Когато лъвът се храни - Смит Уилбур. Страница 23

— Виж! Тези отпред носят шлемове на хусари — възкликна един от гледащите от болницата. — Ограбили са убитите на Челмсфорд. Ето един с редингот, а някои са с карабини.

В болницата беше горещо, защото покривът бе от гофрирана ламарина, а прозорците бяха затворени с пясъчни торби. Амбразурите за пушките пропускаха много малко въздух. Мъжете стояха при тях, някои по пижами, други голи до кръста, потейки се от жегата.

— Значи е вярно, че всички са били изклани.

— Стига приказки. Стойте на постовете си и си дръжте езика зад зъбите.

Ордата зулуси прекоси Тугела с петстотинметров фронт. Водата закипя в краката им.

— Боже мой! О, господи! — мълвеше Гарик, докато ги гледаше как идват. — Нямаме никакъв шанс, страшно много са.

— Млъкни, дяволите да те вземат! — отсече сержантът при картечницата на караулката и Гарик прикри устата си с ръка.

Пееше един от маларичните, изпаднал в делириум, а друг се изсмя с остра истерична нотка в гласа си.

— Ето ги, идват!

— Готови за стрелба!

Металическо тракане на карабини затвори.

— Да се стреля само при команда!

Ревът на бика смени дълбокото си носово звучене с пронизителното дюдюкане на атаката — пронизителната ярост на кипяща кръв.

— Спокойно, момчета. Изчакайте. Не стреляйте още.

— О, боже мой! — мълвеше Гарик, като ги гледаше да прииждат като черна вълна по склона. — О, господи! Моля те, не искам да умра.

— Готови!

Авангардът достигна стената на болничния двор. Перестите украшения на главите им бяха разпененият гребен на черната вълна, която преля отвъд стената.

— За стрелба!

Шестдесет пушки се вдигнаха и прицелиха в човешката маса.

— Огън!

Гръм, после удар на куршуми в плът, звук, който приличаше на този на шепа пясък, хвърлена в локва кал. Редиците се огънаха от удара. Дулата на картечницата „Гатлинг“ се затресоха и заподскачаха, докато се местеха от една страна на друга, прерязвайки човешките тела, трупайки ги едно върху друго покрай стената. Миризмата на барут изгаряше гърдите.

— Зареди!

Разкъсаните от куршумите редици се престрояваха, отзад идваха други, които заставаха на мястото на падналите.

— За стрелба!

Продължиха да прииждат, плътна черна маса, която огласяше с писъците си двора.

— Огън!

Гарик се разрева в сянката на верандата и натисна с пръстите на дясната си ръка очните си ябълки, за да изпадне в безсъзнание.

— Какво ти става, коки? — Говорещият на диалект мъчително се претърколи към него и го изгледа.

— Нищо! — бързо отговори той. — Нищо!

— Спомняш си отново, нали?

— Какво се случи? Помня само отделни моменти.

— Какво се случи! — повтори като ехо въпроса му мъжът. — Какво ли не се случи!

— Лекарят каза. — Гарик бързо вдигна очи. — Каза, че генералът е одобрил награждаването ми с орден. Това означава, че Челмсфорд е жив. Брат ми и баща ми — значи и те трябва да са живи!

— Нямаш късмет, коки. Докторът те хареса — ами хем си с един крак, хем такава работа свърши — затова разпита за твоите хора. Безнадеждно е.

— Защо? — попита отчаяно Гарик. — Щом като Челмсфорд е жив и те трябва да са живи!

Дребният мъж поклати глава.

— Челмсфорд направи базов лагер в едно място, наречено Исандхълуана. Остави там гарнизон с всичките фургони и провизии. Нападна с конницата, но зулусите го заобиколиха и нападнаха базовия лагер, после дойдоха тук на Роркес Дрифт. Както ти известно, удържахме ги два дни, докато Челмсфорд ни дойде на помощ.

— А моите хора — какво стана с тях?

— Баща ти е бил в лагера в Исандхълуана. Не е могъл да се спаси. Брат ти е бил в конницата на Челмсфорд, но е бил намушкан в едно от сблъскванията преди главното сражение.

— Шон мъртъв? — Поклати глава. — Не, това не е възможно. Не е възможно да са го убили.

— Би се изненадал да узнаеш как лесно го правят — каза говорещият на диалект.

— На повечето хора им стигат десетина сантиметра острие.

— Но не и за Шон — ти не го познаваш. Не би могъл да ме разбереш.

— Коки, той е мъртъв. Той, баща ти и още седемстотин човека. Чудо е, че и ние не сме сред тях. — Мъжът се понамести на сламеника си. — Генералът държа реч за отбраната ни тук. Една от най-бляскавите победи в историята на британското военно мъжество — или нещо подобно.

Той намигна.

— Петнадесет души са представени за „Кръстът на Виктория“ и ти си сред тях. Е, коки, това не е ли късмет? Я кажи какво ще направи момичето ти, когато се върнеш вкъщи с люлеещия се на гърдите ти голям военен орден, а?

Той зяпна в Гарик и видя как сълзите шурнаха по бузите му на мазни струйки.

— Стига, коки! Та ти си герой. — Извърна очи, за да не гледа мъката му. — Спомняш ли си какво стана — какво направи ти?

— Не. — Гласът на Гарик беше прегракнал. — Шон. Не можеш да ме оставиш сам. Какво ще правя сега, като те няма?

— Аз бях до теб. Всичко видях. Ще ти разправя — каза селяндурът.

Докато говореше, събитията възстановиха последователността си в ума на Гарик.

— Беше на втория ден, бяхме отблъснали двадесет и три щурма.

„Двадесет и три, че толкова много ли бяха?“ Бе загубил способността си да брои, може да е бил само един безумен пристъп на ужас. Дори сега усещаше вкуса на страха в дъното на гърлото си и гнилата му миризма в потта си.

— И тогава те натрупаха дърва по стената на болницата и ги запалиха.

Зулуси, прекосяващи двора с наръчи дърва в ръце, падащи под огъня на пушките, други, грабващи дървата, донасящи ги по-близо, и те падаха убити, но идваха други, които заемаха местата им. После лумнаха пламъци, бледожълти в ярката слънчева светлина, на кладата лежеше един зулус, лицето му се овъгли и миризмата от него се смеси с тази на пушека.

— Пробихме дупка в задната стена и започнахме да изнасяме болните и ранените по посока към склада.

Момчето със забития в гръбнака assegai 5 изпищя, когато го вдигнаха.

— И тогава проклетите диваци нападнаха, щом ни видяха, че се изтегляме. Дойдоха от онази страна — посочи той с бинтованата си ръка, — където момчетата в склада не можеха да ги докопат. Бяхме само ти и аз и още двама на бойниците — всички останали пренасяха ранените.

Имаше един зулус с пера на синя чапла в украсата на главата си. Той водеше атаката. Щитът му беше покрит с бели и черни петна, на китките и на глезените му имаше дузини гривни. Гарик беше стрелял в момента, в който зулусът се полуобърна, за да махне на воините си — куршумът преряза стегнатите мускули на корема му и го разтвори като портмоне. Зулусът се строполи по лице, вътрешностите му блъвнаха навън в розово — пурпурна маса.

— Стигнаха вратата на болницата и вече не можехме да стреляме по тях поради малкия ъгъл от прозорците.

Раненият зулус бе започнал да пълзи към Гарик, устата му се движеше, а погледът му бе впит в лицето на момчето. Все още стискаше своя assegai в ръка. Другите Зулуси блъскаха по вратата и един от тях вкара острието на копието си в цепнатината на дървото и вдигна резето. Вратата се отвори.

Гледаше как зулусът пълзи към него в праха, а мокрите му розови черва се люлееха под него като махало. Пот се стичаше по бузите на Гарик и се отцеждаше по върха на брадичката му, устните му трепереха. Той вдигна пушката си и се прицели в лицето на зулуса. Не можеше да натисне спусъка.

— И тогава дойде твоят миг, коки. Видях как резето се вдигна и разбрах, че в следващия миг през вратата ще нахлуе цялата черна тълпа и ние сме загубени пред копията.

Гарик пусна пушката си и тя изтрака на бетоновия под. Извърна се от прозореца. Не можеше да гледа това обезобразено, пълзящо същество. Прииска му се да избяга, да се скрие. Точно така — да се скрие.