ловко смъкна бричовете му до коленете.

Екипажът нададе одобрителен вик, когато отдолу се показаха заоблен жълт задник, добре оформени бедра, а между тях тъмният и космат, триъгълен белег на женствеността. Високо във въздуха момичето сипеше дъжд от удари по голата глава на Аболи.

Аболи приближи релинга и я хвърли в морето с такава лекота, сякаш бе сламена играчка. Приятелките й я измъкнаха от водата. Тя заизстисква бричовете си и обсипа с ругатни развеселените моряци на палубата.

Хал се извърна, за да скрие усмивката си и тръгна към мастър Бийти, заобиколен от семейството си при основата на голямата мачта. Всички гледаха към брега и оживено обсъждаха тази непозната земя. Хал вдигна шапка към дамите и мисис Бийти разцъфна от удоволствие. За разлика от нея, Керълайн сведе поглед. Тя се срамуваше от него след оная нощ в погреба. Хал се обърна към мастър Бийти.