Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди. Страница 36

Такива инциденти заедно с продължаващата война на Червения облак, която бе сложила край на пътуването на цивилни през земите край река Паудър, направиха голямо впечатление на правителството на Съединените щати и на висшето му военно командуване.

Правителството бе решено да охранява трасето на железопътната линия Юниън Пасифик, но дори такива ветерани като генерал Шърман започнаха да се питат дали не е по-добре да се оставят земите по Паудър на индианците в замяна на мира по долината на Плат.

Към края на юли, след като приключиха танците на слънцето и ритуалите на вълшебната стрела, сиуксите и шайените решиха да изтрият от лицето на земята фортовете по Боузмън Роуд. Червения облак искаше да нападне форт Фил Кърни, но Тъпия нож и Две луни смятаха, че ще бъде по-лесно да бъде превзет форт С. Ф. Смит, тъй като воините шайени вече бяха убили или пленили почти всички коне на намиращите се там войници. Накрая, след като не бе постигнато съгласие, сиуксите заявиха, че ще атакуват форт Фил Кърни, а шайените отидоха на север към форт С. Ф. Смит.

На 1 август петстотин или шестстотин шайенски воини направиха клопка на тридесет войници и цивилни в една ливада на около две мили от форт С. Ф. Смит. Шайените не знаеха, че защитниците са въоръжени с новите магазинни пушки и когато атакуваха дървеното укрепление на войниците, бяха посрещнати с такъв унищожителен огън, че само един воин успя да проникне зад оградата, където бе убит. Тогава шайените подпалиха високата суха трева около укреплението. („Огънят идваше на талази, като вълните на океана — казва впоследствие един от войниците. — Когато се приближи на около двадесет фута от барикадата, той се спря като че под въздействието на свръхестествена сила. Пламъците се издигнаха перпендикулярно нагоре до височина от поне четиридесет фута, направиха едно или две вълнообразни движения и загаснаха със звук, наподобяващ плясъка на голямо платно при силна буря. В следващия момент вятърът отнесе дима… в лицата на атакуващите индианци, които под неговата закрила се възползуваха от случая да отнесат своите мъртви и ранени.“)

На шайените им стигаше толкова за този ден. Много воини бяха получили тежки рани от бързо стрелящите пушки, а около двадесет бяха мъртви. Индианците поеха обратно на юг, за да видят дали сиуксите бяха направили нещо при форт Фил Кърни.

Сиуксите не бяха направили нищо. След като проведе няколко лъжливи атаки около форта, Червения облак реши да използува клопката с воините „примамки“, която бе имала такъв ефект срещу капитан Фетерман. Лудия кон щеше да атакува лагера на дърварите и когато войниците напуснеха форта, Високия гръбнак щеше да се нахвърли върху им с осемстотин воини. Лудия кон и „примамките“ изпълниха задачата си съвършено, но по някаква причина неколкостотин воини преждевременно напуснаха укритията си, за да предизвикат паника сред конете от стадото близо до форта, и така разкриха присъствието си на войниците.

За да постигне поне нещо в схватката, Червения облак насочи атаката срещу дърварите, които се бяха скрили зад укрепление от четиринадесет фургона, наредени в кръг, подсилено с отрязани дървета. Неколкостотин воини на коне се приближиха с кръгообразно движение, но неговите защитници, както и във форт С. Ф. Смит бяха въоръжени с карабини Спрингфийлд с пълнител. Посрещнати от бързия и непрекъсващ огън на новите оръжия, сиуксите веднага изтеглиха мустангите си извън обсега им. „После ние оставихме конете в една клисура и атакувахме пеша — разказва по-късно един воин на име Огнената гръмотевица, — но сякаш огън ни попари като зелена трева. После събрахме ранените и се оттеглихме. Не зная колко от нашите бяха убити, но бяха страшно много. Това беше лошо.“

(Белите нарекоха двете стълкновения битките при ливадата и при товарните фургони и създадоха много легенди за тях. Един летописец с богато въображение обяснява, че товарните фургони били обкръжени от трупове на индианци. Друг посочи броя на убитите индианци като 1737, макар по-малко от хиляда да бяха участвували в сражението.)

Индианците не сметнаха нито едно от сраженията за поражение, и макар че някои военни приемаха битките при ливадата и товарните фургони за победни, правителството на Съединените щати също не бе на това мнение. Само седмица по-късно генерал Шърман пътуваше на запад с нова мирна комисия. Този път военните власти бяха решили да сложат край на войната на Червения облак с всякакви средства освен капитулацията.

В края на лятото на 1867 г. Петнистата опашка получи послание от новия комисар по индианските въпроси Натаниъл Тейлър. Сиуксите брюле кръстосваха мирно на юг от Плат и комисарят поиска от Петнистата опашка да съобщи на колкото е възможно повече прерийни вождове, че на всички приятелски настроени индианци ще бъдат отпуснати муниции през Луната на изсъхващата трева. Вождовете трябваше да се съберат на края на трасето на железопътната линия Юниън Пасифик, което тогава достигаше до западна Небраска. Великия воин Шърман и шестима нови мирни комисари щяха да дойдат там на Железния кон да преговарят с вождовете за слагане край на войната на Червения облак.

Петнистата опашка покани Червения облак, но вождът на оглалите отново отказа да дойде, като изпрати за представител Мъжа, който се страхува. Явиха се Убиеца на поните, Пуйчия крак, Голямата уста и „готованците от Ларами“. Бързата мечка, Стоящия лос и няколко други вождове брюле също се отзоваха на поканата.

На 19 септември на гарата в Плат Сити пристигна лъскав железопътен вагон, от който слязоха Великия воин Шърман, комисарят Тейлър, Белите мустаци Харни, Черните мустаци Санбърн, Джон Хендерсън, Самюъл Тапан и генерал Алфред Тери. Тези хора бяха добре известни на индианците, с изключение на дългокракия мъж с тъжни очи, наричан генерал Тери. Някои от тях щяха да се изправят срещу силата на Еднозвездния Тери при съвсем различни обстоятелства, девет години по-късно, при Литъл Бигхорн.

Комисарят Тейлър откри заседанията:

— Ние сме изпратени тук, за да разследваме и да изясним какви са причините за размириците. Искаме да чуем от вашите уста оплакванията ви за причинените ви неправди. Приятели, говорете подробно, говорете свободно и кажете цялата истина… Войната е зло, мирът е благо. Ние трябва да изберем благото, а не злото… Аз чакам да чуя какво имате да кажете.

Петнистата опашка отговори:

— Великия баща построи пътища, простиращи, се на изток и запад. Тези пътища са причината за всички беди… Страната, в която живеем, гъмжи от бели. Дивечът ни изчезна. Това е причината за големите размирици. Аз бях приятел на белите и сега съм такъв… Ако премахнете пътищата си, дивечът ще се върне. Земите по река Паудър принадлежат на сиуксите. Приятели, помогнете ни! Пожалете ни!

По време на заседанието през първия ден другите вождове повтаряха думите на Петнистата опашка. Макар че само малка част от тези индианци смятаха земите край Паудър за свой дом (те предпочитаха прериите на Небраска и Канзас), те всички подкрепяха решимостта на Червения облак да запази ненакърнени тези последни големи ловни полета.

— Пътищата прогониха надалеч дивеча ни — каза един от вождовете. — Искам да премахнете пътя край река Паудър!

— Оставете дивеча ни на мира — каза друг. — Не го плашете и тогава ще има живот за вас.

— Кой е нашият Велик баща? — запита искрено учуден Убиеца на поните. — Какъв е той? Верно ли е, че той ви е изпратил тук, за да оправите положението ни. Причината за нашите беди е пътят край река Паудър… Ако Великия баща затвори този път, аз съм сигурен, че вашите хора ще могат да пътуват по железния път, без да бъдат обезпокоявани.

На следващия ден Великия воин Шърман се обърна към вождовете и рязко заяви, че е мислил над думите им цяла нощ и е готов да отговори:

— Пътят край река Паудър бе построен, за да снабдяваме нашите хора с провизии — каза той. — Великия баща мислеше, че миналата пролет в Ларами вие сте се съгласили да дадете разрешение за прокарването му, но изглежда някои от индианците не са били там и започнаха война.