Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур. Страница 61

След около час отново стояха на висящия мост, който леко се поклащаше над бързите води на Дандера.

— Хапи е богинята на Нил. Не е ли тогава тази река дъщерята, която копнее за нея, бяга да я посрещне, скача от планината, изревава като лъв и показва белите си зъби?

Двамата отново се загледаха в улея, издълбан в розовите скали и Никълъс най-сетне се усмихна лукаво:

— Мисля, че се сещам какво искаш да допълниш, но чакаш сам да се сетя. Всъщност, както си спомням, това беше и първата мисъл, която ми мина през ума, щом го видях за пръв път. Ти каза, че изглеждало като готически водоливник, на мен обаче ми заприлича на друго.

— Освен, че си имал изключителни любовници в леглото, друго не намирам да кажа — отбеляза Роян, но бързо закри уста с ръка. — Ама, че съм и аз! Не исках да прозвучи така. Започвам да ставам неприятна като теб и Таита.

— Работниците, които били погълнати! — сети се изведнъж Никълъс. — Зидарите и каменоделците!

— Фараон Мамос е бил смятан за бог. А реката, освен другото, била погълнала и един бог… с каменния си улей. — И Роян започваше да се вълнува при мисълта. — Трябва да призная, че ако по случайност ти не бе посетил пролома отвътре, никога не бих направила асоциацията. Но тези ниши в стената… — Тя го дръпна за рамото. — Ники, трябва да се върнем пак при тях. Ще се опитаме да видим по-отблизо барелефа, който си намерил на скалата.

— Ще ни е нужна известна подготовка — рече Никълъс с известно колебание. — Ще трябва да затегна въжетата, да измисля някаква система от макари, да не би Али и останалите отново да ме изпуснат по погрешка. Всичко това ще бъде готово най-рано утре сутринта.

— Ти се заеми с това, аз имам достатъчно работа с разчитането на надписите — нареди Роян, но веднага млъкна и се заслуша. — Чуй!

Той килна глава на една страна и въпреки шума на водите различи далечното бръмчене на двигатели в небето.

— Дявол да го вземе! — изруга Никълъс. — Мислех, че от „Пегас“ най-после ще ни оставят на мира. Да тръгваме! — Хвана я за ръката и двамата се затичаха по моста. Когато стигнаха брега, той скочи на пясъка и я издърпа при себе си в сянката на лианите.

Двамата приседнаха спокойно на белия пясък и изчакаха хеликоптерът да се приближи, да завие над розовите скали и да отмине отново. Този път пилотът не ги беше забелязал, иначе нямаше да поеме нагоре-надолу по дефилето. По едно време моторът осезаемо заглъхна, а пилотът насочи машината надолу.

— Сигурно има намерение да кацне горе на хълма — реши Никълъс и се измъкна от прикритието си. — Щеше да ми е по-спокойно, ако тия престанеха да ни се врат в краката.

— Не мисля, че има от какво толкова да се тревожим — махна с ръка Роян. — Дори да са свързани с убийството на Дураид, ние продължаваме да имаме преднина. По всяка вероятност още не са се сетили колко е важен манастирът, още по-малко знаят за съществуването на стелата.

— Да се надяваме, че не грешиш. Да се връщаме в лагера. Не трябва да се показваме отново в близост до пролома. Ако ни видят втори път тук, току-виж започнали да се питат какво ни води всеки път насам…

Щом се прибраха, Роян се завря в колибата си и надвеси глава над снимките и графитните отпечатъци. Никълъс се зае за работа с двамата съгледвачи и двамата кожодери, които Борис великодушно му беше оставил. Взе скъсаното въже от предния път и върза здравия му край за друго. Двете заедно достигаха петстотин стъпки дължина. След това, без да му мисли, свали брезентовото платнище на походната кухня, отряза голямо парче от него и като поигра с ножицата по краищата, го превърна в седло. Върза краищата на въжето на кръст, захвана ги за всеки от ъглите на плата и направи удобна люлка.

Поради липсата на скрипец трябваше сам да сглоби елементарна конструкция от дървени колове, която да бъде избутана над ръба на скалите и да придържа въжето далеч от камъка. С помощта на нажежено желязо издълба специално гнездо за въжето в края на централната греда. За да не се трие, намаза дървото със свинска мас, взета от кухнята.

Приключи с техническите приготовления късно следобед. Остави Роян сама в лагера и начело на четиримата помагачи, въоръжени с въжето и коловете от конструкцията, се запъти към добре познатото му място край реката, откъдето беше гръмнал дик-дика и откъдето го бяха изпуснали в бързея. Оттам петимата поеха по брега на реката и започнаха да слизат надолу по течението. Доста време мина да се преборят с гъстите храсти, които им препречваха пътя, и често им се налагаше да вадят мачете и да секат преплетените клони.

Водеха се най-вече по грохота на водопада. Колкото повече слизаха надолу, толкова по-отчетливо се чуваше и стоварването на масите вода във вира под него. На петимата им се струваше, че самата земя трепери под нозете им, че от напора на реката брегът ще се разцепи пред тях. Най-накрая, като застана на един скален ръб и се наведе предпазливо напред, Никълъс забеляза стълбовете пяна под себе си.

— Тук е — отбеляза той със задоволство и обясни на арабски какво иска от помощниците си.

За да намерят най-удобното място за дървения кран, Никълъс яхна брезентовото седло и нареди на помощниците си да го спуснат двадесет стъпки надолу по скалата. На тази височина започваше издатината, надвиснала над реката и служеща за покрив на древното съоръжение. В горната част лесно придържаше въжето далеч от камъка, но на ръба, това се оказа невъзможно.

Висеше с гръб към водопада, краката му се клатеха на около петдесет метра над бързеите, а едва-едва забелязваше двата пунктира по каменната стена. Колкото и да кривеше врат, не можеше дори да зърне барелефа, скрит точно под естествената козирка. След като се увери, че от това място не може да разчита на нищо, Никълъс даде знак на Али да го изтеглят.

— Ще трябва да преместим опорите малко по-нататък — обясни той на помощниците си и започна да си проправя път през храсталака. На едно място погледна в краката си и възкликна: — Дявол да го вземе! — Бързо клекна и започна да разучава скалата под храстите. — И тук е било ровено.

За разлика от нишите над водата, тук скалата бе силно разядена от природните стихии. И все пак, колкото и да се бяха заличили дупките в земята, по повърхността още се забелязваха следите от някогашното съоръжение. Никълъс реши, че и някогашните строители са използвали скалата за опора на тайнственото скеле. Заедно с хората си постави дървения лост на ръба и го избута, колкото позволяваше дължината му, навън в празното. После го закрепиха с помощта на сложна система от въжета и спомагателни пръти.

Когато всичко бе готово, Никълъс изпълзя до края на гредата, за да провери доколко е здрава и ще издържи ли тежестта му. Реши, че този път не би трябвало да му се случат неприятности. Пъхна въжето в предвиденото за целта гнездо и облекчено стъпи на твърда земя.

Изправи се и хвърли поглед на залязващото слънце, което беше надвиснало над самите върхове на храстите. Струваше му се, че огненото светило следи с гняв и недоволство дейността му.

— Достатъчно за днес — реши той. — Утре ще свършим останалото.

На другата сутрин Никълъс и Роян се събраха по тъмно пред лагерния огън, където ги чакаше горещо кафе. Али и останалите бяха наклякали край съседния огън, тихо разговаряха и кашляха от дима на първата цигара за деня. Изглежда намеренията на англичанина бяха предизвикали и тяхното въображение. Нямаха и най-малка представа какво толкова ще търси благородният чужденец в пролома, но ентусиазмът на двамата ференги беше толкова заразителен, че и те чакаха приключенията с нетърпение.

Щом стана достатъчно светло, за да се вижда пътеката, Никълъс поведе дружината към възвишенията. Докато се бореха с клоните по пътя, четиримата помощници весело си подвикваха на амхарски и с бодра крачка се озоваха на нареченото място точно в минутата, когато слънцето се показа над източната стена на нилската долина. Всичко тръгваше по план. Никълъс вече бе обяснил на хората какви са задачите им, а двамата с Роян бяха прекарали цялата нощ да преповтарят действията от деня, та всеки да научи докрай ролята си и да се приготви за слизането в пропастта.