Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур. Страница 31

Можеше да различи мрачната сянка на дупката, която предния път едва не го бе погълнала безвъзвратно в лигавата си паст. Само горният й край се подаваше малко над водата, останалото се губеше под тъмната й повърхност. Отстрани се виждаше само неправилната дъга на свода, издълбан малко под нивото на последните две ниши.

Каменната ивица, по която Никълъс се движеше, все повече се стесняваше и най-накрая той се принуди да долепи гръб до скалата и да продължи нататък с рамо напред. Скоро щеше да му се наложи да нагази във водата целият. Вирът беше практически непроницаем и се затрудняваше да познае на каква дълбочина е дъното, затова предпочиташе да стои по възможност на сухото.

Клекна на тесния корниз и се наведе, колкото му позволяваше чувството за равновесие. С едната ръка се беше подпрял на скалата, а с другата посегна към наполовина потопения във водата отвор на шахтата.

Вътрешната страна на ръба му се стори съвсем гладка — както си я спомняше от предния път — а и самият ръб беше твърде очертан, за да бъде дело на природната стихия. Несъмнено шахтата е била издълбана от човешка ръка. Докато навиваше ръкавите си, Никълъс забеляза, че палецът му продължава да кърви. Без да обръща обаче внимание на раната си, смело бръкна във водата. Заопипва скалата надолу с надеждата да стигне до долния край на отвора. Пръстите му скоро се натъкнаха на тънка вдлъбнатина, която може би представляваше границата между два каменни блока, сложени един върху друг от неизвестен зидар. Любопитството го караше да продължава нататък и скоро потопи половината си ръка във водата.

Изведнъж из тъмния вир, току пред лицето му се размърда някаква жива твар, едра, но въпреки това гъвкава и бърза. Никълъс инстинктивно извади ръката си от водата и с ужас усети как в кожата му са се впили острите като игли зъби на непознатия воден обитател. За миг на повърхността се показа грозната, зловеща глава на рибата, силно напомняща на хищна баракуда, след което тя отпусна хватката си и изчезна в дълбините на вира. Хрумна му, че животното е било привлечено от миризмата на кръв, течаща от ранения му палец.

Той бързо се изправи и все тъй долепен за скалата, започна да се оттегля. Със здравата си ръка държеше ранената. За щастие само един от големите зъби на рибата бе успял да се впие в плътта му, но и той беше достатъчен да го пореже като с бръснач. Дългата драскотина вървеше по външната страна на ръката му и от раната обилно се лееше кръв. Червени петънца се появиха по тъмната повърхност на вира.

В следващия миг водата закипя от живот. Един връз друг заиграха десетки издължени силуети, заплитащи се като кълба прежда. Никълъс застина и с погнуса зачака зловещите създания да се успокоят. От време на време успяваше да различи нечия гъвкава като на змия форма, дебела, колкото прасеца му, черна и лъщяща.

Една от рибите дори подаде глава над водата и изтрака със зъби. Очите й бяха огромни и блестящи, носът й — издължен напред, а дългите й челюсти покрити с ред закривени шипове, които излизаха пред тънките й устни. От края на главата до опашката имаше поне шест стъпки дължина. Рибата изплющя като камшик върху повърхността и скочи във въздуха, опитвайки се да докопа със зъбите си голите крака на Никълъс. Той извика от страх и скочи встрани, опитвайки се да се задържи на скалата и да застане на по-безопасно място. Продължавайки да държи ранената си ръка, погледна към мястото, откъдето го бе нападнало гнусното създание. Главата му беше изчезнала, но повърхността на водата продължаваше да се вълнува при всяко движение на продълговатите й обитатели.

„Змиорки! — даде си сметка Никълъс. — Огромни тропически змиорки.“

Разбира се, че кръвта му ги беше възбудила до крайност. Със спадането на речното равнище те се бяха оказали като хванати в капан в плиткия вир. Заради големия си брой сигурно отдавна бяха изяли по-дребните риби и вече нямаше с какво да се хранят. Навярно във всеки от вировете, останали тук и там по дължината на пресъхналото корито, се срещаха същите злокобни твари. Никълъс благодареше на Бога, че при славното си преплуване на пролома не се бе наранил.

Свали памучната кърпа от врата си и набързо превърза кървящата рана. Змиорките представляваха смъртоносна опасност за всеки, който понечи да влезе в шахтата, но той вече пресмяташе как да се отърве от злокобното им присъствие. Все пак трябваше по някакъв начин да се пъхне невредим в тайнствената дупка.

След малко водата се успокои и повърхността стана гладка както в началото. Никълъс погледна нагоре и видя смъкващо се въже с двете тънки и добре оформени крачета, подали се под дървената седалка.

— Какво намери? — извика Роян развълнувано. — Има ли тунел… — но при вида на окървавените му дрехи и превръзката около ръката му замлъкна. — О, Господи, какво си правил?! — възкликна съчувствено. — Лошо ли си се ранил?

Най-сетне пръстите й стъпиха на дъното на пролома и тя се измъкна от седалката, за да поеме ранената му ръка в своите.

— Какво си направил?

— Не е толкова зле, колкото изглежда — успокои я Никълъс. — Много кръв тече, но раната не е дълбока.

— Какво се случи? — питаше тя.

Вместо отговор Никълъс откъсна парче от окървавената си кърпа, сви го на топка и го хвърли във вира.

— Гледай!

Шахтата отново се покри с огромни вълни и при вида на дългите, хлъзгави форми Роян изпищя от ужас. Една от змиорките се пльосна наполовина върху сушата, преди да се оттегли обратно във водата. По черната скала останаха блестящите й, лигави дири.

— Таита се е сетил да ни остави и кучета пазачи — отбеляза Никълъс. — Ще трябва най-напред да се погрижим за красавиците, после да мислим за влизане в шахтата.

Бамбуковата стълба, която Даниъл и Никълъс построиха върху скалата, се държеше, както можеше да се предположи, за нишите, оставени в камъка отпреди почти четири хиляди години. Навярно при сглобяването на скелето Таита бе разчитал на ликово въже, но представителят на двадесетия век — Сапьора — се възползва от услугите на прогреса и навърза бамбуковите колове с тежка галванизирана жица, достатъчно здрава да поеме тежестта на няколко души едновременно. Биволите отново бяха впрегнати на работа и като направиха верига, бързо доставиха до коритото на реката цялата необходима за операцията екипировка.

Първото, което работниците смъкнаха долу, беше портативният електрогенератор „Хонда“. Сапьора скоро свърза с машината прожекторите, които беше нагласил по цялото дъно на пресъхналия вир. Работещият с бензин генератор леко забръмча и човек можеше да се учуди как с толкова малко усилия осигурява толкова мощност. Прожекторите осветиха целия пролом и повече нямаше кътче, което да остава в сянка. Плиткият вир със змиорките бе огрян като театрална сцена, на която тепърва ще се разиграват важни събития.

Настроението веднага се промени. Личеше си, че и духът на носачите се повдига и те започнаха да редят шеги от всички страни. Докато Роян слизаше по стълбата, за да се присъедини към двамата англичани, мъжката бригада се отдаде на бурно веселие.

— Е, видяхме, че лампите светят, можем да ги изгасим — нареди Никълъс.

— Но без тях е толкова мрачно и потискащо — възрази тя.

— Трябва да пестим горивото. Или може би знаеш близка бензиностанция. Разполагаме само с двеста литра резерв и колкото и малко да харчи хондата, не можем да си позволим излишни разходи. А не се знае колко време ще трябва да прекараме в тунела.

Тя вдигна рамене в знак на примирение и когато Сапьора изключи мотора, целият пролом потъна отново в полумрак. Роян погледна към тъмните води на вира и се намръщи.

— Ами какво ще правиш с любимите си животинки? — попита и погледна превързаната дясна ръка на Никълъс.

— Двамата със Сапьора имаме план. Първо си помислихме да пресушим целия вир с кофи. Но от водопада все още тече вода, затова решението ни изглежда неразумно.

— Дори да впрегнем хората денонощно да изхвърлят вода с кофи, пак трудно бихме се съревновавали с това, което идва отгоре — изсумтя приятелят му. — Ако поне шефът се беше сетил да вземе водна помпа…