Мусон - Смит Уилбур. Страница 40

Хана се извърна възмутена. И изведнъж застина. Споменът, който така дълго й се изплъзваше, изведнъж изникна в съзнанието.

— Момчето на пирата! — каза тя. — Сър Френки пирата — неговото момче. Никога не забравям лица. Казах, че го познавам.

— За кого говориш? — попита жената с детенцето на рамо. — Момчето на Френки? Кое е момчето на Френки?

Хана не си даде труд да отговаря, а забърза далеч от тълпата, скрила дълбоко тайната, която я накара да се разтрепери цяла. Споменът за събития преди двадесет години изникна сякаш пред очите й. Съдът над английските пирати. В ония времена Хана беше млада и хубава и срещу малка безплатна услуга, един от пазачите я бе пуснал в залата. Гледала бе целия процес от мястото си най-отзад. Не ти трябва ни цирк, ни театър.

Отново видя момчето, сина на Френки, окован редом с него, да слуша присъдата, прочетена от стария губернатор Ван дер Велде — единият се осъждаше на смърт, а другият — на вечна каторга. Как се казваше момчето? Затворила очи, тя съвсем ясно виждаше лицето му.

— Хенри! — възкликна тя. — Хенри Кортни!

Три години по-късно пиратите, водени от същия тоя Хенри Кортни, бяха избягали от тъмницата си в крепостта. Хана никога нямаше да забрави виковете и шума от битката, изстрелите на мускетите и експлозията, разтърсила земята. Огромен облак прах и дим се издигна високо в небето, след като английските главорези взривиха барутния погреб на крепостта. Видя ги със собствените си очи, как излязоха в галоп от портала с открадната карета и поеха пътя към вътрешността на континента. Макар войниците да ги гониха чак до неизследваните планини на север, те успяха да се измъкнат. Помнеше и обявите за наградата, разлепени на пазара и във всяка кръчма по крайбрежието.

— Десет хиляди гулдена! — прошепна Хана. Опита се да си представи такава камара пари. — С тях бих могла да се върна в Амстердам и до края на дните си да живея като благородничка. — Изведнъж настроението й се развали. Дали ще дадат наградата след толкова години? Цялото й тяло се сви от отчаяние при мисълта за недостъпността на огромното състояние. Ще пратя Анете да пита гаджето си в крепостта. Анете беше една от по-младите и хубави курви, обслужващи кръчмите по крайбрежието. Сред постоянните й клиенти се открояваше секретарят на губернатора. Нейният тъпкач, според жаргона на занаята. Хана вдигна поли и затича към брега. Знаеше, че Анете държи стая в „Ди Малмок“, един от най-популярните моряшки бардаци, наречен така по холандското име на албатроса.

Имаше късмет: Анете още се излежаваше в изпъстреното си с петна легло в миниатюрна стаичка под самия покрив на заведението. Тя седна в леглото, с разчорлени черни къдри и подути от съня очи.

— Защо ме будиш по това време? Да не си се побъркала? — сърдито изскимтя курвата.

Хана се стовари до нея и разказа историята си. Момичето махна гурелите от очите си. Докато слушаше, изразът й се промени.

— Колко? — попита тя невярваща и се надупи в леглото, за да събере пръснатите по пода дрехи. — На кой кораб? — попита, докато навличаше ризата през главата и пищния бял бюст. Хана замръзна при този въпрос. В залива имаше повече от двадесет съда и тя нямаше представа на кой от тях се намира плячката. После изразът й се проясни. Хенри Кортни беше английски пират, а сред закотвената флотилия имаше само два английски кораба. Трябва да е на един от тях.

— Остави тая работа на мене, миличка — каза тя на момичето. — От тебе се иска само да разбереш, има ли още награда и как можем да я получим.

33.

„Серафим“ беше на котва вече петнадесети ден, когато „Йомен ъв Йорк“ най-после пристигна в залива, борейки се с югоизточния вятър и хвърли котва на един кабелт зад кърмата му. Веднага след това Едуард Андерсън дойде лично на борда и още от стълбата поздрави Хал с думите:

— Едва Ви познах, сър Хенри. „Серафим“ не прилича на себе си.

— Значи, постигнал съм целта си — отвърна Хал, като го хвана под ръка и го поведе към каютата си. — Какво Ви задържа толкова дълго?

— Неблагоприятен вятър, откак се разделихме. Отнесе ме чак до бреговете на Бразилия — изръмжа Андерсън. — Радвам се, че отново сме заедно.

— Няма да е за дълго — увери го Хал, докато го настаняваше на един стол и му сипваше вино от Канарите. — Щом попълните запасите си и постегнете кораба, тръгвате към Бомбай сам, а аз ще поема по крайбрежието да търся тоя мюсюлмански пират.

— Не бях очаквал това — задави се с виното си Андерсън, при мисълта че няма да види плячка. — Имам добър боен кораб и екипаж…

— Може би прекалено добър — спря го Хал. — От онова, което научих тук, излиза че най-добрият начин да пипнем Янгири е да му подхвърлим примамка. Два бойни кораба по-скоро ще го накарат да се скрие, отколкото да излезе насреща им.

— Значи затова сте променил външния вид на кораба — каза Андерсън.

Хал кимна и продължи:

— Освен всичко останало, имаме пасажери, бърза поща и товар за Бомбай. Мастър Бийти е на квартира в града, където очаква да го вземете и откарате до Бомбай заедно със семейството му. Ветровете няма да се задържат така благоприятни още дълго. Скоро ще се променят и прекосяването на Океана на Индиите ще се окаже трудна задача.

Андерсън въздъхна:

— Разбирам доводите Ви сър, макар да не е голяма утеха. Наистина ще Ви напусна с голяма неохота.

— Докато стигнете Бомбай, мусоните ще променят посоката си. Ще можете да разтоварите и да поемете по тях, назад през океана, към Брега на треската, където ще Ви очаквам.

— Това ще отнеме няколко месеца в двете посоки — мрачно посочи Андерсън.

Хал беше доволен от този ентусиазъм. Други капитани на Компанията биха се радвали да избегнат опасностите и статутът на мирни търговци напълно ги задоволяваше. Опита се да го успокои:

— Когато се съберем отново, аз ще разполагам с много по-точна информация за Янгири. Може дори да съм надушил леговището му. С положителност ще имам нужда и от двата кораба, за да се справя с него. Може да разчитате, че няма да се впусна в подобно начинание без Вас и екипажа Ви, сър.

Андерсън се успокои донякъде.

— Тогава ще трябва колкото може по-бързо да се подготвя за плаването до Бомбай. — Той пресуши чашата си и стана. — Ще сляза на брега веднага, за да видя мастър Бийти и да му кажа да се приготви със семейството си за по-нататъшно плаване.

— Пращам Дениъл Фишър, моя офицер, да Ви заведе до квартирата на мастър Бийти. Бих дошъл лично, но поради причини от различно естество, не би било благоразумно. — Придружи Андерсън по стълбата до палубата и при релинга му каза: — Утре ще натоваря пощата за губернатор Онгие и стоките за Бомбай на големите лодки и ще Ви ги пратя. Възнамерявам да вдигна котва след три дни и да започна издирването на Янгири.

— Хората ми ще са готови да приемат товарите. Ако е рекъл Господ, ще мога да отплавам до десет дни или по-рано.

— Ако ми доставите удоволствието да вечеряте утре с мен, ще можем да обсъдим някои подробности относно плановете ни за бъдещето.

Стиснаха си ръцете и докато се спускаше в лодката, следван от Големия Дениъл, Андерсън изглеждаше значително по-доволен.

34.

Хана седеше на върха на една от високите пясъчни дюни и наблюдаваше закотвената в залива флотилия. С нея имаше още двама: Анете и Ян Олифант.

Ян Олифант беше копелето на Хана. Баща му се казваше Ксиа Нка, могъщ хотентотски вожд. Преди тридесет години, докато все още изглеждаше добре и косата и беше златисторуса, Хана получи от него наметка от кожа на червен чакал срещу една нощ услуги. Връзките между бели жени и цветнокожи мъже бяха категорично забранени от ОИИК, но Хана никога не се бе отнасяла сериозно към глупавите закони, сътворени от седемнадесет старци в Амстердам.

Макар Ян Олифант да приличаше на баща си в лице и по цвят, той се гордееше с европейската си кръв. Говореше безупречен холандски, носеше сабя и мускет и се обличаше като колонист. Името си Олифант дължеше на своя занаят. Беше прочут ловец на слонове и много опасен човек. По силата на издаден от ОИИК декрет, никой колонист нямаше право да напуска границите на колонията към континента. Поради хотентотската си жилка, Ян Олифант не бе длъжен да се съобразява с това ограничение. Влизаше и излизаше от колонията когато и както пожелае, ловуваше в непроходимата пустош зад планините и се връщаше, за да продаде на местния пазар безценните слонски бивни.