Когато лъвът се храни - Смит Уилбур. Страница 27

Вече нетърпелива, готова да го приеме, тя посегна надолу, за да го пипне, и застина в недоумение. Там, където трябваше да се усеща твърда и нагла мъжественост, имаше само отпуснатост и колебливост.

Ана се разсмя. Смехът й го нарани по-силно, отколкото рана от куршум.

— Ставай! — каза тя, като се смееше подигравателно. — Върви си в твоето легло!

25

Ана и Гарик вече бяха женени цели два месеца, когато се върнаха в Теунис Краал. Лекарят бе свалил гипса от ръката на Гарик.

Поеха по пътя, който заобикаляше селото, и минаха по моста над Бабуун Строом. На най-високата му точка Гари спря конете и огледаха цялата ферма.

— Не мога да разбера защо мама се премести в града — каза той. — Не трябваше да го прави. В Теунис Краал има място за всички.

Ана седеше безмълвна и доволна до него. Беше почувствувала облекчение, когато Ада им изпрати писмо в Порт Натал, след като те й бяха съобщили с телеграма, че са се оженили. Макар и много млада, Ана бе жена и си даваше сметка, че мащехата му никога не я е харесвала. Е, разбира се, че се държеше много мило, но големите й черни очи я притесняваха. Бяха прекалено проницателни и откриваха онова, което тя се опитваше да скрие.

— Ще трябва да отидем да я видим веднага щом е възможно. Тя трябва да се върне във фермата — в края на краищата Теунис Краал е и неин дом — продължи Гарик.

Ана леко се раздвижи на мястото си, „Да си стои в къщата в Лейдибург, да изгние там“, но гласът й беше мил, когато отговори:

— Теунис Краал сега принадлежи на теб, Гари, а аз съм твоя съпруга. Може би мащехата ти знае кое е по-добре. — Докосна ръката му и му се усмихна. — Както и да е, ще го обсъдим някой друг път. Хайде да се прибираме, пътуването беше твърде дълго и аз съм много уморена.

Загрижен, той се обърна към нея.

— Ужасно съжалявам, скъпа. Колко необмислено от моя страна!

Перна конете с камшика и те се спуснаха по склона към чифлика.

Моравите на Теунис Краал бяха зелени, а каниите бяха разцъфтели в червено, розово и жълто. „Разкошно е — помисли си Ана, — и е мое. Вече не съм бедна.“ Тя погледна към покрива с фронтони и тежките жълти дървени кепенци на прозорците.

На верандата стоеше някакъв мъж. Ана и Гарик го видяха едновременно. Беше висок, с широки здрави рамене като напречната греда на бесилка. Излезе от сянката и слезе по стъпалата, за да го освети слънцето. Усмихваше се, белите му зъби блестяха на загорялото му лице, все тази стара, пленяваща усмивка.

— Шон! — прошепна Ана.

26

Шон го бе забелязал още първия път, когато спряха да напоят конете. Предишния ден бяха напуснали колоната на Челмсфорд, за да проучат положението на североизток. Бяха малък патрул — четирима бели мъже на коне и половин дузина нонгааи, вярната им местна войска от Натал.

Той взе юздите от ръцете на Шон.

— Ще държа коня ви, докато пиете.

Шон се вгледа в лицето на мъжа и моментално го хареса. В бялото на очите му нямаше жълто, а носът му беше по-скоро арабски, отколкото негроиден. Кожата му бе тъмнокехлибарена и блестеше от маслото.

Шон кимна. В езика на зулусите няма думи като „благодаря“ и „съжалявам“.

Коленичи до потока и започна да пие. Водата беше сладка, а той — жаден. Когато се изправи, коленете му бяха мокри, а от брадичката му капеше вода.

Изгледа мъжа, който държеше коня му. Имаше само малка поличка от опашки на цибетки — никакви дрънкулки, наметало и украса на главата. Щитът му бе от необработена черна кожа. Носеше две къси копия.

— Как те наричат? — попита Шон. Веднага му направиха впечатление широките гърди и мускулатурата на корема, която приличаше на застинали вълни.

— Мбиджейн 6.

— Заради „рога“ ти?

Той се усмихна доволно, бяха поласкали мъжката му суета.

— Как се казваш, господарю?

— Шон Кортни.

Устните на Мбиджейн беззвучно произнесоха името и той тръсна глава.

— Трудно име.

Никога не се обърна по име към Шон — нито веднъж през всичките следващи години.

— Качвайте се на конете — обади се Стив Еразмус. — Да тръгваме.

Метнаха се на конете, хванаха юздите и поразхлабиха пушките в калъфите. Нонгааите, които се бяха излегнали да починат покрай брега, станаха.

— Хайде — каза Стив.

Той нагази в потока. Конят му се стегна и се изкачи по отсрещния бряг, останалите го последваха. Движеха се в разгъната редица с лице към пасбищата, подрусвайки се свободно и отпуснато на седлата. Конете плавно пристъпваха.

До дясното стреме на Шон тичаше големият зулус, дългите му скокливи крачки с лекота съвпадаха с темпото на коня. От време на време Шон сваляше очи от хоризонта и поглеждаше надолу към Мбиджейн, изпитваше странно спокойствие от това, че той е до него.

Тази нощ бивакът им бе в една плитка тревиста долина. Не палиха огън, ядоха пастърма — черни ивици сушено солено месо, като пиеха студена вода.

— Губим си времето. Вече два дни яздим, а няма никакви признаци за присъствието на зулуси — измърмори Бестер Клайн, един от воините.

— Мисля, че е по-добре да се върнем и да се присъединим към колоната. Отиваме все по-далеч от центъра на събитията — ще изпуснем началото на представлението.

Стив Еразмус уви по-плътно одеялото около раменете си. С настъпването на нощта бе станало твърде студено.

— Представление, така ли? — Той се изплю в тъмното. — Оставяме им го на тях, стига да намерим добитъка.

— Не те ли интересува, че ще изпуснеш сражението?

— Виж какво бе, гонил съм бушмени в Кароо и Калахари, бил съм се с племената ксози и финго покрай реката Фиш, преследвал съм в планините Мошеш и неговите басуто. Матабеле, Зулу, Бечуата — с всичките съм имал работа. А сега четири-петстотин глави добитък ще са достатъчно възнаграждение за битката, която ще изпусна. — Стив полегна по гръб и намести седлото под главата си. — Все пак какво те кара да мислиш, че при стадата няма да има пазачи, когато ги открием? Ще се позабавлявате — обещавам ти.

— Откъде знаеш, че има добитък? — упорствуваше Шон.

— Тук е — каза Стив, — и ще го намерим. — Обърна глава към Шон. — Ти си пръв на стража, дръж си очите широко отворени. — Той килна шапката напред, опипа с ръка, за да провери дали пушката му е до него, и промърмори: — Лека нощ.

Останалите се разположиха на одеялата си, напълно облечени, с ботушите и пушки в ръце. Шон се придвижи в тъмнината, за да провери постовете на понгайите.

Нямаше луна, но звездите бяха едри и ниско над земята, осветяваха я, така че четирите пасящи коня се открояваха като тъмни петна на белезникавата трева. Шон обиколи лагера и откри двама от постовете будни и нащрек. Беше изпратил Мбиджейн на северната страна и сега отиде там. На петдесет метра пред себе си различи очертанията на малкия храст, до който беше оставил Мбиджейн. Изведнъж Шон се усмихна и застана на четири крака, стисна пушката и започна да пълзи. Движейки се безшумно, плътно прилепнал към земята, той бавно наближи храста. На десет крачки от него спря и повдигна глава. Вгледа се, като се опитваше да различи очертанията на зулуса между рехавите клони и листата. Върхът на късо копие го погъделичка под ухото му. Шон замръзна, очите му се разшириха от изненада — видя Мбиджейн, осветен от звездите, клекнал над него с копие в ръка.

— Мен ли търси господарят? — попита със сериозен вид той, но в гласа му се прокрадваше смях.

Шон седна и потри мястото, където го беше жилнало копието.

— Само нощна маймуна вижда в тъмното.

— Както само прясно уловена морска котка се обръща по гръб — изкикоти се Мбиджейн.

— Ти си зулус — заключи Шон, разпознавайки типичната им наглост, макар че още в самото начало позна по лицето и тялото на мъжа, че не произлиза от никое от онези наталски племена, които говореха на езика на зулусите, но бяха толкова зулуси, колкото дивата котка е леопард.