Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур. Страница 34

Пръстта и камъните заемаха голяма част от отвора на шахтата, но така и не бяха успели да я задръстят напълно. Иначе Никълъс никога не би попаднал в толкова силно водно течение, както преди месец и половина, когато едва не се удави в дупката. Между по-големите камъни или под някой изтръгнат от земята дънер все още се намираха широки пролуки, които водата бе използвала, за да си пробие път към отсрещния край на дългия тунел.

Така или иначе всевъзможните боклуци в шахтата се бяха трупали в продължение на хилядолетия, затова бяха нужни огромни усилия за тяхното разчистване. Операцията беше допълнително усложнявана от липсата на достатъчно място. Биволите трябваше да се разделят на смени от по трима-четирима души, колкото да се поберат едновременно в дупката. Останалите или почиваха, или стояха пред входа и изхвърляха подадените им от вътрешността на скалата камъни и парчета дърво.

Никълъс държеше никой да не работи повече от един час в шахтата. За щастие разполагаха с повече работници, отколкото им бяха нужни, така че онези, които вършеха най-черната работа, бяха още бодри и отпочинали, изгарящи от желание да спечелят обещаните допълнителни долари според напредъка, който успееха да постигнат. При всяка нова смяна Никълъс и Сапьора се пъхаха в тунела, за да могат да измерят спечеленото разстояние с металната рулетка.

— Тридесет и шест метра! Браво, Биволи — похвали Никълъс Хансит Шериф, монаха отговорник на бригадата. Шахтата вървеше надолу, следвайки определен ъгъл. Никълъс погледна към изхода. На фона на запалените прожектори не щеше и съмнение, че ъглите на тунела са съвсем прави. Повече от ясно бе, че шахтата е била проектирана и прокопана от опитен инженер.

Англичанинът обаче насочи вниманието си обратно към водата по пода на тунела, опитвайки се да пресметне приблизителната разлика между сегашното си местоположение и обичайното равнище на Дандера.

„Двадесет и пет-двадесет и шест метра — изчисли той наум. — Нищо чудно, че водното налягане едва не ме премаза…“

В следващия миг обаче забеляза предмет с необичайна форма, заклещил се между камъните и пръстта в тунела. Застана над него и го вдигна от земята. Сетне приближи един от електрическите прожектори и внимателно разучи находката си. Потърка повърхността му и се усмихна.

Бързо тръгна към изхода и още от средата на шахтата извика Роян. Тя се показа насреща му и той победоносно вдигна тайнствения предмет и попита:

— Какво ще кажеш за това, а?

Роян беше седнала на малкия яз пред шахтата и се наведе напред, за да вземе находката измежду пръстите му.

— О, Света Богородице! Къде го намери, Ники?

— Стоеше в калта. Ей там, насред тунела, където ще да е прекарало последните четири хиляди години. Навярно някой от работниците на Таита го е изпуснал, докато се е опитвал да обърне делвата с вино зад гърба на надзирателя.

Роян вдигна парчето строшена керамика към светлината на прожектора и го огледа.

— Имаш право — зарадва се тя. — Това е част от делва за вино. Добре си личат гънката на гърлото и заобленият ръб. Но дори да се съмнявахме към коя епоха принадлежи, изпеченият в черно ръб я датира със сигурност в периода, който ни интересува. Делвата е не по-стара от 2000-та година преди Христа.

Без да изпуска парчето строшена глина, тя скочи в калта и обви ръце около врата на Никълъс.

— Поредното доказателство, Ники. Надушили сме следите на Таита. Не можеш ли да ги накараш да работят по-бързо? Сигурна съм, че старият хитрец вече усеща дъха ни във врата си.

На средата на следващата смяна откъм дъното на тунела се разнесоха радостни викове и Никълъс хукна да види какво се е случило.

— Какво става, Хансит? — попита помощника си на арабски. — Защо сте се развикали?

— Успяхме да пробием, ефенди — усмихна му се широко насреща Хансит Шериф. Белите му зъби заблестяха на фона на тъмното му, изцапано с кал лице.

Никълъс бързо си запроправя път нататък и се изравни с работниците. Бяха успели да издърпат някакъв особено голям кръгъл камък, зад който се показа широк отвор. Той пъхна фенерчето си в дупката, но друго, освен свободното, потънало в мрак пространство не видя.

Отстъпи няколко крачки назад и потупа монаха по гърба.

— Чудесно, Хансит. Всички от отбора ще получат по един допълнителен долар. Но продължавайте да работите! Искам да разчистите боклуците от шахтата.

Това последното не се оказа толкова лесно, колкото работодателят им си представяше. Трябваше на още два пъти да се сменят работниците, за да освободят докрай пътя от натрошените камъни и купищата влажна пръст. Едва тогава двамата с Роян можаха да застанат един до друг на прага на показалата се в дъното на тунела пещера.

— Какво се е случило тук? Как е станало? — чудеше се тя, а той осветяваше с фенера си вътрешността.

— Мисля, че на това място от самото начало е съществувала кухина в скалата. Скалистият пласт е бил разцепен от голяма пукнатина, минаваща оттук и оттам — и той посочи с лъча черните линии по тавана на пещерата.

— И водата в шахтата допълнително е разяла скалата, за да се получи това чудо?

— Бих казал, да — кимна Никълъс и насочи светлината в краката си. — Подът на шахтата също се е продънил.

И наистина, скалата буквално изчезваше под краката им, оставяйки дълбока дупка. Беше се образувал подводен кладенец с вертикални стени, а водата стигаше до три метра под нивото на тунела. Над главите им таванът също се беше продънил и пещерата сякаш се бе сдобила с купол на църква, макар и с не много правилни пропорции. От отсрещната страна на кладенеца цареше непрогледен мрак, което означаваше, че на разстояние поне тридесет метра стена няма.

Не се виждаше как могат да прескочат кладенеца, без да нагазят във водата. Никълъс извика на Хансит да донесе един от дългите бамбукови пръти, с които бяха сглобили стълбата по скалите. Той беше десет метра дълъг и бяха нужни известни маневри, за да го промушат през тесния тунел. Щом му го донесоха, Никълъс бръкна с него в кладенеца и продължи да го тика, докъдето можа да стигне.

— Дъно изобщо не се усеща — поклати той глава. — Знаеш ли какво ми идва наум? — рече, след като издърпа бамбука и го подаде обратно на Хансит.

— Какво? — попита Роян.

— Мисля, че оттук минава водата, която излиза от другата страна на хълма, над вира с пеперудите. Излиза, че реката сама е успяла да си проправи път през скалата и да се покаже отново под открито небе.

— Тогава защо кладенецът не е пресъхнал? — изгледа с недоверие непрогледните води в краката си тя.

— Навярно по пътя се е образувала гърбица. Щом налягането е спаднало, обратният наклон е попречил на водата да се оттече към дола.

Никълъс отново насочи лъча на фенера си към водната повърхност и Роян изпищя от ужас и отвращение, когато, примамена от светлината, в кладенеца се показа главата на огромна змиорка.

— Мръсни създания! — отстъпи неволно назад. — Сигурно цялата река гъмжи от тях.

Дългата сянка на рибата направи бърза обиколка по повърхността на кладенеца, след което изчезна в дълбините му също тъй изненадващо, както се бе появила.

— Ако си прав и подът на тунела наистина е пропаднал случайно, то трябва да търсим продължението на тунела някъде нататък — посочи Роян през кладенеца в тъмното, а той послушно насочи фенера си натам.

— Погледни, Ники! Ето го.

Този път очите им успяха да различат четвъртития силует на шахтата, която продължаваше оттатък просторната пещера.

— И как ще се доберем дотам? — продължи да говори Роян, отчаяна от новопоявилите се трудности.

— За да бъда съвсем искрен, няма да е никак лесно. Мамка му! — изпсува Никълъс. — Тая гадория ще ни отнеме още поне два дни, а тях едва ли можем да си ги позволим. За да минем, ще трябва да построим мост.

— Какъв мост?

— Нека Сапьора дойде да види. Той е специалистът по тази част.

Дани Уеб застана на ръба на черния кладенец и впери поглед в отсрещния бряг.