Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди. Страница 29

Малко по-късно, под звуците на тръбите и стрелбата на една гаубица, осемдесет пони разузнавачи и 250 от кавалеристите на Конър нападнаха селото от две страни. Поните кривнаха към трите хиляди мустанга, които конярите арапахи отчаяно се мъчеха да разпръснат по речната долина. Селото, което допреди няколко минути беше мирно и спокойно, изведнъж стана сцена на страшна суматоха. Конете се изправяха на задните си крака и цвилеха, кучетата лаеха, жените пищяха, децата плачеха, воините и войниците надаваха викове и псуваха.

Арапахите се опитаха да образуват бойна линия, за да прикрият бягството на несражаващпте се, но при първите гърмежи някои жени и деца се оказаха между индианците и кавалеристите. „Войниците — казва един от офицерите на Конър — убиха един воин, който при падането си от коня изпусна двете индиански деца, които носеше. При отстъплението си индианците оставиха децата някъде на средата между двете бойни линии, където никоя от двете страни не можеше да ги достигне.“ (Децата бяха застреляни.)

„Аз бях в селото в ръкопашния бой срещу воините и жените им — казва друг офицер, — защото голяма част от женската половина на тази банда участвуваше в боя не по-малко храбро от дивите си господари. За зла участ на жените и децата хората ни нямаха време да се прицелват… Жени и деца, наред падаха между убитите и ранените.“

Щом сварваха да уловят мустанг, арапахите го яхваха и се изтегляха нагоре по Улф Крийк, а войниците ги преследваха. С войниците беше и един разузнавач, облечен в еленови кожи. Някои от по-възрастните индианци откриха в него свой стар познат, който преди това беше ловувал по Тонг и Паудър и се оженил за една от техните жени. Те го мислеха за приятел. Одеялото, го наричаха те, Одеялото Джим Бриджър. Сега и той беше наемник като поните.

Този ден арапахите се оттеглиха на десет мили и когато войнишките коне се умориха, воините започна настъпват, като използуваха срещу сините куртки старите си закупени от търговците пушки и ги обсипват със стрелите си. Към началото на следобеда Черната мечка и воините му отблъснаха кавалеристите на Конър обратно в селото, но там артилеристите бяха разположили две гаубици и гръмко говорещите оръдия изпълниха въздуха със свирещи парчета метал. Арапахите не можеха да отидат по-далеч.

Докато индианците наблюдаваха от хълмовете, войниците разрушиха всички вигвами в селото, натрупаха колове, покривала на вигвами, дрехи от бизонски кожи, одеяла, кожи и тридесет тона пемикан 30 на големи купчини и ги подпалиха. Всичко, което арапахите притежаваха — жилищата им, дрехите и целият им зимен запас храна, се превърна в дим. След това войниците и поните се качиха на конете си и се отдалечиха с пленените мустанги — хиляда животни, една трета от стадото на племето.

Същия следобед Малкия кон — шайенът, който се бе опитал да предупреди арапахите за идването на войниците, чу гърмежа на големите топове. Веднага след като войниците си заминаха, той, жена му и тези нейни близки, които се бяха вслушали в предупреждението му, се върнаха в изгорялото село. Те намериха повече от петдесет мъртви индианци. Пантерата, зетят на Малкия кон, лежеше до кръга изпотъпкана трева там, където същата сутрин бе вигвамът му. Много други, включително синът на Черната мечка, бяха тежко ранени и щяха да умрат.

Ако не се смятаха спасените мустанги, няколкото стари пушки, лъковете и стрелите и дрехите, които носеха при нападението, арапахите нямаха вече нищо друго. Това бе битката при река Тонг и тя се състоя през Луната, когато гъските сменят перата си 31.

На сутринта някои воини тръгнаха след кавалерията Конър, които бяха поели на север към Роузбъд. Същия ден колелата на фургоните на Сойърс, които сиуксите и шайените нападнаха преди две седмици, пресякоха територията на арапахите. Разярени от присъствието на толкова натрапници, индианците устройваха засади на войниците, разузнаващи пред кервана, подгонваха добитъка в тила и от време на време убиваха по някой кочияш. Тъй като бяха изразходвали по-голямата част от мунициите си в сражението с кавалеристите на Конър, арапахите нямаха достатъчно сила да обкръжат и нападнат кервана на Сойърс. Индианците обаче постоянно безпокояха златотърсачите, докато те не напуснаха Бигхорн и не преминаха в Монтана.

Междувременно Звездния вожд Конър се придвижваше към Роузбъд, като жадно търсеше други индиански селища, за да ги унищожи. Щом наближи определеното за среща на Роузбъд място, той изпрати разузнавачи във всички посоки да търсят другите две колони на похода под командуването на Орловите вождове Коул и Уокър. От двете колони нямаше и следа, а те трябваше да бъдат на мястото още преди седмица. На 9 септември Конър заповяда на капитан Норт да поведе поните във форсиран поход към река Паудър с надежда, че ще пресрещнат колоните. На втория ден наемниците пони потеглиха в заслепяваща виелица от мокър сняг и чак след два дни успяха да открият къде Коул и Уокър са лагерували доскоро. Земята бе покрита с деветстотин мъртви коне. При тази гледка поните бяха „изненадани и учудени, защото не разбираха как животните са намерили смъртта си. Много от конете бяха застреляни в главата.“ Наблизо имаше овъглени остатъци, в които те откриха части от метални катарами, стремена и халки от изгорени седла и сбруи. Капитан Норт бе затруднен да си обясни тези следи от беда и незабавно тръгна обратно към Роузбъд, за да докладва на генерал Конър.

На 18 август двете колони под командуването на Коул и Уокър се срещнаха при река Бел Фурш в Блак Хилс. Бойният дух на двете хиляди войници беше нисък. Те бяха доброволци от времето на Гражданската война, които смятаха, че в края на войната през април е трябвало да ги демобилизират. Преди да напуснат форт Ларами, войниците от един от канзаските полкове на Уокър се разбунтуваха и тръгнаха в поход едва когато насочиха срещу тях дулата на оръдията. Към края на август дажбите за слетите колони бяха толкова недостатъчни, че хората започнаха да колят мулетата за храна. Избухна скорбут. Поради недостига на трева и вода конете отслабваха все повече и повече. При това състояние на хората и конете нито Коул, нито Уокър имаха желание да влизат в бой с индианците и единствената им цел бе да достигнат Роузбъд за срещата с генерал Конър.

Що се отнася до индианците, хиляди от тях се намираха в свещените места на Паха Сана (Блак Хилс). Беше лято, време за общуване с Великия дух, за измолване на благоволението му и за пророчески видения. Хора от всички племена бяха събрани тук, в центъра на света, поединично и на малки групи, заети с религиозните церемонии. Те гледаха облаците прах, вдигани от двете хиляди войници с техните коне и фургони, и ги ненавиждаха, защото оскверняват Паха Сана. Но индианците не бяха формирали бойни отряди и се държаха настрана от шумната прашна колона.

На 28 август Коул и Уокър достигнаха Паудър и изпратиха разузнавачи в Тонг и Роузбъд, за да се свържат с генерал Конър, но тогава той се намираше далеч на юг и се готвеше да разруши арапахското селище на Черната мечка. След като разузнавачите се върнаха в лагера, без да намерят и следа от Конър, двамата командири намалиха наполовина дажбите на хората си и решиха да тръгнат на юг, преди гладът да доведе до бедствие.

В дните, когато войниците лагеруваха на Паудър (там, където реката извива на север към Йелоустоун), отряди сиукси хънкпапа и минеконжу вървяха по следите им още от Блак Хилс. Към 1-ви септември преследвачите наброяваха почти четиристотин войни. С тях беше вождът на хънкпапите, Седящия бик, който 2 години преди това се бе заклел в лагера на прокудените сантии в Кроу Крийк, че ако е необходимо, ще се сражава, за да спаси страната на бизоните от жадните за земя бели хора.

Когато бойния отряд на сиуксите откри войниците, лагеруващи зад дървено укрепление покрай Паудър, някои от младежите поискаха да отидат при тях с бяло знаме и да се опитат да убедят сините куртки да им дадат тютюн и захар като мирен дар. Седящия бик се отнасяше към белите с недоверие и бе против тази просия, но не се намеси и позволи на другите да изпратят мирната делегация надолу към лагера.