Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур. Страница 44

Огромна цепнатина зейна на тавана и от единия край на галерията се насочи към противоположния. От отвора се посипа обилно прах, двете половини на мазилката се откъснаха една от друга като зинала челюст на чудовище и всеки момент таванът щеше да се разтвори над главите им. И двамата бяха застинали от страх, ужасът не им позволяваше да откъснат очи от разкрилото се зрелище. Едва когато откъртилият се от мазилката остър блок перна Никълъс по лицето и разрани едната му буза, той се олюля назад и успя да си върне способността да разсъждава.

— Предупреждението! — извика. — Предупреждението на Таита. Гневът на боговете. — Скочи до нея и я грабна за ръката: — Бягай! — След което хукна към изхода. — Таита ни е приготвил капан!

Хукнаха, колкото ги държаха краката, към квадратния отвор в запечатаната врата. Из залата започна да се сипе дъжд от камъни и мазилка, цялото пространство се изпълни с облаци прах, които едва не ги заслепиха. Глухият тътен на невидимото махало бе прераснало в невъобразим грохот, таванът провисваше заплашително и навярно щеше да се срути, преди бегълците ни са стигнали спасителния изход.

Заострен камък, голям колкото главата й, удари Роян в рамото и я повали на колене. Сигурно щеше да се просне по очи, ако в последния момент Никълъс не я беше подхванал под мишниците и не я беше вдигнал отново на крака. Толкова прахоляк се бе вдигнал из галерията, че квадратният прозорец в мазилката — единствената им надежда за измъкване — сякаш се изгубваше в далечината.

— Не спирай! — изкрещя той. — Почти стигнахме.

В този момент огромно парче от тавана се стовари с трясък върху триножника на прожектора и галерията потъна в непрогледен мрак.

Понеже не виждаше дори къде върви, на Никълъс му идеше да спре на едно място и да се опита да се ориентира в тъмното. Но отломъците от тавана падаха все по-често и все по-близо до тях. Знаеше, че всеки момент покривът на гробницата можеше да се срути и да ги погребе завинаги. Без да гледа къде стъпва из тъмното, продължи да влачи спътницата си след себе си. Така се беше засилил, че се блъсна в стената. От удара въздухът излезе от дробовете му. Сред тъмнината и мъглата от прах очите му най-сетне различиха квадратния отвор към преддверието, осветен от другата страна от прожекторите на площадката.

Отстъпи крачка назад, грабна Роян през кръста и я вдигна от пода. Помогна й да се провре през дупката и от другата страна на тръстиките се разнесе вик, когато главата й се удари в плочите. В следващия миг върху гърба на Никълъс се стовари поредното голямо парче мазилка и той се свлече безпомощно на колене. Още малко и щеше да изгуби съзнание, но с последни сили успя да се протегне напред и да се хване за ръба на прозореца. Пръстите му се хванаха здраво за перваза и с усилие успя да се прехвърли от другата страна точно в мига, когато таванът се продъни и каменните блокове затрупаха сред смазващ грохот цялата галерия.

Роян се беше свила на площадката. Никълъс излезе от пъкъла от другата страна на тръстиките, а тя бавно допълзя до него.

— Добре ли си? — попита, опитвайки се да успокои тежкото си дишане. Над слепоочието й имаше рана и кръвта се спускаше на струйки по страната й. Напомняше на малка рекичка, която си пробива път през твърдата кора на струпалия се по кожата й прах.

Никълъс не отговори, изправи се и й подаде ръка.

— Не можем да останем повече тук — изграчи той и като потвърждение на думите му от квадратния отвор избълва мощна струя бяла мазилка. И двамата почнаха да кашлят, а ярките прожектори сякаш се превърнаха в мъждиви газови лампи.

— Не сме в безопасност — издърпа Никълъс приятелката си далеч от отвора. — Не е изключено цялата гробница да пропадне. — Гласът му бе станал дрезгав.

Двамата с усилие се придвижиха до стълбата и започнаха бавно да смъкват едно по едно стъпалата. За да не паднат, трябваше да се подпират взаимно, а щом стигнаха наклонената рампа, обувките им се хлъзгаха във всички посоки по влажния под. Скоро сред сумрака на шахтата се очерта набитата фигура на Сапьора.

— Какво, по дяволите, става горе? — едва не изрева той от облекчение, че ги вижда здрави и читави.

— Помогни ми — нареди му вместо отговор Никълъс и Даниъл пое Роян в силните си ръце. Тримата хукнаха надолу по тунела и спряха да поемат въздух едва когато излязоха на дървения мост над кладенеца.

Село Дебра Мариям имаше поща и тя представляваше малка къщичка на прашната улица зад църквата. Кирпичените й стени нито бяха боядисани, нито дори измазани, а ламариненият й покрив блестеше като огледало на яркото планинско слънце. По принцип общественият телефон трябваше да се намира в отделна кабина пред входа на пощата, но както можеше и да се предположи, чудото на комуникационната техника отдавна бе преминало в нечии други ръце. Или крадец си го беше харесал, или някой злосторник му бе видял сметката, или, най-вероятно, армията сама го беше махнала, за да не може той да се ползва от бунтовници, разбойници и политически противници на режима.

Тесай очакваше нещо подобно, затова едва удостои с поглед празната кабина, продължаваща да стои на караул пред сградата. Влезе в тясното помещение, което играеше ролята на главен пощенски клон в региона. Вътре беше пълно с хора от околните села, пъстра смес от човешки характери, някои от които идваха не толкова по работа, колкото да си поговорят с престарелия началник поща — единствения чиновник зад гишето. Някои от клиентите си бяха прострели дрехите на пода и търпеливо седяха по турски, без да се плашат от голямата опашка. Повечето блажено пушеха цигари и си бъбреха, докато децата им подтичваха из тясното помещение.

Още с показването си на вратата Тесай привлече вниманието на почти всички. Повечето местни жители добре я познаваха и дори тези, които бяха чакали от сутринта, учтиво я поздравиха и се отдръпнаха почтително встрани, за да я пуснат най-отпред. Въпреки двете десетилетия, прекарани при социализма от африкански тип, етиопците още не се бяха отърсили от старите си нрави, свързани с хилядолетната епоха на феодализма. За жителите по селата Тесай си оставаше аристократка и никой не можеше да й оспори предимството.

— Благодаря, приятели — усмихна се тя и поклати глава. — Много сте мили, но предпочитам да изчакам.

Отказът й смути хората и когато старият пощаджия се наведе над гишето и лично я покани при себе си, трябваше някаква възрастна жена да хване Тесай за ръката и насила да я избута напред.

— Да ви благославя Господ, войзеро Тесай, а и вси светии покрай него — плесна ръце в знак на любезен поздрав пощаджията. — Добре дошла в Дебра Мариям. Какво желае, ваша милост?

Множеството в пощата се насъбра около почетната клиентка, да не би да изпусне някоя нейна дума.

— Искам да ме свържете по телефона с Адис Абеба — рече тя на пощаджията и това вече предизвика шумни обсъждания сред съседите й. Да се обажда човек в столицата по телефона беше нещо рядко и нямаше как да не е свързано с важни дела.

— Ще ви заведа до телефона — предложи й важно-важно услугите си пощаджията, нахлупи официалната си синя фуражка и излезе пред гишето.

Развика се на най-нахалните си клиенти и ги разбута, за да пропуснат уважаваната госпожа Слънце. Така двамата успяха да минат в задното помещение, където кабината за междуградски разговори силно напомняше на селски нужник, само че по-малък.

В скромната стаичка с телефона трябваше да се наблъскат и Тесай, и началник пощата, и неколцина от любопитните селяни — колкото можаха да се поберат в теснотията. Телефонистът не можеше да си намери място от радост, че красивата Тесай го е удостоила с присъствието си, и започна да крещи в микрофона като старшина на войници.

— След малко! — усмихна се той широко на високопоставената си гостенка. — Ще почакате минутка, сетне ще говорите направо с британското посолство.

Тесай, която добре знаеше колко продължават подобни „минутки“, предвидливо излезе на малката веранда отпред и прати хора да донесат от единствения магазин за храна пиене и мезе. Няколкото монаси, които я бяха придружили до селото, също както и половината жители на Дебра Мариям бяха поканени на весел уличен пикник, докато черпещата търпеливо чакаше няколкото пощи по посока на столицата да успеят да сглобят телефонната й връзка с посолството. Благодарение на приличните количества медовина, погълнати от сътрапезниците й, настроението на хората силно се беше повдигнало, когато най-после, след около час напрегнато чакане, пощаджията изхвърча от кирпичената къщичка, за да обяви тържествено, че връзката е станала и госпожата я чакат на телефона.