Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур. Страница 17

Тук тя изостави операциите, които извършваше върху гърба ми, и обви ръце около врата ми.

— Би могло да стане, нали, скъпи Таита? Моля те, кажи, че може и да стане.

— Няма мъж на света, който да устои на чара ти, господарке — усмихнах се на глупостите й. — Дори и великият фараон.

Пепел ми на устата! Само ако знаех колко съм близо до истината, когато изговарях тези думи…

Лицето й отново беше засияло от надежда. Това беше достатъчна награда за мен и аз си нахлузих обратно туниката, за да престане тя с ентусиазираните си грижи за гърба ми.

— Но сега, господарке, ако наистина искаш да бъдеш една красива и неотразима Изида, трябва да си починеш.

Бях донесъл със себе си биле от праха на едно сънотворно цвете, наречено червен шепен. Семената на това безценно растение са били донесени в Египет от търговските кервани, идващи от някаква планинска земя, далеч на изток. Сега отглеждах червените цветя в градината си и когато цветчетата им опадваха, пробивах със златна тризъба вилица черупките със семето. През дупките потичаше гъсто бяло мляко, което събирах, изсушавах и приготвях във формата на прашец според формулата, която сам бях открил. Прашецът можеше да приспи човек, да предизвика странни сънища или да облекчи физическа болка.

— Остани при мен за малко, Таита — прошепна тя, след като се настани удобно в леглото си, свита на кълбо като котка. — Гушни ме, както ме приспиваше навремето — когато бях малко дете.

И когато я взех в ръцете си, си помислих, че тя и сега си е просто едно малко дете.

— Нали всичко ще се оправи? — прошепна тя. — И ще живеем щастливо цял живот, точно както в твоите приказки, нали така, Таита?

Щом заспа, я целунах по челото и я завих добре, преди да изляза на пръсти от стаята.

На петия ден от празненствата в чест на Озирис фараонът пристигна в Карнак от двореца си на острова Елефантина, който се намираше на десет дни път с бързоходен кораб. Идваше тържествено, придружен от цялата си свита, защото щеше да бъде начело на всички останали церемонии в чест на божеството.

Отрядът на Танус беше напуснал Карнак три дни по-рано и се беше насочил нагоре по реката, за да посрещне голямата флотилия и да я ескортира при останалата част от пътуването й. Нито Лострис, нито аз го бяхме виждали, откакто се бяхме разделили след големия лов на хипопотами, така че и за двама ни беше голяма радост да зърнем галерата му да се задава от завоя на реката, носеща се като птица по течението и издула платна от силния пустинен вятър. „Дъхът на Хор“ водеше флотилията, която идваше след него.

Лострис беше заедно със свитата на великия владетел и стоеше зад двамата си братя Менсет и Собек. Двете момчета бяха хубави и представителни на вид, но твърде много ми напомняха за баща си, за да са ми приятни. На по-големия от тях — Менсет, нямах никакво доверие, а и другият все него гледаше.

Аз самият се намирах по-назад — сред многобройните придворни и по-нискостоящи служители, откъдето можех да наблюдавам едновременно Лострис и господаря Интеф. Видях например как вратът на господарката ми се изчервява от радост и вълнение, когато на кърмата на „Дъхът на Хор“ се показа едрата фигура на Танус. Металните плочки, върху бронята му от крокодилска кожа заблестяха на слънцето, а щраусовите пера върху шлема му гордо се развяха от вятъра.

Тя чак подскачаше от вълнение и размахваше тънките си ръчички високо над главата си, но виковете и жестовете й се изгубваха сред рева на огромната тълпа, струпала се от двете страни на реката, за да приветства своя фараон. Тива е най-многолюдният град в света и по моите изчисления поне четвърт милион души бяха дошли да посрещнат фараона.

Танус гледаше право напред, като държеше извадения си от ножницата му меч за поздрав. Останалите лодки от отряда му следваха „Дъхът на Хор“, разгърнати в строй чапла, наречен тъй на името на птиците, които разперват по подобен начин крилете си, когато при залез-слънце се прибират по гнездата си. Всички знамена и бойни трофеи се развяваха високо с цветовете на дъгата. Гледката беше толкова внушителна, че тълпата по брега не спираше да поздравява корабите и да им маха с ръце.

След известно време се показа и първата галера от главната част на флотилията. На нея бяха аристократите от обкръжението на фараона с жените им. След това се показа друга, а отзад идеха галери и лодки от всякакъв вид и големина. Те се носеха като кошер пчели по течението. Някои бяха товарни съдове и върху тях бяха слугите и робите от двореца заедно с всевъзможните боклуци и джунджурии, които дворът носеше със себе си; имаше и лодки с добитък и птици за кухнята, както и весело нашарени ладии, които или пренасяха съкровищата и мебелите от двореца, или пък возеха разни благородни и не чак толкова люде, които се принуждаваха през цялото пътуване да се лашкат на всички страни и блъскат едни други, без да им мине дори през ум да установят някаква дисциплина. Какъв контраст само между тази пасмина и зрелището, което ни показа Танусовата флотилия с геометрично построения си боен ред, който устояваше с лекота дори на бързото течение на Нил!

Най-накрая тромаво се заклатушка и ладията на фараона и крясъците на тълпата се издигнаха до небето. Огромният плавателен съд, най-големият, построен от човешка ръка, бавно се насочваше към каменния кей пред двореца на моя господар, където всички го очаквахме.

Имах достатъчно време, за да го огледам и да се замисля колко много напомня тази ладия — с размерите, формата и начина, по който я управляват, на днешното състояние на родния Египет — Египет, такъв какъвто беше в дванадесетата година от управлението на фараона Мамос, осми с това име и също така осми в рода си — най-слабият владетел от тази слаба династия, която от десетилетия едва се крепеше. Царската ладия беше на дължина колкото пет бойни галери, но височината и ширината й бяха в такава лоша пропорция, че дразнеха естетическия ми вкус. Огромният корпус на кораба бе нашарен с ярки цветове, каквато беше модата тогава, а главата на Озирис, поставена на носа, беше обкована с истинско злато. Но с приближаването му можеше добре да се види, че шарките са избледнели, а отстрани коритото на много места се е покрило с кафяви ивици от изпражненията на екипажа.

Насред палубата се издигаше висока кабина — личните покои на фараона, която беше съвсем необмислено построена от тежки кедрови дъски и до такава степен я бяха наблъскали с обемисти мебели и предмети, че затрудняваше плаването на ладията. На върха на смехотворната постройка, зад натруфените перила, обкичени със свежи лилии, под балдахин от грижливо ощавени кожи на газели, майсторски съшити една за друга и покрити с изрисуваните образи на най-главните божества, сам и величествен седеше фараонът. На краката си носеше сандали от златен филигран, а робата му беше от толкова изящен лен, че отразяваше слънчевата светлина както летните облаци. На главата му бе високата двойна корона: бялата на Горен Египет с главата на богинята-лешояд Нехбет, и червената — с главата на богинята-кобра Буто, покровителка на Делтата.

Въпреки че носеше червената корона, истината беше, че този обичан наш владетел беше изгубил Делтата преди десетина години. В нашето бурно време Долен Египет се управляваше от друг фараон, който също носеше двойната корона — такава, каквато му се искаше да бъде. Той бе смъртен враг на нашия владетел и постоянните му войни срещу нас изстискваха и от двете царства златото и кръвта на младежите им. Египет беше разделен и разкъсван от вътрешни борби. Повече от хиляда години история всеки път се е получавало така, когато мантията на фараона се е носела от слаби мъже. Властта се нуждаеше от мъж, силен, смел и мъдър, който да държи здраво в ръцете си двете царства.

За да обърне тромавия съд при това течение и да го насочи към кея пред двореца, капитанът би трябвало преди това да се доближи повече до отсрещния бряг. Така той би могъл да използва цялата ширина на Нил и би завил с лекота. Но явно не бе преценил правилно силата на вятъра и на течението и затова започна да обръща, както си беше по средата на реката. Ладията започна величествено да се извръща, килвайки се тежко на една страна, защото горещият пустинен вятър беше подхванал високата кабина върху палубата като платно. Половин дузина мъже се бяха разшетали по долната палуба и така здраво налагаха гребците, че чак на брега се дочуваше плющенето на камшиците върху голите гърбове.