Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур. Страница 18

Настървявани от ударите, гребците натискаха върху веслата, колкото сили имаха, и около кораба водата сякаш закипя. По сто весла от двете страни и всяко се блъскаше с другото, без да има кой да определи някакъв ритъм. Ругатните и крясъците на гребците се смесваха с наставленията на четиримата кормчии, които се бореха с дългото кормилно гребло отзад. В същото време на кърмата Нембет, престарелият адмирал, който беше капитан на кораба, или рошеше с пръсти дългата си, сива брада, или пляскаше с ръце, обхванат от безпомощно вълнение.

Високо над тази врява и суматоха седеше фараонът, неподвижен като статуя, откъснат от живота край себе си. Да, наистина това беше нашият Египет.

В един момент обаче се оказа, че ладията излиза извън контрол и притисната като в капан от силното течение и силния насрещен вятър, вместо да се приближи успоредно към брега, тя започна да се извръща перпендикулярно на каменния кей и да се насочва право срещу нас. И капитанът, и екипажът изглеждаха безпомощни както да изпълнят докрай маневрата и да обърнат ладията успоредно на течението, така и да я спрат, преди да се е врязала в гранитните блокове.

Когато множеството разбра какво ще се случи, радостните възгласи на брега утихнаха и от двете страни на Нил се възцари гробно мълчание, а виковете и врявата по палубите на огромната ладия се засилиха.

Но после внезапно всички погледи се обърнаха надолу по течението, където „Дъхът на Хор“, изоставяйки строя, начело на който стоеше, се обърна назад и с помощта на веслата си, разперени във въздуха като криле, се понесе срещу ладията. Греблата се спускаха във водата и се издигаха над нея, завъртаха се във въздуха и отново се потапяха — и всичко това в съвършен синхрон. С такава скорост галерата се беше насочила право срещу носа на царската ладия, че хората поеха дълбоко въздух от вълнение и наоколо сякаш се понесе шепотът на вятъра из тръстиките. Изглеждаше, че сблъсъкът между двата кораба е неизбежен, но в последния момент Танус вдигна високо юмрук над главата си. Като един човек и двете редици гребци обърнаха пълен назад, а човекът на кормилото го натисна с все сила, за да спре инерцията.

„Дъхът на Хор“ се закова на място, а след това полека заотстъпва назад пред тромавия ход на ладията.

Двата съда се докоснаха толкова леко, сякаш са се целунали, и за миг кърмата на „Дъхът на Хор“ почти се изравни с главната палуба на ладията.

Тогава Танус застана върху фалшборда на високата кърма. Беше свалил сандалите и бронята и захвърлил оръжията си, а около кръста си беше завързал тънко ленено въже. После той скочи над бездната между двата кораба.

Сякаш събудена от дрямка, тълпата мигновено се раздвижи. Ако сред нея се намираше, макар и един, който да не познава Танус, от този миг той никога нямаше да го забрави. Разбира се, младежът вече си беше спечелил известна слава във войните срещу легионите на узурпатора от Долен Египет. Единствено войниците му обаче познаваха неговата смелост. А чутото никога няма такава тежест, каквато има видяното със собствените очи.

И така, пред погледите на фараона, на царската флотилия и на цялото население на Карнак той прескочи от едната палуба на другата с ловкостта на леопард.

— Танус! — сигурен съм, че господарката ми Лострис първа извика името му, но аз веднага я последвах.

— Танус — изревах и скоро всички около мен подеха: „Танус! Танус! Танус!“, сякаш пееха възхвала на някое новоизгряло божество.

Щом скочи върху палубата на царската ладия, Танус веднага хукна към носа й и започна да издърпва въжето. За него войниците от галерата бяха завързали друго, по-дебело, което преметнаха през борда. Потънал в пот, той се бореше с тежестта му и лека-полека го изтегляше върху палубата.

Най-сетне някои от екипажа на ладията разбраха какво се опитва да направи той и се втурнаха да му помагат. Под наставленията на Танус те три пъти опасаха с дебелото въже бушприта и когато го затегнаха на възел, младият офицер даде сигнал на своята галера да се отдалечи.

„Дъхът на Хор“ се понесе по течението, набирайки бързо скорост. Ала внезапно въжето се опъна докрай и тежестта на огромния кораб за малко да обърне леката галера. За миг ми мина през ума, че наистина е възможно тя да се прекатури и потопи, но Танус беше предвидил изненадващото дръпване и даде знак на екипажа да омекотят силата му, като загребат в обратна посока.

Макар да беше потънала толкова, че през кърмата й навлизаше зелена вода, тя удържа, издигна се и въжето отново се опъна докрай. За известно време нямаше видима промяна. С нищожната си тежест галерата не можеше и да помръдне огромната ладия. Двата съда се бяха счепкали един за друг, без да могат нито да надделеят, нито да се отскубнат, както крокодилът, захапал едър бивол, няма сили да го завлече под водата. Тогава Танус, както беше застанал на носа на ладията, се обърна към дезорганизирания екипаж. Направи някакъв жест, с който да привлече вниманието, и на кораба се получи невероятното. Всички притаиха дъх в очакване на неговите команди.

Нембет беше човекът, който командваше цялата флота на фараона и носеше званието Велик лъв на Египет. Дълги години той беше един от най-влиятелните мъже в царството, но сега беше стар и безсилен. Танус го беше победил в необявения двубой без никакви усилия, сякаш това беше най-естественото нещо на света, и сега целият екипаж на ладията очакваше нарежданията му.

— Давайте! — даде знак той на гребците на бакборда и те превиха гърбове и тежко натиснаха веслата.

— Пълен назад! — удари той с юмрук по дъските на предпазната ограда и мъжете зацепиха водата с острите върхове на греблата. Танус пристъпи към края на палубата и започна да дава сигнали на кормчията на „Дъхът на Хор“, като умело съумяваше да координира усилията и на двата екипажа. И все пак царската ладия продължаваше да се приближава до кея — всеки миг очаквахме да се блъсне в гранитните блокове.

Най-накрая огромният й корпус започна да поддава. Повлечен от галерата, шареният нос леко се завъртя срещу течението. Тълпата замлъкна и наоколо отново настъпи тревожна тишина — всички очаквахме със свити сърца огромният съд да се разцепи в каменния пристан. Ако това се случеше, без съмнение цялата вина щеше да бъде прехвърлена върху Танус. Той беше поел командването от ръцете на престарелия адмирал и заедно с това отговорността и за неговите грешки. Удареше ли се корабът в пристана, то фараонът щеше да бъде пометен заедно с трона си от мястото, на което седеше, двойната му корона най-вероятно би изхвърчала през борда, а покрай нея и цялото му владетелско достойнство; царската ладия щеше да потъне под краката му, а него самия щяха да го вадят като мокро кученце от реката пред погледите на поданиците му. Тогава не само господарят Интеф, но и лично засегнатият адмирал Нембет щяха да се постараят гневът на фараона да се излее върху този млад и самонадеян офицер.

Стоях безпомощен и треперех за приятеля си, но не щеш ли, случи се някакво чудо. Ладията вече се беше доближила толкова много до брега, че самият Танус се намираше на съвсем малко разстояние от мен и ясно го чух как възкликва:

— Велики Хоре, помогни ми!

Според мен няма никакво съмнение, че боговете имат навика да се намесват в хорските дела. Танус е човек на Хор, а Хор е богът на вятъра.

В продължение на три дни пустинният вятър не беше престанал да ни навява отчаянието на Сахара от запад. През цялото това време той нито за миг не бе намалил силата си, почти напомняща на буря, но ето, че тъкмо в този миг реши да спре. Не беше просто да затихне малко — вятърът изчезна, и то напълно. Вълните по повърхността на реката се изгубиха, а палмите по бреговете, чиито листа допреди малко се развяваха на всички посоки, замръзнаха на място.

Щом вятърът така внезапно разтвори ноктите, с които се беше вкопчил в ладията, тя съвсем спокойно възвърна равновесието си и послушно се остави на „Дъхът на Хор“ да я води. Тежкият й нос се насочи срещу течението и тя се обърна успоредно на пристана в същия миг, когато страничният й борд се удари о камъните. Течението на Нил уби скоростта й и тя застана неподвижно край брега.