Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур. Страница 63

— Ти да не си надарена с вещерски способности? — подразни я той, но вдигна очи към небето в знак на дълбоко отчаяние. — Сещам се какво ще поискаш сега.

— Да видиш колко дълбоко стигат дупките… — започна да му се подмазва с мъркане Роян. — Би ли бил така добър да видиш вместо мен, Ники?

— Така си и знаех — въздъхна той. — Ще трябва да говоря с работодателя. Карат ме на робски труд. От утре започвам стачка.

— Моля те, Ники!

Той остана известно време хванат здраво за ръба на дупката и започна шумно да поема и изхвърля въздух от белите си дробове. Искаше предварително да обогати кръвта си с кислород, та щом се гмурне, организмът му да издържи по-дълго на напрежението. Когато реши, че е готов, издиша всичко, останало в гърдите му, и мощно ги изду повторно — все едно бяха балон пред спукване. Най-накрая се гмурна с главата напред и изпъна крака над повърхността, за да потъне повече под тежестта им.

Започна да се набира по скалата, протегна се и потърси с пръсти следващата ниша. Щом я улови, я използва да се оттласне още веднъж надолу и скоро попадна на втора.

Нататък гмуркането му продължи във все същия ритъм — напипване на дупка в скалата и рязко издърпване за ръба й, за да продължи надолу. Набързо прецени, че между всеки две ниши разстоянието е около шест стъпки или както го наричат моряците — един клафтер. Така във всеки момент можеше да знае на каква дълбочина се намира.

Когато стигна четвъртата ниша, на седем метра под повърхността, Никълъс започна да се замисля не е ли време да потегли обратно. Ушите му отдавна бяха запищели от налягането, което изтласкваше част от въздуха през евстахиевите му тръби. Но той продължи надолу и откри пети ред ниши. Въздухът в дробовете му бе намалял наполовина, което обаче му помагаше по-бързо да слиза към дъното.

Държеше очите си широко отворени, но водите ставаха все по-мрачни и непроницаеми. Единственото, което виждаше, беше черната повърхност на скалата пред очите си. Показа се и шестата дупка, Никълъс се хвана за нея и започна да се колебае.

„Единадесет метра дълбочина, а още няма и следа от дъно“ — разсъждаваше гмуркачът. Имаше време, когато като стрелец с харпун можеше да се мери спокойно с водолазите във флота. Беше се гмуркал до десет клафтера дълбочина, където престояваше по цяла минута. Но тогава беше млад и физическата му кондиция беше много по-добра от сега.

„Само още една — зарече се Никълъс, — и веднага към повърхността.“

Гърдите му започваха да горят в жажда за въздух, но той смело се оттласна и от тази ниша, да се стрелне към дъното. Скоро пред замаяния му поглед се показаха очертанията на седмата ниша.

„Нима стигат до самото дъно? — чудеше се Никълъс. — Как, по дяволите, го е постигнал Таита? Та те не са имали никаква екипировка за подводно плуване…“

Бръкна в отвора и се задържа за секунда на едно място, без да знае дали да продължи или да се връща. Знаеше, че физическите му сили са на път да се изчерпят. Гърдите му вече започваха да се свиват конвулсивно, готови всеки момент да нагълтат вода вместо въздух.

„Абе, майната му, защо не още една?“, от умората мозъкът му започваше да работи на други обороти, а душата му се изпълваше с безгрижие като след чаша уиски. Тъкмо това му напомни за скритите опасности на дълбокото гмуркане и той бързо огледа тялото си. Колкото му позволяваше оскъдната светлина, Никълъс видя как кожата му се е нагънала и набръчкала под тежестта на водното налягане. Върху гърдите му натискаха поне две атмосфери. Мозъкът му се нуждаеше от още кислород, но тъкмо това му помагаше да пренебрегне опасностите.

„В атака, господа! — подкани той мислено въображаемите си спътници и потъна още надолу. — Номер осем и смъртта е на косъм — повтори си Никълъс стария израз, но в съзнанието му се въртеше друга рима: — Осма дупка и Роян ще си изхрупкам.“

Най-сетне се извъртя, насочвайки се към повърхността, когато краката му случайно напипаха дъното.

„Петдесет фута дълбочина — стресна се той и едва сега си даде сметка къде е. — Много късно се сетих. Трябваше да съм се върнал. Не издържам без въздух.“

Вече се готвеше да се отблъсне от дъното, когато нещо го грабна за краката и го притисна плътно към скалата.

„Октоподът!“, помисли си веднага Никълъс, сещайки се за израза от стелата: Вагината й е огромен октопод, хванал в пипалата си велик владетел.

Опита се да се освободи от тайнствената сила, която го задържаше, но крайниците му се оказаха като приковани в прегръдката на невидимото чудовище.

„Октоподът на Таита. Да му се не знае, тоя го е имал предвид буквално. Свършено е с мен.“

Стоеше прикован и безпомощно се оглеждаше. Ужасът го бе обхванал изцяло — до такава степен, че призрачните халюцинации, които бяха обзели съзнанието му допреди малко, се стопиха и изчезнаха за стотни от секундата. В навярно последните мигове от живота си Никълъс започна да проумява какво му се е случило.

„Не е октопод. От водното налягане е.“

Вече се беше сблъсквал с подобен феномен. При едно военно учение в Лох Аран, когато плуваха близо до турбините на електроцентралата, плувецът до него, както се държеше за въжето, изведнъж бе попаднал във вихъра на засмукваната вода. За частици от секундата нещастникът се бе озовал залепен за решетките на турбините, от мощното налягане тялото му се бе смачкало като консерва и дори ребрата му бяха пробили водолазния костюм като окървавени ножове.

Тогава Никълъс едва се беше спасил от подобен край. Това, че се намираше на няколко стъпки встрани от другаря си, го поставяше леко встрани и от центрофугата — колкото да не го привлече съвсем към себе си. Но и той не остана невредим — единият му крак се строши, а двама души трябваше да го хванат под мишниците, за да го издърпат на безопасно разстояние от турбината.

Сега обаче Никълъс бе останал практически без въздух, а и нямаше кой да му помогне. Беше се всмукал в някакъв тесен процеп в скалата, навярно края на подводен тунел, на шахта, издълбана навътре в скалата.

Тялото му от кръста нагоре стоеше напълно свободно, но краката му бяха погълнати от течението и никак не можеха да се отлепят от вакуума, който ги привличаше. Никълъс си даде сметка, че стените на отвора са ясно очертани, че шахтата е напълно квадратна, сякаш някой подводен зидар я е градил с помощта на отвес. Колкото и да се съпротивляваше, съдено му беше да се озове под хоризонталния трегер. С последни усилия Никълъс впи нокти в скалата, но пръстите му неудържимо се плъзгаха по хлъзгавата й, лигава повърхност.

„Намери си майстора, няма що — сбогуваше се сам със себе си Никълъс. — Рундът отива към фатален край.“

Ноктите му вече се огъваха и чупеха под тежестта му, когато ненадейно едната му ръка хлътна в последната ниша, издълбана малко над смъртоносния канал.

Сега поне имаше за какво да се задържи. Хвана се с две ръце за ръба и започна да се бори с центрофугата. Бореше се с цялото си сърце и с колкото силици му бяха останали след дългия престой под водата. От напрежението мускулите му се издуха като топки, а жилите по врата му се превърнаха в стоманени жички; от болка главата му щеше да се пръсне. Но ако не друго, то поне бе попречил на коварната шахта да го засмуче.

„Още малко — повтаряше си Никълъс на границата на безсъзнанието. — Още един опит, повече не мога.“

Нямаше повече сила. Въздухът му отдавна беше свършил, цялата му смелост и решителност се бяха изчерпали. Мисълта му ставаше все по-мъглява, пред очите му се въртяха черни петна.

Отнякъде дълбоко удавникът извлече последните си запаси от воля и енергия и започна да натиска върху ръба на дупката, докато черните кръгове пред погледа му не пламнаха в искрящи цветове, а в изтощеното му съзнание не се завъртя вихър от блестящи звезди. Но продължи да напъва. Усети как краката му се измъкват от невидимата хватка, как водното течение леко го отпуска и окуражен даде последен напън. Вече сам не знаеше откъде черпи подобна сила.