Мусон - Смит Уилбур. Страница 72

— На около миля сме от брега — потвърди Нед предположението на Хал.

— Спускай лодките! — заповяда Хал. — Оставям кораба под твоята команда, мастър Тайлър. Стой тук и чакай сигнала ни!

— Слушам, капитане! Късмет, сър!

Лодките бяха наредени една зад друга на палубата. Една по една се изнасяха през борда и спускаха във водата по протежение на кораба. После въоръжените мъже слязоха в тях бързо и мълчаливо, като заемаха местата си по пейките на гребците.

Когато Хал тръгна към стълбата, видя застаналия до релинга Том, подпрян на патерицата, която му бе направил един от дърводелците.

— Как ми се иска да дойда и аз, татко — почти проплака момчето. — Иде ми да го отрежа тоя крак. — Удари с патерица по палубата, обзет от неудържима ярост. Доктор Рейнолдс бе установил, че макар костта да не е счупена, Том няма да може да разчита на тоя крак поне няколко седмици.

— Бихме се възползвали от силната ти десница, Том — отвърна Хал. Вече му бе простил неподчинението, което изложи и тримата на голяма опасност.

— Ще се опиташ ли да намериш Дори?

— Много добре знаеш, че ще нападнем само закотвените в залива съдове. След случилото се оная нощ, Ал Ауф знае че сме наоколо и хората му ще бъдат нащрек. Лишени от предимството на изненадата, нямаме никакви шансове да превземем цитаделата с толкова малко хора.

— Ще се побъркам от притеснение, като си помисля какво могат да му сторят тия свини.

— Аз също, но след като превземем или изгорим всички плавателни съдове в залива, Ал Ауф ще остане пленник на острова. Той няма да може да отвлече Дориан другаде. И когато капитан Андерсън пристигне с „Йомен“, ще разполагаме с достатъчно сили, за да атакуваме форта. До тогава ще трябва да проявим търпение.

— Моля се Богу, „Йомен“ да пристигне час по-скоро.

— Да, момко, моли се! От молитва глава не боли. А междувременно, ние ще подсилим молитвите ти с малко желязо и барут — отвърна Хал и скочи в чакащия го катер.

Отблъснаха се от борда на „Серафим“ и Хал поведе флотилията с първия катер. Големият Дениъл командваше втория, а Алф Уилсън отговаряше за двете по-малки лодки. Зад гърба им остана „Серафим“, който с намалени платна оставаше да ги чака, обърнат срещу вятъра.

Веслата се въртяха около омотани с парцали ключове, а на хората бе строго наредено да пазят пълна тишина, докато се промъкват към острова. Хал се водеше по компаса, като често спираше, за да чуе прибоя. Той все повече се усилваше и в един момент морякът от носа посочи напред. Хал скочи на кърмата и забеляза светлите точки на лагерни огньове, разположени в подножието на крепостта. Веднага разбра, че течението ги е отнесло малко на юг и промени курса, за да мине през прохода в рифа и да навлезе в залива.

Имаше усещането, че възбудата в лодката може да се пипне с ръка. За всеки морски боец, отвличането на кораб от охранявано пристанище е задача, заредена с особено обаяние. Това бъркане в устата на лъва беше чисто английски специалитет, нововъведение, изобретено от хора като Дрейк 65, Фробишър 66 и Хокинс 67.

Хората, с които разполагаше Хал, можеха да изведат от пристанището не повече от два кораба. С Аболи внимателно бяха изучили всички закотвени в залива съдове и макар че беше нощ, луната му осигури достатъчно светлина, за да направи избора си. Преди всичко, разбира се — „Минотавър“. Макар и страшно занемарен от корсарите и жестоко пострадал след срещата си със „Серафим“, той пак си оставаше добре оборудван кораб с голяма стойност. Според сметките на Хал, веднъж швартован на лондонския кей, той би струвал десет хиляди лири стерлинги. Нямаше как да разбере, каква част от товара е все още в трюма, но би могла да се окаже съществена.

Вторият избран кораб беше холандски, явно отвлечен от конвой на холандската Източноиндийска компания. Представляваше съд с тумбест корпус, построен по ротердамски образец и с товароподемност като на „Минотавър“. Ако успее да изведе двата кораба от залива, това би означавало двадесет хиляди лири за една нощ работа.

Надвеси се напред от мястото си при руля и прошепна на най-близкия до него моряк:

— По двадесет лири на човек чакат там в залива, ако успеем. Предай нататък! — Свирепа усмивка разцъфна на моряшкото лице, когато се обърна да предаде новината.

Нищо не е в състояние да повдигне така високо бойния дух на един английски моряк, както звъна на златото, помисли си Хал с усмивка. Срам и позор, че не може да задигне и останалите кораби. Още два големи кораба плюс дузина джонки от най-различен размер и форма биха надули доста кесията, но ще трябва да се задоволи с мириса от жертвените им клади.

Когато наближиха устието на канала, останалите лодки се наредиха зад него в колона, за да го последват. На това място цялата експедиция можеше да погине, преди да е започнала. Разчиташе единствено на бащината си акуратност при съставянето на картата и на собственото си моряшко умение.

Изправи се на пръсти на кърмата и впери поглед напред. Проследи бялата грива на прибоя, накъдрена по безбройните озъбени остриета на скалата, за да види тъмното спокойствие в северния й край, където беше устието на канала.

— Пускай лота 68! — прошепна той и веднага чу цопването на оловната тежест, запратена пред носа на лодката.

След миг дочу шепота на лотсмена:

— Няма дъно с тоя лот.

Все още бяха далеч от плиткото. Откъм носа се донесе приглушен вик на изненада и Хал погледна напред. По канала право към тях се носеше голяма джонка. Огромното й триъгълно платно отразяваше лунната светлина, а подире си в канала оставяше дълга сребриста опашка. Ако продължаха по курса си, двата съда щяха да се блъснат.

Хал се видя изправен пред изкушение. Беше голям кораб и положително натъпкан с ценни товари, закупени от Ал Ауф. Екипажът й не подозираше нищо и представляваше лесна плячка. Няколко минути бяха нужни, за да се вземе на абордаж и да се изколи екипажа. Петима от хората му можеха като нищо да я откарат до мястото, където чака „Серафим“.

Колебаеше се. Пипнеха ли я без премеждия, кесията на всеки от борда на „Серафим“ щеше да натежи, но ако се натъкнеха на съпротива, шумът от битката щеше да разбуди всички корсари на острова.

„Нападам или я пускам?“ Хал разполагаше само с няколко секунди за отговор на дилемата. Хвърли поглед покрай джонката към средата на залива, където гордо виреше към звездите голите си мачти „Минотавър“. После върна поглед към приближаващата джонка. Ще я пусне. Взел съдбоносното решение, той нареди със силен шепот:

— На вода!

Гребците прекъснаха своя ритъм и задържаха лопатите плитко във водата, като убиха инерцията на катера, докато той легна кротък и безмълвен в тъмните води. Лодките отзад последваха примера му.

Голямата джонка вземаше последния завой на канала. Несмущавана от никого, тя се плъзна покрай катера. Наблюдателят й ги съзря от палубата и поздрави на арабски.

— Кои сте вие?

— Рибарски лодки с нощния улов — отвърна Хал с приглушен глас, за да не бъде чут от брега. — А вие кои сте?

— Корабът на принц Абд Мухамад ал Малик.

— Вървете с Бога! — викна след джонката Хал и тя изчезна в необятната пустош на океана. — Греби! — нареди Хал и видя как веслата възстановяват ритъма си: напред и долу, загребване и изваждане, напред и долу, а от лопатите капе вода. Насочи носа на катера право към мястото, откъдето бе излязла голямата джонка.

— Мярка десет. — Лотът бе намерил дъно. Картата на сър Френсис още един път се оказа точна, което бе доказала и миналата през мястото джонка. Навлязоха в устието. Изведнъж водата и от двете им страни бе ограничена.

— Мярка пет. — Навлизаха в канала.

— Пуснете буй номер едно! — заповяда Хал. Лотсменът в носа прехвърли буя през борда, котвеното му въженце просъска и като се обърна назад, Хал видя боядисаното в бяло буренце да подскача в килватера им. То ще му служи за ориентир, когато извежда от канала пленения „Минотавър“. Обърна се и присви очи към стените на крепостта, бялнали се в лунната светлина. — Сега! — каза той през зъби и направи първия завой. Останалите лодки го последваха.