Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди. Страница 4

Още преди да започне прилагането на закона, нова вълна бели заселници нахлу на запад и бяха създадени териториите Уисконсин и Айова. Това принуди политиците от Вашингтон да преместят „постоянната, индианска граница“ от река Мисисипи към 95-ия меридиан. (Тази линия започва от езерото Уде на днешната граница между Минесота и Канада, преминава на юг през Минесота и Айова и след това по западните граници на Мисури, Арканзас и Луизиана до залива Галвистън в Тексас.) В редица военни постове, включващи от север на юг фортовете Снелинг на река Мисисипи, Аткинсън и Левънуърт на Мисури, Гибсън и Смит на Арканзас, Тоусън на Ред Ривър в Джезъп в Луизиана, бяха разположени войници, за да се държат индианците отвъд 95-ия меридиан и да се попречи на белите да го пресичат без разрешение.

Повече от три века бяха изминали от слизането на Христофор Колумб на брега на Сан Салвадор и повече от два века от идването на английските колонисти във Вирджиния. През този период бяха напълно унищожени дружелюбните тайни, които посрещнаха Колумб на брега. Много преди смъртта на последния от тях простичката им земеделска и занаятчийска култура бе изместена от памучни плантации, обработвани от роби. Белите заселници изсякоха тропическите гори, за да увеличат обработваемата си земя. Памучните посеви изтощаваха почвата. Неспиран от горски масиви, ветровете застилаха полята с пясък. Когато Колумб зърна островите за първи път, той ги описа като „твърде големи и равни, с много зелени дървета… целите са толкова зелени, че е цяло удоволствие да ги гледаш“. Дошлите след него европейци унищожиха растителността и обитателите на островите — хора, животни, птици и риби, и след като ги превръщаха в пустиня, ги изоставяха.

На американския континент уампаноагите на Масасоит и крал Филип бяха изчезнали заедно с чесапийките, чикахомините и пътоумакнте от големия съюз на Поухатан (помнеха само Покахонтас). Разпръснати или силно намалели бяха останките от лекотите, монтауките, нантикоките, мачапунгасите, катобите, черите, майамите, хуроните, ерите, мохоките, сенеките и мохеганите (помнеха само Ункас). Мелодичните им имена останаха навеки върху американската земя, но костите им бяха изпепелени в хилядите опожарени селища или загубени в горите, които бързо изчезваха под брадвите на двадесетте милиона нашественици. Бистрите някога потоци, повечето от които носеха индиански имена, бяха затлачени от тиня и отпадъци. На индианците им се струваше, че европейците мразят всичко в природата — изпълнените с живот гори техните птици, животни, тревисти поляни, водата, почвата и самия въздух.

Десетилетието след установяването на „постоянната индианска граница“ бе тежко време за източните племена. В продължение на повече от сто години великото племе на чероките успя да оцелее след войните, болестите и уискито на белия човек, но сега то трябваше да бъде затрито. Тъй като чероките бяха няколко хиляди, беше предвидено преместването им на запад да стане постепенно. Но на тяхна територия в Апалачите откриха злато и белите нададоха вой за незабавното им и цялостно изселване. През есента на 1838 г. войниците и генерал Уинфийлд Скот събраха и насилствено затвориха индианците в лагери. (Неколкостотин избягаха в Смоуки маунтинс — Димящите планини, и след много години получиха малък резерват в Северна Каролина.) От затворническите лагери подкараха чероките на запад към индианската територия. По време на дългия зимен преход всеки четвърти от тях умря от студ, глад, или болести. Те нарекоха преселението си „дирята на сълзите“. Чоктите, чикасите, крийките и семинолите също изоставиха родината си на юг. На север останките от шоните, майамите, отавите, хуроните, делауърите и от много други някога могъщи племена преминаваха пеша, на коне или с фургони отвъд Мисисипи, като носеха мизерната си покъщнина, ръждивите си земеделски сечива и чували с царевично зърно. Всички те пристигаха като бежанци, като бедни роднини в страната на гордите и свободни прерийни индианци. Тъкмо се заселиха зад сигурната „постоянна индианска граница“, когато движещи се на запад войски започнаха да пресичат индианските земи. Белите хора от Съединените щати, които много говореха за мира, но рядко действаха според думите си, започнаха война с белите, победили индианците от Мексико. През 1847 г. войната с Мексико завърши и Съединените щати завладяха голяма територия, простираща се от Тексас до Калифорния. Тя се намираше на запад от „постоянната индианска граница“.

През 1848 г. в Калифорния бе открито злато. Няколко месеца по-късно златотърсачите от Изток започнаха с хиляди да прекосяват индианската територия. Индианците, които живееха или ловуваха край пътищата на Санта Фе и Орегон, бяха свикнали да срещат от време на време някой керван с търговци (снабдени с разрешително), с трапери или мисионери. Сега изведнъж потоци фургони, претъпкани с бели хора, заляха пътищата. Повечето от тях се насочваха към калифорнийските златни находища, но някои се отклоняваха на югозапад към Ню Мексико или на северозапад към Орегон.

За да оправдаят тези нарушения на постоянната индианска граница, политиците от Вашингтон измислиха Манифест дестъни 5, който издигаше глада за земя до равнището на възвишен принцип. Според него европейците и техните потомци са определени от съдбата за владетели на цяла Америка. Те са доминиращата раса и следователно отговарят за индианците, заедно с техните земи, гори и подземни богатства. Само жителите на Нова Англия, които бяха унищожили или прогонили всичките си индианци, се изказваха против Манифест дестъни.

През 1850 г. Калифорния стана тридесет и първият щат в САЩ, въпреки че никой от модоките, мохавите, пайутите, шастите, юмите или от стотината по-малко известни племена по тихоокеанското крайбрежие не бе запитан за мнението му. В планините на Колорадо бе открито злато и отново като рояци пчели през прериите преминаха златотърсачите. Бяха образувани две обширни нови територии — Канзас и Небраска, които включваха практически всички земи на прерийните индианци. През 1858 г. Минесота стана щат. Неговите граници се простираха сто мили отвъд 95-ия меридиан — постоянната индианска граница.

И тъй, само четвърт век след приемането на предложения от Острия нож — Андрю Джаксън, Закон за регулиране на търговията и взаимоотношенията с индианските племена, белите заселници пробиха северния и южния край на 95-ия меридиан, а миньорите и търговците проникнаха в центъра.

Тогава, в началото на 60-те години, белите от Съединените щати започнаха война едни срещу други — сините срещу сивите куртки, великата Гражданска война. През 1860 г. вероятно имаше около 300 000 индианци, които бяха оцелели, повечето от тях живееха на запад от Мисисипи. Според различни изчисления, от пристигането на първите заселници във Вирджиния и Нова Англия насетне броят на индианците бе намалял с около половина до две трети. Сега те бяха притиснати между разрастващото се бяло население на Източното и Тихоокеанското крайбрежие — повече от тридесет милиона европейци и техните потомци.

Ако останалите свободни племена хранеха надежда, че Гражданската война на белите ще намали ламтежа им за нови територии, то скоро щяха да се разочароват.

Най-могъщото и многобройно западно племе беше сиу, или дакота, разделено на няколко клона. Сиуксите сантии живееха в горите на Минесота и от няколко години отстъпваха под напора на заселниците. Малката врана от сантиите мдевкантони беше обиколил източните градове и бе убеден, че съпротивата срещу мощта на Съединените щати е безсмислена. С нежелание той се зае да води племето си по пътя на белите. Уабаша, друг вожд на сантиите, също приемаше неизбежното и подобно на Малката врана бе решил да се противопоставя на всяко по-нататъшно заграбване на земите на племето.

По на запад, във Великата прерия, живееха сиуксите тетони, всичките ездачи, напълно свободни. Те гледаха отвисоко на горските си братовчеди сантиите, отстъпили пред заселниците.