Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди. Страница 15

На сутринта малобройният отряд на Малката врана неочаквано срещна група от седемдесет и пет войници. Последва сражение и изстрелите накараха сантиите, които се бяха отклонили предния ден, да се върнат обратно в помощ на Малката врана. В кръвопролития ръкопашен бой войниците използуваха щиковете ги, но сантиите убиха шестима и раниха петнадесет от праговете си, преди те да се измъкнат бързешката към Хътчинсън. През следващите два дни сантиите разузнаваха около Хътчинсън и Форест Сити, но войниците останаха в укрепленията. На 5 септември пратеници понесоха вестта за битка, състояла се на няколко мили в югозападна посока. Големия орел и Манкато бяха задържали войниците на Дългия търговец при Бърч Кулей. През нощта преди битката при Бърч Кулей Големия орел и Манкато безшумно бяха обградили лагера на войниците така, че те да не могат да се измъкнат.

„Битката започна с пукването на зората — казва Големия орел — Тя продължи целия ден и през следващата нощ, до късно на другата сутрин. Двете страни се биха добре. Поради начина си на воюване белите изгубиха много хора. Поради начина си на воюване индианците загубиха само няколко… В средата на следобеда нашите хора бяха много недоволни от бавния развой на битката и от упоритостта на белите и по бойната линия бе съобщено да се готвим за атака на лагера. Храбрият Манкато искаше да нападнем още след първия час…

Тъкмо щяхме да атакуваме, когато бе съобщено, че голям брой войници на коне се приближават от изток към форт Риджли. Това спря нападението и ни разтревожи. Манкато веднага събра част от воините си от пресъхналото речно корито и се отправи, за да пресрещнат, кавалеристите. Манкато разгърна хората си и те всички вдигнаха голям шум. Белите отстъпиха — оттеглиха се на около две мили разстояние и започнаха да копаят окопи. Манкато ги последва и остави около тридесет души да ги наблюдават, след което се върна с останалите при речното корито, за да се сражава. Когато дойдоха, индианците се смееха, че бяха заблудили белите и всички бяха доволни, че войниците не ни нападнаха, за да ни отблъснат.

На сутринта генерал 17 Сибли пристигна с много голям отряд и ни изтласка от бойното поле. Ние не бързахме да отстъпим. Някои от нашите твърдяха, че са се задържали до идването на Сибли и стреляли по неговите хора, когато те се ръкували с белите от лагера. Онези от нас, които бяха в прерията, се оттеглиха обратно на запад и надолу по долината… Преследване нямаше. Белите стреляха с оръдията си по нас, когато напускахме бойното поле, но ако вместо това бяха били голям тъпан, щяха да ни причинят същата вреда. Те само вдигаха голям шум. Върнахме се обратно през реката в старото селище, а след това нагоре по нея към Йелоу Медисин и устието на Чипева, където Малката врана се присъедини към нас… След това дойде вест, че Сибли и армията му са отново в поход срещу нас… Той беше оставил писмо за Малката врана в една разцепена пръчка на бойното поле при Бърч Кулей — някои от нашите го намериха и го донесоха.“

Писмото, оставено от Дългия търговец, бе кратко и уклончиво:

Естествено, Малката врана не повярва на човека, който бе достатъчно хитър, за да измъкне толкова много от парите, дължими на сантиите по договорите. Но той реши да отговори, като мислеше, че може би Дългия търговец, който до неотдавна си беше стоял в Бялата скала (Сейнт Пол) не знае защо сантиите започнаха войната. Много от неутралните сантии бяха уплашени от думите, произнесени от Ремзи пред белите жители на Минесота: „Сиуксите трябва да бъдат унищожени или завинаги прогонени отвъд границите на щата.“

Писмото на Малката врана до генерал Сибли от 7 септември:

Отговорът на генерал Сибли:

Малката врана нямаше намерение да връща пленниците, преди Дългия търговец да покаже дали има намерение да изпълни указанията на губернатора Ремзи за унищожаване или прогонване на сантиите. Той искаше да използува пленниците като разменна монета. На съветите на различните отряди обаче нямаше съгласие относно това, което сантиите трябва да направят, преди армията на Сибли да достигне Йелоу Медисин. Пол Мазакутемане сисетон от Горната агенция осъди Малката врана за започването на войната.

„Дай ми всички бели пленници! — поиска той. — Аз ще ги предам на приятелите им… Спри боевете! Никой, който се сражава с белите, не забогатява, не остава два дни на едно и също място, а все бяга и гладува.“

Уабаша, който участвува в сраженията при форт Риджли и Ню Улм, също поддържаше откриването на пътя към мира чрез освобождаване на пленниците, но зет му Рда-ин-ян-ка отговори от името на Малката врана и мнозинството воини:

„Аз съм за продължаване на войната и се противопоставям на връщането на пленниците. Не вярвам, че ако им ги предадем, белите ще спазят каквото и да е споразумение. Откакто имаме отношения с тях, търговците им ни ограбват и мамят. Някои от нашите бяха разстреляни, други — обесени, трети — оставени върху плуващи ледове, се удавиха, а голям брой бяха уморени от глад в затворите им. Народът ни нямаше намерение да убива никого от белите, докато четиримата мъже не се завърнаха от Ъкгън и не разказаха какво са сторили. Когато те направиха това, всички младежи изпаднаха във възбуда и клането започна. По-старите щяха да предотвратят това, ако можеха, но след договорите бяха загубили цялото си влияние. Ние може и да съжаляваме за случилото се, но нещата отидоха твърде далеч и не могат да се поправят. Ние трябва да умрем. Нека тогава убием колкото се може повече бели и нека пленниците умрат с нас.“

На 12 септември Малката врана даде на Дългия търговец още една възможност да завърши войната без по-нататъшни кръвопролития. В своето писмо той увери Сибли, че с пленниците се отнасят добре. „Искам да науча от вас като от приятел — добави той — какво трябва да направя, за да има мир за моя народ.“

Без знанието на Малката врана Уабаша изпрати същия ден тайно писмо до Сибли, в което хвърляше вината за започването на войната върху Малката врана и твърдеше, че той (Уабаша) е приятел на добрите бели. В писмото не се споменаваше, че преди няколко седмици Уабаша се е бил срещу тях при форт Риджли и Ню Улм. „Заплашваха ме и сигурно ще ме убият, ако направя нещо, за да помогна на белите — пише той, — но ако ми посочите някое място, където можем да се срещнем, аз и няколко мои приятели ще вземем със себе и колкото е възможно повече пленници със семействата си ще се явим на посоченото от вас място.“ Сибли незабавно отговори и на двете писма. Той укори Малката врана, че не е освободил пленниците, и им изтъкна, че по този начин няма да се стигне до мир. Обаче той избегна да отговори на молбата на бойкия вожд да се сложи край на сраженията. Вместо това Сибли написа дълго писмо на Уабаша — човекът, който предаде Малката врана, като му даде подробни указания как да използува бяло знаме за предаване на пленниците. „Ще бъда радостен да приема всички истински приятели на белите — обеща Сибли — с такъв брой пленници, какъвто могат да доведат. Аз съм достатъчно могъщ, за да смажа всички опити за съпротива срещу похода ми и да накажа онези, които окъпаха ръцете си в кръвта на невинните.“