Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур. Страница 56

Първото ни нападение не ни предупреди за истинската натура на шилуките. Всичко мина твърде леко и ние бяхме неподготвени за това, което последва, когато връхлетяхме върху следващите разпръснати селища. По това време диваците бяха нащрек и готови да ни посрещнат.

Бяха отвели стадата си и скрили жените и децата си. Голи и въоръжени само с дървени тояги, те идваха на орди срещу нашите колесници, лъкове и мечове с невероятна смелост.

— В името на отвратителния Сет! — доволно изруга Кратас, когато отблъснахме атаката им. — Тези черни дяволи са родени войници.

— С подходящи оръжия и военна подготовка могат да се изправят срещу всеки воин — съгласи се Танус. — Оставете лъковете, залавяйте ги живи.

Той ги преследва с колесниците дотогава, докато паднаха изтощени въпреки голямата им издръжливост и безумна смелост. Началниците на робите ги завързаха с въжета.

Танус подбра най-добрите за своята пехота и научи езика им с лекота. Шилуките скоро започнаха да гледат на него като на бог, а той започна да ги харесва почти толкова, колкото аз обичах конете си. Тези високи и стройни копиеносци идваха само при Танус да го молят да ги приеме в отрядите си.

Той ги въоръжи с дълги копия с бронзови върхове и щитове от слонска кожа, облече ги в препаски от кожата на дива котка, а на главите им се развяваха щраусови пера. Показаха им класическите методи на воюване и те бързо се научиха на всички тактики.

Част от шилуките бяха избрани за армията. Други се оказаха неуморими гребци на галерите и неоценими пастири и коняри, защото бяха свикнали да се грижат за стадата си.

Много скоро научихме, че техни традиционни врагове са племена, живеещи още по на юг — динка и мандари. Тези племена бяха още по-примитивни — липсваше им бойният дух на нашите шилуки. Нищо не им доставяше по-голямо удоволствие от това да бъдат изпратени на юг заедно с египетските им офицери и колесниците и да воюват с древните си врагове. Те заловиха хиляди мъже и жени от динка и мандари. Тях използвахме за тежка работа, която не изискваща никакви познания. Никой от тях не дойде при нас по собствено желание, както някои от шилуките.

Когато флотата ни премина през петия праг, цялата земя на Куш бе открита за нас.

Сега, когато плавахме нагоре по реката с помощта на шилуките, колесниците ни свободно се носеха по двата бряга и се завръщаха с нови роби и слонова кост.

Скоро достигнахме широк приток, вливащ се в основното течение от изток. Стичаше се едва-едва, но шилуките ни увериха, че през този сезон притокът, който те наричаха Атбара, ще се превърне в стремителен поток и водите му ще засилят прилива на Нил.

Царица Лострис изпрати златотърсачи да следват течението на Атбара, докъдето е възможно. Флотилията ни отплава на юг, като по пътя си ловяхме още роби.

Аз се тревожех и се опитах да го предотвратя, но колесницата на Мемнон оглавяваше често бясно препускащите колесници. Естествено бях се погрижил да го заобикалят добри воини, но рискът в африканската пустош съществуваше постоянно, а той бе малко момче.

Смятах, че трябва да прекарва повече време с мен на палубата на „Дъхът на Хор“, а не да се забавлява с такива като Кратас и Ремрем. Тези двама грубияни не се грижеха нито за своята, нито за безопасността на принца. Подтикваха го към облози и насърчаваха дръзките му постижения. Скоро стана безразсъден като тях и когато се завръщаше от тези набези, изпитваше голямо удоволствие да ме ужасява, като ми разказва за своите лудории.

Когато протестирах пред Танус, той само се изсмя.

— Ако ще носи един ден двойната корона, трябва да се научи да презира опасността и да командва армията.

Господарката ми се съгласи с Танус за подготовката на Мемнон. Аз трябваше да се задоволявам с времето, което все още можех да прекарвам сам с моя принц.

Поне имах двете малки принцеси. Техути и Беката ставаха все по-очарователни и аз бях техен роб във всяко отношение. Поради особените обстоятелства бях по-близо до тях, отколкото истинския им баща. Първата дума на Беката бе „Тата“, а Техути отказваше да заспи, докато не й разкажа приказка. Тя линееше, когато имах други задължения и се отдалечавах от флотилията. Смятам, че това бе най-щастливият период от живота ми. Чувствах се в центъра на семейството си и сигурен в привързаността им.

Щастието също се усмихна на моя народ. Скоро един от златотърсачите се завърна от експедиция нагоре по Атбара. Коленичи пред царица Лострис и положи малка кожена торбичка пред краката й. Когато тя му заповяда, отвори торбичката и изсипа светещи камъчета. Някои бяха малки като песъчинки, а други — големи колкото нокътя на палеца ми. Всички светеха с особен блясък, който не можеше да бъде сгрешен.

Златарите бяха повикани и те заработиха с пещите и глинените си съдове за разтапяне на метал. Накрая обявиха, че това наистина е чисто злато. Двамата с Танус яздихме нагоре покрай Атбара до мястото, където бе открито златото. Помогнах за планирането на местата, където да бъдат изкопавани чакълени ями по течението на реката, и използвахме много роби от племената динка и мандари, които носеха кошници с чакъл на зидарите, направили дупки в гранитния склон над реката.

Нарисувах на моята господарка дълги редици черни роби: мокрите им кожи блестяха на слънцето, докато се изкачваха по склона на хълма с тежки кошници върху главите. Когато се завърнахме при корабите, донесохме петстотин дебена претопено злато.

Плавайки на юг, стигнахме още един праг. Този бе шести и последен. Преминахме го по-бързо и по-леко от предишните. Колесниците и колите с провизии го заобиколиха по бреговете и така ние стигнахме до мистериозното сливане на две могъщи реки, които образуваха Нил, толкова почитан от нашия народ.

— Това е мястото от видението на Таита. Тук Хапи пуска водите да текат и да се сливат. Това място е свещено — заяви царица Лострис. — Пътешествието завърши. Тук богинята ще укрепи силите ни за завръщането ни в Египет. Ще го нарека Кебуи — Мястото на северния вятър, защото този вятър ни доведе дотук.

— Мястото е благоприятно. Богинята вече ни показа своята благосклонност, като ни снабди с роби и злато — съгласиха се с нея господарите от държавния съвет. — Няма да продължим нататък.

— Остава само да намерим място за гробница на фараон Мамос, моя съпруг — заяви царица Лострис. — Когато гробницата бъде построена и саркофагът на фараона бъде запечатан в нея, моята клетва ще бъде изпълнена. Ще настане време да се завърнем във Велики Египет и ще изгоним хиксоския тиранин от родната ни земя.

Смятам, че само аз не изпитах радост и облекчение от това решение. Всички останали изпитваха носталгия и умора от продължилото с години пътешествие. Аз се бях пристрастил към пътешествията. Исках да видя какво лежи отвъд следващия завой на реката, отвъд следващия връх, отвъд следващия хълм. Ето защо бях много доволен, когато господарката реши аз да потърся място за гробницата на фараона, а принц Мемнон щеше да ме придружи с ескадрон колесници. Не само щях да удовлетворя любопитството си, но и щях да имам момчето за компания.

На четиринадесет години той командваше експедицията. Това не бе нещо необичайно. В нашата история има фараони, които са водели големи армии в битките не по-възрастни от него. Принцът пое задачата си много сериозно. Огледа лично всеки кон и колесница. Към всяка колесница имаше по два резервни коня, така че да могат да бъдат подменяни и да почиват редовно.

Сетне двамата обмислихме всеки детайл и в коя посока да се отправим в търсене на идеалното място за гробница на фараона. Местността трябваше да е скалиста и недостъпна за крадци. Трябваше да има скала, в която гробницата и всички допълнителни проходи да бъдат прокопани.

Откакто бяхме навлезли в страната Куш, не бяхме намерили място, което да ни задоволи. Преразгледахме местата, през които бяхме минали, и се опитахме да отгатнем какво се простира пред нас. Мястото, където се сливаха двете реки, наречено Мястото на северния вятър, бе най-красивото, което виждахме през дългото пътуване.