Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур. Страница 13

— Гледайте, ето я Опората на Египет! Приветствайте Пазителя на водите на Нил! Поклонете се пред Спътника на фараона!

Всички тези звания му бяха дадени лично от фараона и повечето налагаха определени задължения. Като пазител на водите например той трябваше да наглежда нивото на реката, както и придошлата вода при периодичните й разливи — задължение, което съвсем естествено беше прехвърлено на предания и неуморим роб Таита.

Половин година бях прекарал с инженерите и математиците, за да измервам и дълбая скалистите брегове на Асуан, така че водната маса, издигнала се над тях, да бъде винаги правилно изчислявана и обемът на разлива да може да се предвижда. По този начин можех да предскажа каква ще бъде реколтата с месеци предварително. Което от своя страна помагаше на управниците отрано да се подготвят за задаващия се глад или изобилие и да вземат необходимите мерки. Фараонът беше останал много доволен от работата ми и на господаря Интеф бяха оказани нови почести и връчени нови възнаграждения.

— Подвийте колене пред номарха на Карнак и управителя на всичките двадесет и две номи на Горен Египет! Поздравете Господаря на некропола и Пазителя на царските гробници!

Тези пък титли правеха господаря ми отговорен за проектирането, построяването и поддържането на паметниците на всички покойни фараони заедно с все още живия. И както може да се очаква, тези задължения отново се прехвърляха върху раменете на изстрадалите роби. Посещението на господаря ми в гробницата на фараона предишния ден беше първото от миналите празненства в чест на Озирис. Иначе пак аз се трепех из праха и жегата, за да ругая или прикотквам безотговорните строители и нехайните зидари. Често съм съжалявал, задето разкрих напълно своите способности пред господаря.

Сега той ме набеляза с поглед, уж без да е имал нищо предвид. Жълтите му очи, в които се четеше жестокостта на леопарда, се кръстосаха с моите и той съвсем неуловимо ми кимна с глава. Щом ме подмина, аз пристъпих напред и се залепих за него. Както винаги, и сега за сетен път се удивих от високия му ръст и широките му рамене. Господарят ми беше изключително красив мъж с дълги, източени крайници и плосък, мускулест корем. В главата напомняше лъв, а косата му беше гъста и лъскава. По онова време той беше на четиридесет години, а почти двадесет от тях аз му бях роб.

Господарят Интеф поведе групичката ни към павилиона в средата на градината — със сламен покрив и без стени, за да се чувства прохладният вятър откъм реката. Разположи се с кръстосани крака върху плочките на пода пред ниската масичка, върху която стояха свитъци с укази, а аз заех обичайното си място зад него. Работният ден започваше.

На два пъти тази сутрин господарят ми леко се накланяше към мен. Не обръщаше глава, нито задаваше въпросите си на глас, но само по това движение разбирах, че иска да се посъветва с мен. Аз самият едва-едва мърдах устните си и прошепвах отговорите си толкова тихо, че никой друг, освен него не можеше да ги чуе, а и съвсем малко от присъстващите изобщо си даваха сметка, че двамата разговаряме.

Веднъж промърморих: „Лъже“, а втория път: „Ретик е по-подходящ за службата, а и е дарил пет златни пръстена за личната хазна на моя господар.“ Е, не споменах, че ако той получеше желания пост, щеше да има още един пръстен — за мен.

По пладне господарят разпусна всички служители и просители и поръча да му донесат обяда. За пръв път в този ден двамата останахме сами, ако не смятаме Расфер, който едновременно беше началник на дворцовата стража и официалният държавен екзекутор. Сега той беше на своя пост на входа на градината, откъдето можеше да вижда всичко, което се случва в павилиона, но нямаше как да подслушва разговора ни.

С жест господарят ми ме подкани да застана до него и да опитам превъзходните ястия и плодове. Докато очаквахме дали няма да се проявят върху мен ефектите на възможната отрова в тях, обсъдихме подробно сутрешните дела.

След това той ме разпита за експедицията в лагуната на Хапи и за големия лов на хипопотами. Разказах му всичко съвсем подробно и съобщих печалбата, която можехме да очакваме от продажбата на месото, кожите и бивните на животните. Малко пораздух цифрите и това го накара да се усмихне. Усмивката му е искрена и чаровна. Веднъж да я види, човек по-лесно разбира защо така лесно господарят Интеф успяваше да манипулира и държи под своя власт хората си. Дори аз, който уж го познавам толкова добре, за сетен път бях приспан от нея.

Най-накрая той отхапа парче от студеното хипопотамско филе. Поех дълбоко въздух, събрах колкото кураж ми беше останал и започнах да играя ролята, която ми бяха дали.

— Моят господар трябва да знае, че позволих на дъщеря му да ме придружи при тази експедиция.

По погледа му можех да разбера, че вече е бил уведомен за това и е очаквал, че ще се опитам да го скрия.

— Не помисли ли, че преди това трябва да поискаш моето съгласие? — невинно попита той, а аз се съсредоточих върху гроздовото зърно, което белех за него, за да не срещна погледа му.

— Тя ме помоли за това преди самото тръгване. Както знаеш, богинята Хапи е нейна покровителка и тя поиска да използва случая, за да измоли благословията й и да извърши жертвоприношение в храма на лагуната.

— И все пак е трябвало да се допиташ до мен? — повтори той, а аз му поднесох гроздовото зърно. Господарят разтвори устните си и ми позволи да го пъхна в устата му. Това можеше да означава единствено, че е благоразположен към мен, което от своя страна говореше, че още не е научил всичко за Танус и Лострис.

— Господарят ми тогава имаше съвещание с монарха на Асуан. За нищо на света не бих се осмелил да те безпокоя. Освен това не виждах нищо лошо. Отнасяше се просто до въпрос от домашен характер, за който счетох, че не е необходимо да занимавам чак теб.

— Знаеш да убеждаваш, нали, скъпи? — засмя се той. — А и си толкова красив тази сутрин. Харесва ми как си се гримирал, а и какъв е този парфюм, който си си сложил?

— От цветчета на дива теменуга — отговорих му. — Радвам се, че ти харесва, господарю, защото съм ти приготвил малък дар: едно шишенце от него.

Извадих шишенцето от кесията си и се проснах на земята, за да му го поднеса. Господарят повдигна с пръст брадичката ми и ме целуна по устата. Послушно отвърнах на целувката му, докато накрая той се отдръпна и ме потупа по бузата.

— С каквото и да се заемеш, Таита, знаеш как да се харесаш. Дори след толкова години пак ме караш да се усмихвам. Но кажи ми, нали си внимавал с господарката Лострис? Не си я изпуснал нито за миг от поглед?

— Както винаги, господарю — опитах се да отговоря възможно най-убедително.

— И няма нищо необичайно, което да се отнася до нея и което да искаш да ми кажеш, така ли да разбирам?

Все още стоях на колене пред него и опитът ми да кажа нещо се оказа напразен. Устата ми беше пресъхнала.

— Не ми скимти, скъпи — засмя се той. — Говори като мъж, дори и вече да не си такъв.

Това беше доста жестока шега, но ми вдъхна твърдост.

— Всъщност наистина има нещо, за което бих искал да обърна внимание на своя господар — започнах аз. — И то се отнася именно до господарката Лострис. Както вече ти бях доложил, червената луна на дъщеря ти изгря за пръв път при разлива на Великата река. Оттогава потокът на нейната луна е прииждал всеки месец.

Господарят ми направи малка гримаса на погнуса, тъй като свойствата на женската природа дълбоко го отвращаваха. Помислих за това с известна ирония, като се имат предвид твърде задълбочените му занимания с далеч по-нелицеприятните части от тялото на мъжа. Но предпочетох да не се отвличам от подобни мисли.

— Господарката Лострис вече е на възраст за женене. Тя е жена с жарка и любвеобилна натура. Мисля, че би било добре да й намерим подходящ съпруг възможно най-скоро.

— Не се и съмнявам, че за да ми говориш тези неща, имаш някого наум? — прекъсна ме сухо той.

Аз кимнах:

— Наистина вече има и кандидат.