Мусон - Смит Уилбур. Страница 65

Хал затвори корабния дневник, все едно бе семейна Библия — какъвто си и беше в известен смисъл — и насочи внимание към картата. Търпеливо нанесе координатите, посочени от баща му, после определи курса от собственото им местоположение в най-южната точка на Занзибарския проток.

Когато излезе на палубата, слънцето лежеше едва на един пръст над хоризонта, така разлято в пурпура на морските вълни, че можеше да погледне право в трептящия му червен образ с невъоръжено око. С настъпването на мрака мусонът отслабна, но все още имаше сила да изпълни всяко платно, като бяла и еластична гръд на дойка.

— Мастър Тайлър — насочете го срещу вятъра, под колкото е възможно по-остър ъгъл! — заповяда Хал.

— Слушам, капитане! — докосна шапката си Нед.

Хал го остави и тръгна напред. Стигнал до фокмачтата, погледна нагоре. Том бе още там, където се качи, щом излязоха от пристанището на Занзибар. Съчувстваше му, но не можеше да се присъедини към бдението му горе. И той искаше да остане сам.

Когато стигна носа, стъпи в основата на бушприта и се хвана за щага, загледан в притъмняващото отпред море, добиващо все повече цвета на презряла синя слива. На равни интервали „Серафим“ прерязваше гребена на поредната голяма вълна и хвърляше водни талази върху носа и множество пръски в лицето му. Той не си даваше труд да ги бърше, а ги остави да се стичат през брадичката към гърдите му.

Далеч зад тях, Африка се бе изгубила в мрака. И отпред нямаше признак за суша. Притъмнелият океан беше необятен.

— Каква е вероятността да се открие едно малко момче в целия този безкрай? — попита се Хал. — И все пак, аз ще го намеря, та ако ще затова да отиде целият ми земен живот — прошепна тихо той. — И няма да има милост за този, който се изпречи на пътя ми!

52.

Джонката бе предназначена за търговия с роби, за превоз на товари мъка през пролива до пазарите на Занзибар. Пропита бе от вонята на човешки изпражнения и унижението на човешкия дух — отвратителна смрад, изпълнила малкия съд и просмукала косите и дрехите на всеки стъпил на борда. Тя проникваше в дробовете на Дориан с всеки поет дъх и сякаш разяждаше самата му душа.

Окован бе в трюма. Желязната верига минаваше зад една от основните греди на корпуса и краят и бе занитен към друга брънка. Прангите на краката му бяха ръчно ковани и свободният край на веригата бе свързан със специално пригодена за целта халка. В продълговатия и нисък трюм имаше място за стотина души, но Дориан беше сам. Кацнал на една греда, той се стараеше да не докосва с крака зловонната трюмна вода, която се плискаше насам-натам при всяко люшване на тесния корпус, пълен с люспи и парчета напоена с вода копра 63 — остатъци от предишни товари.

През около час, капакът над главата му се вдигаше и някой член на арабския екипаж надничаше любопитно вътре. Поредният тъмничар му подаваше паница ориз и риба или зелен кокосов орех с отрязана горна част. Кокосовият сок беше сладникав и леко пенлив и Дориан го изпиваше жадно, но не докосваше готвеното от полуизгнила, сушена на слънце риба.

Ако не се смятат оковите и вонята в трюма, арабските му тъмничари се отнасяха към него с най-голямо внимание. Нещо повече, явно се безпокояха за битието му и се стараеха да не остане гладен или жаден.

Четири пъти за последните два дни, капитанът бе слизал долу в робската тъмница и бе стоял пред него с втренчен поглед. Трудно можеше да се прецени израза на лицето му. Беше висок мъж с орлов нос и много тъмна, проядена от сипаница кожа на лицето. Той бе измъкнал Дориан от морето и бе държал ятагана до гърлото му. При първото си посещение направи опит да го разпитва:

— Кой си ти? От къде си? Правоверен ли си? Какво правеше на невернически кораб? — Изговорът на капитана бе особен и някои думи звучаха съвсем не така, както му ги бе казвал Алф Уилсън, но Дориан разбираше всичко без затруднение и можеше да отговори. Той обаче, държеше главата си наведена и не желаеше да приказва. Страшно му се искаше да излее страха и гнева си върху този арабин. Искаше да го предупреди, че е син на богат и могъщ човек, но си даваше сметка, че това би било крайно глупаво. Искаше да му викне: „Баща ми скоро ще дойде да ме търси и когато това стане, няма да има милост нито за теб, нито за когото и да било от хората ти.“

Стискаше зъби, прехапал език, за да не отговори неволно на някой въпрос.

В края на краищата, капитанът се отказа да го разпитва и като клекна до него, хвана в ръка дебел кичур от косата му. Погали го почти с обич. За изненада на Дориан, започна да нашепва молитва:

— Бог е велик. Няма друг Бог, освен Бога и Мохамед е неговият Пророк.

При по-нататъшните си посещения в тъмницата, той не направи втори опит да го разпитва. Всеки път обаче, изпълняваше един и същ ритуал с косата на Дориан, като шепнеше молитви.

Последният път измъкна неочаквано ятагана от ножницата му. Бдителността на Дориан бе приспана от досегашното му поведение и сега се дръпна уплашен, при вида на лъсналото пред лицето му острие. Едва успя да заглуши вика си.

Арабинът оголи криви жълти зъби в ужасна усмивка, която предполагаше, че ще го успокои и вместо да нарани Дориан, отряза дълъг кичур от златисточервената му коса, преди да прибере ятагана на мястото му.

Всичко това смути и обърка Дориан. В смрадливия мрак на тъмницата разполагаше с достатъчно време да размишлява по въпроса. Ясно му бе, че цветът и мекотата на косата му са нещата, които силно впечатляват похитителите и очевидно имат определено значение за тях. Когато го извлякоха от морето, за него не остана никакво съмнение, че мигом ще излеят върху му цялата си омраза и гняв. Ясно помнеше притиснатия към гърлото ятаган и дори сега, прекарвайки пръсти по мястото, усещаше коричките върху плитките резки, оставени от него.

Едва когато капитанът свали шапката от главата му и дългата коса се пръсна по вятъра, острието бе свалено от гърлото. В целия ужас на тия мигове, Дориан не бе обърнал внимание на възбуденото бръщолевене и шумни препирни около себе си, докато похитителите го смъкваха и приковаваха в робската тъмница. Спомняше си обаче, как всеки човек в джонката се натискаше да докосне или погали главата му. Сега в съзнанието му изплаваха откъслеци от тогавашните приказки.

Мнозина споменаваха думата „пророчество“, а други произнасяха някакво име, очевидно високо почитано от тях, защото всички казваха в хор: „Аллах да го благослови!“ В ушите на Дориан това име звучеше като „Темтем“. Уплашен и толкова самотен, той се свиваше върху гредата и мислеше за Том и баща си, страдаше за тях с копнеж, който заплашваше да разкъса сърцето в гърдите му. Понякога задремваше, но всеки път джонката се разтърсваше от удара на някоя по-голяма вълна и го будеше, политнал от несигурното си убежище. Можеше да следи смяната на дните и нощите при честото отваряне на капака, за да му подават храна и вода или за да се спусне капитанът за поредния си сеанс. На дванадесетия ден от плаването оковите бяха свалени от глезените му. Измъкнаха го през отвора на палубата, където слънчевата светлина блесна с такава сила след мрака на тъмницата, че Дориан трябваше да заслони очи с ръка. Трябваха му няколко минути, за да нагоди зрението си към тоя блясък и едва тогава, все още примигващ болезнено, можа да се огледа. Половината екипаж се бе скупчил възхитен около него в кръг. Този път внимателно слушаше, какво се говори.

— Това наистина е част от пророчеството, слава на Бога.

— Не може да е така, защото Ал Амхара не говори езика на Пророка. — Дориан схвана, че под Ал Амхара, което означава Червеният, имаха предвид него самия.

— Внимавай, не богохулствай, Ишмаел. Не ти е работа да решаваш, дали той е дете на пророчеството или не е.

— Пътищата господни са неведоми — обади се друг и всички викнаха в хор:

— Слава на Бога!

Дориан погледна над кръга брадати тъмнокожи лица към носа на джонката. Вятърът гонеше вълните пред тях и къдреше сребърните им гребени под яркото слънце, но на хоризонта се бе излегнал тъмен, някак неестествен облак. Вгледа се в него така напрегнато, че вятърът напълни очите му с влага. Приличаше на димен вихър, но след малко, благодарение на острия си младежки поглед, той съзря очертанията на палмови дървета под облака и разбра, че това са птици.