Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур. Страница 26

Танус излезе зад кулисите и веднага наложи присъствието си на сцената. С гордата си войнишка осанка и лъскавата си броня по красота той можеше да се сравнява единствено с богинята. Дългият списък на бойните му подвизи в речните войни, както и спасяването на царската ладия предния ден бяха привлекли всеобщото внимание към него. В този миг не друг, а Танус беше любимецът на тълпата. Още преди да е отворил уста, публиката започна да оглася храма с приветствията си, като аплодисментите бяха толкова продължителни, че актьорите трябваше да застанат като статуи по местата си.

Докато повечето от зрителите се надпреварваха да поздравяват Танус, аз си набелязах някои лица сред публиката и внимателно наблюдавах реакцията им. Нембет, Великият лъв на Египет се мръщеше и сърдито си мърмореше нещо, без дори да се опитва да прикрие раздразнението си. Фараонът благо се усмихваше и дори леко кимна с глава, с което увери седящите зад него, че любимецът им се радва и на неговото благоразположение. Аплодисментите изригнаха с нова сила. Господарят Интеф, който винаги се нагаждаше според посоката на вятъра, разкриваше на всички милата си усмивка и по примера на своя владетел усърдно кимаше с глава. Но ако някой го погледнеше от моето място, би прочел в погледа му единствено смъртна омраза.

Най-накрая врявата поутихна и Танус можеше да започне. Ала всяко изречение му костваше истински мъки, защото спреше ли да си поеме дъх, публиката мигновено избухваше в овации. Едва когато Изида запя своята песен, настъпи пълна тишина.

Така в стихове богинята разкриваше пред благородния си син истината и простираше ръце към него едновременно в знак на молба и повеля.

Преди още да е свършила песента й, тя се оттегли, оставяйки на сина си да изпълни своя дълг. Както децата слушат с удоволствие песните, които са им пели десетки пъти, и очакват вече познатото, така и зрителите сега се размърдаха по местата си, досещайки се за развръзката.

И затова, когато Сет изскочи отново на сцената за грандиозния двубой, за вековната схватка между доброто и злото, между красивото и грозното, между дълга и безчестието, публиката вече беше подготвена за зрелището. Всички го посрещнаха с възгласи на спонтанна и неподправена омраза. В отговор Расфер зловещо им се ухили и като се хвана с две ръце за гениталиите си, затръска предизвикателно бедра по сцената, изпълвайки зрителите си с още по-дива ярост.

— Убий го, Хор! — ревяха те. — Смачкай му грозната мутра!

А Сет продължаваше да подскача пред тях и да разпалва страстите докрай.

— Убий убиеца на великия бог Озирис!

— Смачкай го!

— Разпори му шкембето!

Между другото, подобна реакция беше оправдана и от съвсем различна гледна точка: сред публиката едва ли имаше някой, който да не разбира кой се крие зад образа на Сет.

— Отсечи му главата! — крещеше публиката. — Убий го! Убий го!

Най-накрая Сет обърна внимание на своя племенник и сякаш го виждаше за пръв път, се насочи към него с надменната си походка. Плезеше се като идиот и слюнката течеше между черните му зъби, за да прокапе чак върху гърдите му. Никога не ми беше идвало наум, че Расфер може да стане по-ужасен от това, което природата беше направила от него, но ето, че съм грешил.

— Кое е това детенце? — зачуди се той и се оригна право в лицето на Хор.

Танус не очакваше подобно нещо и неволно се отдръпна назад, неспособен да прикрие погнусата си от смрадливия дъх на Расфер, по който можеше да се познае цялото съдържание на стомаха му: включително и киселото вино, което ферментираше в момента. Все пак се постара да не се разсейва и изрече следващата си реплика:

— Аз съм Хор, синът на Озирис.

Сет избухна в подигравателен смях.

— И какво си дошъл да търсиш ти, детенце на умрелия бог?

— Търся възмездие за смъртта на благородния си баща. Търся убиеца на Озирис.

— Тогава тъкмо си попаднал на подходящия човек — изръмжа Расфер, — защото аз съм Сет, победителя на всички останали богове. Аз съм Сет, който поглъща звезди и унищожава цели светове.

Двамата изтеглиха мечовете си и се спуснаха един към друг, за да се срещнат в самия център на сцената сред звъна на бронзовите остриета. Исках да заменя металните им оръжия с дървени, да не би случайно да се наранят, но и двамата категорично отказаха. По молба на Расфер се намеси самият господар Интеф, който заповяда изрично двамата да използват бойните си оръжия. Нямаше как да не задоволя желанието му. Ако не друго, то поне така сцената щеше да бъде още по-реалистична. И ето ги сега: стоят опрели гърди до гърди, кръстосали мечове и се гледат с омраза.

Представляваха забележителна двойка. Не само с това, че разликата между тях беше като от земята до небето: двамата носеха основната идея на пиесата; самото им присъствие символизираше вечната борба между доброто и злото. Танус беше строен, рус и красив. Сет беше мургав, набит, кривокрак, а в лицето си — направо ужасен. Противоречието между двамата актьори беше очебийно, но което беше по-важно, съдържаше се в самата им природа. Затова настроенията сред публиката бяха толкова крайни и зрителите приемаха толкова присърце двубоя между тях.

Те рязко се отдръпнаха един от друг и отстъпиха крачка назад, за да размахат мечове и да се хвърлят отново напред. Сечаха въздуха около себе си, мушкаха, финтираха, парираха ударите на противника. И двамата бяха великолепни мечоносци, сред най-добрите във войската на фараона. Оръжията свистяха над главите им, а бляскавите им остриета искряха като слънчевите лъчи по повърхността на Великата река. Имахме чувството, че някъде из тъмните ъгли на храма дочуваме пърхането на птичи криле — до мига, в който двата меча се срещнеха и загърмяваха като чука върху наковалнята.

Това, което за неподготвения зрител представляваше двубой на живот и смърт, без никакви правила и техники, всъщност включваше старателно подготвени балетни стъпки, които двамата дълго бяха репетирали. Всеки от тях знаеше точно кога да нанесе удара си, а другият — как да го парира навреме. Наблюдавахме двама превъзходни атлети, които цял живот се бяха учили на бойното изкуство и сега просто си вършеха работата без излишни усилия.

Щом Сет се хвърлеше в атака, Хор гледаше да го парира възможно най-късно, така че мечът на противника му често докосваше бронята му, оставяйки понякога лека драскотина върху металните пластини. След това пък Хор отвръщаше на удара и веднъж мечът му изсвистя толкова ниско над главата на Сет, че отсече като с бръснач кичур от гъстата му коса. Стъпките на дуелиращите се бяха леки и в същото време заплетени като тези на танцьорите по храмовете, за които се носеше славата, че са бързи като соколи и ловки като леопарди.

Публиката беше като хипнотизирана от гледката, аз — също. Затова някакъв вътрешен глас ми подсказа какво предстои да се случи; нищо чудно дори боговете да са ми го подшушнали, без да го разбера — как бих могъл да знам? Но във всеки случай нещо ме накара да откъсна поглед от спектакъла и да се обърна към господаря Интеф на първия ред.

И дали беше инстинкт, дали беше способността ми да чета мислите на господаря си или пък се е намесило божеството-покровител на Танус, не знам, но внезапно ме стрелна ужасна мисъл. Нищо чудно причината за това да е била съвсем друга, но само един миг ми беше достатъчен да отгатна каква е причината за усмивката по красивото лице на господаря Интеф.