Галактическа болница - Уайт Джеймс. Страница 31

Включил гравитационния колан, за да увеличи своята подвижност, Конуей започна да кръжи около бронтозавъра, а Аритапек, който бе в телепатична връзка с пациента, непрекъснато докладваше за въздействието на различните дразнения. Конуей потупваше, галеше, бъхтеше с юмруци и сипеше удари по гигантското влечуго с многократно увеличените си безплътни ръце и крака. Той го дърпаше за опашката и пляскаше по шията, а през цялото време екипите на операторите следваха безпогрешно неговия ритъм…

Нещо подобно се бе случвало и преди, да не споменаваме за другите неща, за които се носеха слухове, че са накарали един инженер да се пропие и не само него, а най-малко още четирима. Но едва днес, когато бе взет под внимание ръстовият фактор и бе приложена тази панорамна тридиаметрална проекция, те успяха да получат такива обещаващи резултати. От опитите им през последните десетина дни човек оставаше с впечатлението, че някаква мишка малтретира санбернарско куче — нищо чудно тогава, че бронтозавърът побесняваше от ужас, когато с него ставаха най-различни необясними неща. Очевидно единствената причина за това е била, че той ги е виждал като две микроскопични същества!

Но събратята на пациента бяха бродили по родната му планета в продъжение на сто милиона години, а и самият той можеше да се похвали с дълголетие. Макар че двата му мозъка бяха малки по обем, той в действителност бе много по-приятен от куче, така че много скоро Конуей го накара да седне на задните и да свие умолително предните си крака.

А два часа по-късно бронтозавърът полетя.

Чудовищно тромавата и неописуема грамада се отдели рязко от земята. Мощните крака правеха машинални движения, като че ли бронтозавърът вървеше по суша, докато огромната му шия и опашка бяха увиснали и плавно се олюляваха. Очевидно именно мозъкът в поясната област, а не този в черепа, направляваше летенето, помисли си Конуей, когато огромното влечуго се приближаваше към снопа от палмови клонки, закрепен съблазнително на височина от двеста фута. Това обаче бяха подробности — той летеше и това бе важното. Освен ако…

— Помагате ли му? — запита рязко Конуей Аритапек.

— Не!

Гласът прозвуча вяло и безизразно, но ако този лекар ХФЧЖ. бе човек, отговорът му щеше да бъде вик на истински триумф.

— Браво на Емили! — провикна се някой в слушалките на Конуей, вероятно един от лъчевите оператори, и продължи: — Вижте, тя го задминава!

Бронтозавърът не бе успял да улучи увисналия във въздуха сноп и продължаваше да се издига бързо нагоре. Минавайки покрай него, той се опита да го достигне, но от рязкото непохватно движение се преобърна. Последвалите отчаяни движения на шията и опашката само влошиха полежението…

— По-добре да я свалим оттам — обади се настоятелно друг глас. — Онова изкуствено слънце може да й опърли опашката!

— …а от това въртене направо ще подлудее — подкрепи го Конуей. — Операторите на влекачи…!

Но той се намеси твърде късно. Слънце, земя и небе се завъртяха в лудешки вихрен танц около животното, което до този момент бе привикнало да чувствува само твърда земя под нозете си. То искаше да се спре долу или горе, или изобщо някъде. Въпреки настойчивите опити на Аритапек да го успокои, то отново се понесе.

Конуей видя как чудовищната планина от плът и кости полетя със скорост поне четири пъти по-голяма от първоначалната.

— Техниците от сектор „З“! — изкрещя той. — Притиснете го полекичка!

Операторите на лъчеви преси обаче не разполагаха нито с време, нито с пространство, за да убият постепенно скоростта му. За да го предпазят от фатално сгромолясване върху земята, където той нямаше да се спре, а щеше да пробие обшивката на кораба и да излети навън в космоса, те се видяха принудени да намалят рязко скоростта му, а на бронтозавъра това внезапно спиране сигурно бе подействувало като физически удар. Той се понесе отново.

— Сектор „В“ — насочва се към вас!

Но в сектор „В“ се повтори случилото се в сектор „З“ — животното се подплаши и се стрелна в друга посока. Положението оставаше същото — огромното влечуго кръжеше вихрено ту към едната страна на кораба, ту към другата, когато…

— Тук Скемптън — заговори отривисто и властно един глас. — Техниците ми докладваха, че постаментите на лъчевите преси няма да издържат. Не са закрепени добре. Обшивката на корпуса се пропука на осем места.

— Не можете ли да…

— Правим всичко възможно да заварим по-бързо пукнатините — прекъсна го Скемптън, отговаряйки на въпроса на Конуей, преди другият да го е задал. Ала този бяс ще натроши кораба на парчета.

На това място се намеси д-р Аритапек.

— Доктор Конуей — заговори той. — Очевидно пациентът показва изненадващо влечение към новата си способност. Възпира го единствено неговият страх и обърканост. Убеден съм, че този драматичен опит ще причини непоправимо увреждане на мисловните му процеси…

— Конуей, пази се!

Гигантското влечуго се бе спряло на около двестатриста ярда от земната повърхност, но внезапно започна да се спуска под прав ъгъл точно към мястото, където стоеше Конуей. Той видя как сгромолясващото се тяло се накланя и върти в резултат на отчаяните усилия на лъчевите оператори да овладеят скоростта му. Изведнъж могъщото туловище се вряза в ниските гъсти дървета и като изора широка, недълбока бразда в рохкавата блатна пръст, се спря в една огромна купчина от изкоренена растителност — Конуей стоеше точно насреща му.

Преди да успее да дръпне лоста на антигравитационния пакет, земята под нозете му се надигна и сгромоляса отгоре му. Няколко минути той бе твърде зашеметен, за да осъзнае ясно защо не може да се помръдне. След малко видя, че е затънал до кръста в лепкава каша от счупени клони и тиня. Достигащите до него земни трусове идваха от бронтозавъра, който се изправяше на краката си. Конуей вдигна очи нагоре и съзря извисилото се над него огромно туловище. Видя го да се обръща тромаво и когато чудовищните могъщи нозе нагазиха до колене в калта и шубраците, дочу шум от клокочене и пращене.

Бронтозавърът отново се отправи към езерото, а по средата на пътя му стоеше Конуей…

Той закрещя и с отчаяни усилия се помъчи да привлече вниманието на околните, тъй като антигравитационният пакет и радиото му бяха разбити, а самият той бе затънал здравата. Исполинското влечуго идваше към него. Чудовищната, плавно поклащаща се шия затулваше светлината. И тъкмо когато един гигантски преден крак замахна, за да го убие и погребе с един удар, Конуей най-неочаквано полетя нагоре към една сбръчкана сушена слива в купа сироп, която се носеше из въздуха.

— От прекомерно вълнение — започна Аритапек — бях забравил, че се нуждаете от механически средства за телепренасяне. Моля да приемете извиненията ми.

— Ня-няма нищо — каза с треперещ глас Конуей. Докато полагаше усилия да се успокои, погледът му се спря върху застаналите отдолу лъчеви оператори.

— Донесете друго радио и проекционен уред, по-бързо! — провикна се той.

Десет минути по-късно, макар и изтощен от преживяването, той бе отново готов да продължи. С Аритапек, увиснал на рамото му, Конуей застана на брега на езерото и петдесетфутовото му изображение отново се извиси нагоре. Лекарят ХФЧЖ, който поддържаше връзка със скрития под водата бронтозавър, съобщи, че шансовете за успех или провал са равни. Пациентът бе претърпял нещо като духовно крушение, но това, че сега се намираше под водата (а тя за него означаваше безопасност), както и телепатичната утеха на Аритапек му оказваха успокояващо въздействие.

Обземан ту от надежда, ту от пълно отчаяние, Конуей стоеше в очакване. От време на време под напора на чувствата си той изругаваше. Нещата нямаше да се развият така зле и нямаше да са от толкова голямо значение за него, ако той не бе надзърнал в намеренията на Аритапек и ако не се бе привързал така силно към това надуто и свръхснизходително кълбо петмез. Но всяко същество, надарено с такъв ум, което така всеотдайно се е заловило да осъществи намеренията си, има право да бъде снизходително.