Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур. Страница 24

— Отрежи му я! — се разнесе нечий кръвожаден възглас из тълпата. Настроенията бързо се бяха обърнали.

— Убий го! — изкрещя друг.

Винаги ме е смущавало това, как гледката на кръв и насилствена смърт е способна да промени до неузнаваемост и най-кротките. Дори и аз не можех да стоя безучастен пред разиграващата се сцена — бях дълбоко ужасен и покъртен наистина, но в същото време и обзет от неописуемо вълнение.

Сет невъзмутимо замахна повторно и Озирис се строполи отново на земята, оставяйки да се гърчи в окървавения му юмрук и другата си китка. Мъчеше се да се изправи на крака, но нямаше ръце, на които да се опре. Краката му ритаха, главата му се въртеше, а от устата му излизаха непоносими крясъци. Понечих да се обърна на другата страна, но макар и да ми се повдигаше от видяното, не можех да откъсна поглед от сцената.

Сет насече ръката на три: веднъж при китката и веднъж при лакътя. Всеки път той хвърляше отсечената част в претъпканите редове на зрителите. При полета си из въздуха късовете месо ръсеха с червено хората. А те ревяха като лъвовете на фараона, когато наближи часът им за хранене, и протягаха ръце, за да докопат свещените реликви на своя бог.

Сет вършеше работата си с наслаждение и може да се каже — с всеотдайност. Краката на Озирис първо насече при глезените, после при коленете и най-накрая — горе, над хълбоците. Щом хвърлеше към озверялата тълпа някое ново късче от тялото на божеството, в неутолимата си жажда за кръв тя крещеше още по-силно.

— Талисманът на Сет! — се открои нечий глас сред врявата. — Дай ни талисмана на Сет! — и думите му бяха подети от всички останали. Според легендата талисманът носи в себе си несравними магически способности. Онзи, който го притежава, владее всички тъмни сили на подземния свят. Това е единствената от четиринадесетте части от тялото на Озирис, разпръснати от Сет по цялата земя, която никога не бива открита от Изида и сестра й Нефтис. Талисманът на Сет представлява същия онзи орган, от който ме беше лишил навремето Расфер и който сега заемаше видно място върху красивата огърлица, подарена ми с цинична загриженост от господаря Интеф.

— Дай ни талисмана на Сет! — не преставаше тълпата.

Сет рязко смъкна почервенялата от кръв туника от обезобразения труп. Продължаваше да се залива от смях. Тръпнех, като слушах тези безмилостни звуци, които бяха съпровождали толкова често собствените ми изтезания. При вида на късия меч, окъпан в шуртящата кръв на жертвата, блеснал в косматото ръчище на Сет — в краткия миг, преди той да размаха над главата си жалката реликва, сякаш отново изпитах парещата болка в слабините си.

Но тълпата не спираше да протяга ръце към сцената.

— Дай ни го! — молеше тя. — Дай ни силата на талисмана.

Спектакълът беше превърнал всички в озверели чудовища.

Сет обаче нямаше да удовлетвори пъкленото им желание.

— Подарък — възкликна той. — Подарък, но от един бог към друг. Аз, Сет, богът на мрака, дарявам с този талисман бога фараон Мамос.

И с мощните си крачища той прескочи през две, през три каменните стъпала на сцената, за да го положи в краката на фараона.

За мое голямо удивление царят се наведе и я прибра. Дори през дебелия слой грим върху лицето му можеше да се види, че е като омагьосан — сякаш това в шепата му наистина беше част от божественото тяло. И съм сигурен, че в онзи момент той наистина го е вярвал. Защото не престана да държи кървавото късче плът до края на представлението.

Щом подаръкът му беше приет, Сет се втурна обратно към сцената, за да довърши жертвата си. Мисълта, която и досега не ми дава покой, е, че нещастното, насечено на парчета създание беше все още живо и в съзнание за всичко, което се случваше с него и около него. Ясно ми беше, че упойващият прах, който бях дал на Тод, за да притъпя болката му, едва ли му е помогнал особено. Можех да видя ужасната агония в погледа му, докато той безпомощно лежеше в огромната локва на собствената си кръв и въртеше главата си, която единствена му беше останала.

За мен беше истинско облекчение, когато най-сетне Сет я отсече и нея и я вдигна за плитките пред очите на възхитената тълпа. Дори и тогава очите на нещастника се мятаха на всички посоки, сякаш той се прощаваше със света. Но скоро животът в тях угасна съвсем и мъчителят подхвърли главата му към обезумялата тълпа.

Така първото действие от нашата пиеса завърши сред възторжени овации, които заплашваха да съборят из основите им гранитните колони на храма.

В почивката между двете действия помощниците ми измиха сцената от печалните свидетелства за извършеното клане. Най-много се тревожех господарката ми Лострис да не е разбрала какво всъщност се е случило в първата картина. Искаше ми се да си мисли, че е протекло както при репетициите. Бях направил всичко възможно да я задържа в палатката й, а също и да не позволя на робините й да надничат на сцената, защото щяха да й издрънкат какво са видели. Разбереше ли тя за кървавата драма, мисълта за нея щеше да й попречи да изпълни ролята си. Така че, докато помощниците ми пълнеха кофите си от импровизирания Нил, за да измият сцената, аз се забързах към палатката на господарката си — хем да й вдъхна увереност, хем да се уверя, че мерките ми за сигурност са свършили работа.

— О, Таита, чух аплодисментите — посрещна ме радостно тя. — Публиката харесва пиесата ти. Толкова се радвам за теб. А и ти наистина заслужаваш подобен успех — засмя се тя съучастнически. — Имах чувството, сякаш на сцената Озирис го убиват наистина, а мехчетата под дрехите на Тод са били пълни не с волска, а с истинска човешка кръв.

— Така е, господарке, малките ни трикове като че ли сполучиха — съгласих се аз, макар че още ми се повдигаше от видяното.

Господарката Лострис така и не се усъмни в нищо и когато я изведох на сцената, хвърли само един разсеян поглед на петната от кръв по каменните плочки. Показах й точно къде да застане и така нагласих факлите около сцената, че да й придам повече блясък. Колкото и да бях свикнал с неземната й хубост, и сега, като я гледах, гърлото ми се свиваше, а в очите ми напираха сълзи.

Оставих я зад ленените завеси и излязох на сцената, за да се обърна повторно към публиката. Този път никой не си позволи да ме аплодира с онази лека подигравателност както в началото. Всеки един от зрителите, от фараона до най-последния му поданик, слушаше като омаян изящните редове, с които разказвах за скръбта на Изида и Нефтис след смъртта на техния брат.

Когато слязох от сцената и завесите се вдигнаха, за да разкрият скърбящата Изида, публиката не можа да сдържи възхищението си пред красотата й. След ужасите и кървищата в първото действие сега обаянието на богинята можеше да трогне и най-коравите сърца.

Изида високо заоплаква умрелия и треперещият й гласец сякаш отново разбуди за живот мрачните зали на храма. Придружаваше печалния си монолог с красноречиви жестове с глава и светлината на факлите играеше по бронзовия полумесец, окачен върху високата й шапка.

Докато Лострис пееше, аз внимателно наблюдавах фараона. Очите му не се откъсваха от лицето й, а устните му следваха думите, които излизаха из гърдите й.

Сърцето ми е наранена газела,
разкъсвана от ноктите на мъката…

Жалваше се тя и фараонът заедно с цялото си обкръжение скърбеше с нея.

Медът не ми доставя сладост,
нито сещам аз дъха на цветето в ръка.
Душата ми е храм безмълвен,
изоставен от покровителя на любовта.

На първия ред две от жените на нашия господар безутешно хлипаха и подсмърчаха.

Поглеждам аз лика злокобен
на смъртта с усмивка.
Защото с радост последвала я бих,
ако можех тъй да се завърна в обятията
на обичния си господар.