Галактическа болница - Уайт Джеймс. Страница 8

Прогърмя оглушителен рев, който прекъсна разговора им. И макар че от високото налягане звукът кънтеше по-силно, O’Мара се досети за какво беше сигналът: бебето бе сърдито и гладно.

С огромно усилие O’Мара се претърколи на едната си страна и се надигна на лакти. Постоя малко в тази поза, събирайки сили да се опре на колене и длани. Но когато накрая успя да направи това, откри, че ръцете и краката му бяха започнали да се подуват и като че ли заплашваха да се пръснат под напора на стеклата се в тях кръв. Като изпъшка, той се простря по очи. Кръвта мигновено нахлу в предната част на тялото и пред очите му започна да се прояснява.

Той не можеше да пълзи, опирайки се на ръцете и коленете си, нито пък можеше да се влачи по корем. Беше съвсем сигурно, че при действуващите три гравитации той не можеше и да се изправи да върви. Какви ли изпитания още го очакваха?

С мъчително усилие O’Мара легна отново на едната си страна и се претърколи по гръб, но този път успя да се надигне на лакти. Твърдата яка на костюма му служеше като подпора за главата, но отвътре ръкавите бяха много тънко подплатени и лактите го боляха. А от усилието да задържи изправена дори една част от трикратно по-тежкото си тяло, сърцето му биеше до пръсване. Най-лошото от всичко бе, че отново започваше да му притъмнява.

Сигурно имаше някакъв начин да уравновеси или поне да разпредели тежестта на тялото си така, че да не губи съзнание и да може да се движи. O’Мара се опита да си представи какво положение заема човек в креслата за ускорение, използувани в космическите кораби преди настъпването на изкуствената гравитация. Гърдите и главата бяха леко повдигнати, спомни си внезапно той, а коленете бяха свити към тялото…

Като се опираше на лакти, гръб и крака, извивайки се като змия, О’Мара бавно напредваше към спалнята. Сега неговите яки мускули му бяха явно от полза — при такива условия всеки човек с обикновена физическа сила щеше да бъде прикован безпомощно към пода. Дори на него отиването до спалнята за пръскачката му отне петнадесет минути и през цялото това време бебето продължаваше да надава оглушителния си вой. От повишеното налягане звуците бяха станали така невероятно силни и звънки, че едва ли не всяка костица от тялото на О’Мара вибрираше от тях.

— Трябва да поговаря с вас — извика Мониторът по време на едно затишие. — Не можете ли да накарате това дяволско бебе да млъкне?

— То е гладно — каза О’Мара. — Ще се успокои едва когато го нахраня, но…

Пръскачката за храна бе монтирана върху една количка и О’Мара бе приспособил към нея педален механизъм, така че да могат и двете му ръце да остават свободни за насочване на струята. Сега, когато бебето бе притиснато към пода, не бе необходимо да си служи и с ръцете. Той успя да насочи количката с рамене и натисна педала с лакът. Поради повишената гравитация мощната струя непрекъснато се насочваше надолу към пода, но въпреки това той успя да покрие малкото с храна. Ала да почисти засегнатите места от хранителната смес бе още по-непосилна задача. Водната струя, която насочваше с много труд от легналото си положение, почти не попадаше в целта. Той успя да измие само широката яркосиня ивица, образувана от три отделни, слели се в едно петна, която покриваше почти една четвърт от цялото тяло на малкото.

Като свърши, О’Мара изпъна крака и долепи внимателно гърба си о пода. Независимо от трите гравитации, които му оказваха въздействие, напрежението при поддържането на това полулегнало положение през последния половин час го бе почти успокоило.

Бебето бе спряло да плаче.

— Това, което се канех да кажа — продължи мрачно Мониторът, когато му се стори, че настъпилата тишина бе продължила достатъчно дълго, — бе, че във вашето досие оценките от предишните места, където сте работили, не съвпадат с това, което намирам тук. Преди вие пак сте били такъв неспокоен и размирен дух, но сте се ползували неотменно със симпатията на колегите си и в по-малка степен на началниците си, тъй като началниците ви понякога са допускали грешки, а вие никога не сте…

— Никога не съм бил по-глупав от тях — рече уморено О’Мара. — И често съм го доказвал. Но никога не ми е личало, че съм интелигентен. Моята недодяланост винаги е била изписана на челото ми!

Странно, мислеше си О’Мара, но имаше чувството, че сега собствените му неприятности почти не го интересуваха. Той не можеше да снеме поглед от възпалената синя ивица върху кожата на малкото. Цветът й бе станал по-наситен, а освен това изглеждаше подута в централната си част. Като че ли свръхтвърдата броня бе поомекнала и огромното вътрешно налягане на малкото ЕСОВ бе избило в подутина. Увеличаването на гравитацията и налягането до обичайните хъдлъритски норми би трябвало според него да задържи своеволното нарастване на петната — освен ако то не беше симптом на някакво друго заболяване.

O’Мара си бе наумил да отиде още по-далеч в осъществяването на идеята си и да впръска хранителна смес във въздуха около малкото. На Хъдлър храната на местните същества се състоеше от микроорганизми, които обитаваха свръхплътната й атмосфера, ала наръчникът заявяваше категорично, че хранителните частички трябва да се отстраняват от увредените места по кожата, така че засега трябваше да се задоволи само с повишената гравитация и налягането…

— Въпреки това — чу той да казва Мониторът, — ако подобна злополука бе станала на някое от предишните ви работни места, колегите ви щяха да повярват на вашата версия. И дори грешката да беше ваша, те пак щяха да се сплотят и да ви защитят от външни хора като мен. Каква е причината да се превърнете от общителен и обичлив човек в такъв…?

— Беше ми дошло до гуша — отвърна кратко О’Мара. От малкото все още не се чуваше никакъв шум, но той бе видял характерните движения на израстъците му, които подсказваха че до поредния взрив остава още много малко време. И наистина. За разговор през следващите десет минути не можеше да става и дума.

O’Мара се обърна на едната си страна и се търкулна върху ожулените си и кървящи лакти. Той знаеше какво не бе наред: за малкото не бяха положени обичайните след храна грижи. O’Мара мъчително и бавно се отправи към двете въжета на уреда, който бе изобретил за милване на бебето, и се приготви да поправи пропуска.

Краищата на въжетата обаче висяха на четири фута от пода.

Като лежеше подпрян на единия си лакът и се напрягаше да повдигне натежалата си друга ръка, O’Мара си мислеше, че със същия успех въжето би могло да се намира и на четири мили от него. От неимоверното усилие по лицето и тялото му се стичаше пот. Бавно, като трепереше и се олюляваше така силно, че първия път облечената в специална ръкавица ръка мина покрай края на въжето, той се протегна и го сграбчи. Вкопчи се здраво в него и се отпусна внимателно назад, увличайки със себе си и въжето.

Устройството представляваше система от противотежести, ето защо не беше необходимо да се дърпат много силно контролните въжета. Една огромна тежест се стовари точно върху гърба на малкото, като го дари с успокоителна милувка. O’Мара си почина няколко минути, след което с големи усилия се залови да повтори същата процедура и с другото въже, спъването на което щеше да издърпа нагоре и първата тежест и да я приготви отново за действие.

Някъде след осмата милувка той откри, че не вижда края на въжето, към което протяга ръка, макар че все пак успя да го хване. Бе държал много дълго главата си твърде високо над останалата част на тялото и сега се намираше непрекъснато на границата на припадъка. Намалелият приток на кръв към мозъка му имаше и други последствия…

— … Хайде, хайде — чу O’Мара собствения си глас, в който определено се долавяше сълзлива нотка. — Вече си добре, татко ще се погрижи за теб. Хайде, стига толкова…

Най-смешното бе, че той наистина изпитваше чувство на отговорност и някакво отчаяно безпокойство за малкото. За какво го беше спасявал вече веднъж, за да му се случи това ли? Може би трите гравитации, които го притискаха към пода и превръщаха всяко негово дихание в цяла вечност, а най-незначителното движение в операция, поглъщаща всичките му запаси от сила, събудиха у него спомена за друг един кошмар — бавното, неумолимо доближаване на две чудовищни, безжизнени и безмилостни грамади от метал.